„Детективи, разузнавачи, Студена война: криминалната и шпионската литература в сравнителна перспектива“, Морис Фадел, издателство на НБУ, 2021 г.
1. На първо място, пред скоби, може да се каже, че книгата на Морис Фадел се вписва в мащабния изследователски „проект” на департамент „Нова българистика“ към НБУ за изследване на литературата от т.нар. епоха на НРБ.
В рамките на този период авторът е избрал да се фокусира върху един много специфичен жанр, който в ред отношения е с уникално място и роля. В какво се състои това уникално място? – От една страна, формално, криминалният жанр изобщо, във всичките си поджанрови разновидности, заема една от най-низовите позиции в обичайната йерархия на жанровете, особено в ценностната йерархия на литературата през този период, захлупена от метода на така наречения социалистически реализъм и свързаните с него идеологически рестрикции. От друга страна обаче, жанрът обладава извънредно висока идеологическа функционалност, което точно в епохата на НРБ никак не е без значение. Това съчетание на „ниско” и „високо” не е парадокс, а изгоден брак по сметка.
Но както ще ни каже изследването на М. Фадел, до него не се стига лесно и отведнъж, нито пък той е присъщ само на силно идеологизираната соц литература.
2. Преди да се отдаде на синхронни изследвания, книгата се заема с реставриране на „вертикалната” парадигматика на жанра, за да разкрие една двойственост на произхода, която ще се съхрани докрай като същност на жанра, включително и в неговата соц-версия. А именно съединяването на престъплението (собствено криминалния компонент) с шпионажа и контрашпионажа. (Има го още у ранните класици на жанра, като Конан Дойл и Агата Кристи, които конструират и задават жанровата парадигма изобщо.) – Това е първата сравнителна перспектива, която изследването разгръща – в исторически план.
Такава жанрова археология е предприета в Първата част, като за целта е привлечен съответен теоретичен инструментариум в лицето на изследователи на жанра като Кракауер, Болтански, Дюбоа, частично и Карло Гинсбург (макар че като цяло тук не се злоупотребява с теорията, особено в сравнение с предишните две книги на Фадел).
Централната, водеща теза на автора е модерният характер на жанра: и късният исторически момент на появата му, и собствената му специфика разкриват криминалния жанр във всичките му разновидности (детективски, шпионски, „черен”) като симптом на модерността. Сродяват го по фундаментален начин с други модерни явления в литературата от втората половина на ХІХ и ХХ век. – Това дава основание на М. Фадел да приложи някои подходи на „високата” модерна и постмодерна теория (неизбежният Пол Де Ман), макар да го прави в един минимален размер, ненатрапливо, устоявайки на изкушенията за крайни спекулации, които заниманията с такъв силно нормативен жанр несъмнено предлагат.
3. Във Втората част изследването навлиза в същинския си предмет: рецепцията на жанра в българската литература между 1944 и 1989 г. Именно рецепцията – това е ключово понятие в тази част, работещо в различни смисли. В по-тесен смисъл се прибягва до похвати на рецептивистката теория, макар и по един, така да се каже, отрицателен начин, доколкото точно в този жанр читателят най-малко е съавтор на автора. Но както стана дума, това се прави без навлизане в големи дълбочини. (Изобщо, да повторя, защото е очебийно, тук М. Фадел тенденциозно се въздържа от теоретико-философски изкушения, макар че самият предмет на изследването предполага такова навлизане – дотолкова се въздържа, че лично за мен над книгата витае усещане за ред пропуснати възможности.)
Но по-важен за изследването е един втори, по-неспецифизиран смисъл на понятието – рецепцията на жанра от Идеологията. Именно с това М. Фадел се занимава оттук насетне, с което навлиза и в същността на работата си. Тази рецепция има своята динамика в разглеждания исторически период. Първоначално, непосредствено след промяната през 1944–45 г., те се оказват в състояние на конфронтация, на радикален сблъсък, доколкото криминалният жанр, „криминалното” изобщо са възприети като ретрограден остатък от предходната епоха – „буржоазното” в своя чист вид. „Синият залез” – романът на Павел Вежинов, граничен във всякакъв смисъл – е емблематичният пример за това, включително и с жанровата си нечистота, с размиването между собствено „криминално” и „буржоазно-изобщо”.
Тази несъпринадлежност на криминалния жанр към „новата епоха” в началните ѝ години стои върху самата основа на Идеологията – Лениновите постановки: в едно идеално общество престъплението по условие няма място, а доколкото реално е налице, то може да бъде дело само на външни на новото общество, „бивши” елементи. – Постановки, които предзадават идеологическите употреби на жанра в българската литература в епохата на соца, където „бившото” („бивши хора”) задълго става устойчив маркер.
Но романът „Синият залез” – примерът, фокусиран отблизо в тази част на изследването – е показателен и в друг аспект – че принадлежи на автор, който впоследствие ще се превърне в един от класиците на жанра, не и без решаваща колаборация с идеологическата норма, с изискванията, които Идеологията съвсем скоро ще предяви към жанра, и то в една силна, крайна степен.
4. Именно това сработване, успешното инкорпориране на криминалния жанр е предмет на следващите Трета и Четвърта част на изследването: у-свояването, при-свояването на криминалния жанр от Идеологията. И тук разказът е все така бърз, пестеливо изграден, оставащ на долната граница, нецялостен и необхватен, фрагментарно накъсан, фокусиращ отделни представителни имена и заглавия – основно на „системните” автори (ако мога да си присвоя понятиен жаргон от друга сфера) Богомил Райнов и Андрей Гуляшки, създали успешен, и то извънредно успешен собствен модел на жанра и собствен емблематичен герой (а Б. Райнов е и вещ теоретик, макар и в отрицателен смисъл, доколкото в характерния си маниер на изплъзваща се двойственост сам реализира постулатите на западния „черен роман”, които в качеството си на теоретик/идеолог клейми). Към Райнов и Гуляшки е прибавен и „несистемният” П. Вежинов, автор на успешни творби в различни периоди и модели от историческия развой на жанра в българската литература. (Пропусната е обаче необозримата маспродукция, посредством която криминалният жанр се налага като истинската масова, силно идеологизирана литература през соц-епохата.)
5. Но да се върна към развойната структура на изследването: от Третата част се прави плавен преход към Четвъртата, в която – без да е налице някакво ясно, номинално зададено разграничение – интересът постепенно се отмества върху някои характерни микроструктурни елементи на жанра, за да се реконструират механизмите му на функциониране, които, от една страна, се възползват от всички закони на масовата култура. А от друга страна, в тази зряла фаза са отчетени и явления като поява на иронията за сметка на наивния идеологически патос от ранните години.
Като цяло изследването насочва към извода, че законите на жанра са по-силни от външните идеологически форматирания отсам и отвъд Желязната завеса: героите са огледални двойници (Боев–Сеймур; или – в по-широк мащаб – Боев–Бонд). Тези наблюдения, съставляващи същинската сравнителна оптика – в хоризонтален план, – са доразвити и затвърдени в Заключението.
6. На свой ред аз в заключение бих обобщил по следния начин наблюденията си.
Подир една книга на Н. Аретов и немного отделни статии (напр. на Инна Пелева), трудът на Морис Фадел е първото цялостно изследване върху своя предмет в българската литература теория, разработващо собствен периметър, различен от този на Аретов. Tой се фокусира върху един определен, силно продуктивен период в развитието на жанра в българската литература – периода на Студената война, чийто външен идеологически контекст налага известни отражения върху поетиката на жанра, но без да променя общите схеми. – Сложно казано, вертикално-хоризонталният, нелишен от компромис обмен между Идеология и Структура.
Или по-просто – изгодният брак по сметка на Идеологията с масовата литература.
Именно това функционално взаимодействие е важният предмет на изследване.
Пламен Антов е литературен теоретик и историк, доц. д-р в Института за литература – БАН. Един от изтъкнатите познавачи на процесите в съвременната българска литература. Автор на множество научни публикации, както и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (2009), „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010), „Българският постмодернизъм XXI–XIX в. Към философията на българската литература“ (2016), „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми. Станев и Хайдегер“ (2019). Сам активен писател, работещ в различни жанрове и причисляван към направлението на българския постмодернизъм, Антов е автор също на книгите „Граници на забавяне“ (2013, белетристика) и „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии).