Един клип се разпространява тези дни из Фейсбук, придружен с коментари на болка и възмущение. По време на Богородичния канон в катедралния храм „Св. Александър Невски“ две момчета се кръстят и се покланят малко непохватно. Една жена се приближава до тях и започва да им прави забележка, като размахва пръст. Поучава ги доста дълго и назидателно, в резултат на което те напускат храма. И благочестивата християнка не остава до края на канона и малко след тях също си тръгва. А момчетата едва ли ще влязат отново в храма.
След като изброява блаженствата на бедните духом, плачещите, кротките, гладните и жадните за правда, милостивите, чистите по сърце, миротворците, изгонените заради правда, похулените и оклеветените, Христос поставя най-високия възможен критерий и призовава: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“. Но как можем да постигнем това? То не е ли априори невъзможно? А възможно ли е Господ да ни поставя невъзможни цели?
От друга страна, Той казва, че не е дошъл да призове праведници. И скандализира фарисеите, като казва, че митарите и блудниците ги преварват в царството Божие. Христос остава верен на този принцип до последния Си дъх, като откликва на молитвата на разбойника, разпнат на Голгота от дясната Му страна и го уверява, че ще бъде с Него в рая.
От една страна, имаме заповедта Му да бъдем съвършени, от друга, Той Самият яде и пие с митари и грешници.
И ето – точно през тази пукнатина се процежда и свива невидимото си гнездо лицемерието.
Атеистите често наричат християните лицемери. Понякога без, по-често с основание. Не само атеистите, ние помежду си също нерядко ползваме тази квалификация. По принцип обичайна практика сред хората е да не забелязват гредата в окото си и да казват на някого да извади сламката от своето око. Това е класическата илюстрация за лицемерие. Неин автор е най-безспорният специалист в тази област – Иисус Христос. Казвам специалист, защото по никоя друга тема Той не е говорил толкова много, както за лицемерието. Явно е разбирал колко дълбоки са неговите корени и колко трудно изкореними са. И въпреки че акцентира на този проблем, ние сме склонни да подминаваме думите Му. Неудобни са. По-удобно е да мислим, че не се отнасят за нас. С което потвърждаваме, че точно за нас се отнасят.
Не е трудно да си обясним защо постъпваме лицемерно – искаме да се представим в по-добър образ пред другите. В живота невинаги постъпваме честно, но знаем, че е хубаво да бъдем честни. Не постъпваме достойно, но искаме да изглеждаме достойни. Не проявяваме на дело милосърдие и състрадание и компенсираме това с думи на милосърдие и състрадателност. Служим си с похвати, които изобличаваме, когато ги забелязваме у другите.
Лицемерието е инструмент, с който си служим често. Двойният стандарт е едно от най-удобните неща, които е измислил човекът. Лицемерието не е просто фалш. Фалшът е нещо тривиално. Лицемерието стъпва на принципи. Но те губят силата си, когато не ги прилагаме така, както изискваме от другите.
Безспорно лицемерието е нещо лошо. Но все пак не е престъпление, не е убийство, не е кражба, не е насилие. Не фигурира и сред Десетте Божии заповеди. В Стария Завет това понятие е почти непознато. Защо Христос говори толкова много именно срещу лицемерието? Какво толкова опасно намира в него, за да му отделя толкова голямо внимание?
Като говори срещу лицемерието, Той се фиксира главно върху фарисеите и книжниците, които познават отлично Божия закон, но са свели неговото приложение до външни, ритуални и често показни форми. Изградили са свои представи за праведност и така са се вживели в тях, че същността на Божия закон е останала на заден план. Превърнали са формализма в начин на живот. Външната им праведност ги е главозамаяла и те са забравили, че „човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце“. Това толкова ги е отклонило от същността на Закона и неговия смисъл, че Иисус стоварва върху тях целия си праведен гняв, като ги нарича лицемери, змии, безумни, рожби ехиднини, водачи слепи, варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота. В своята мнима праведност те комара прецеждат, а камилата поглъщат, обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите, а са оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра. Освен че изпояждат домовете на вдовиците, те затварят царството небесно пред човеците и нито те влизат, нито влизащите пускат да влязат. Това е наистина страшно!
Като изобличава лицемерната фарисейска праведност, Христос ѝ противопоставя детската чистота и казва, че който не се смири като децата, няма да влезе в царството Божие. Да бъдем с чиста душа като децата – това е нужно за царството Божие. Пред външната праведност неговите врати са затворени.
Фарисеите може и да се стремят към съвършенство, но поради техния формализъм, стремежът им се изражда в лицемерие и остава безплоден. И един разбойник, придобил в последния миг от живота си детско сърце, отива в рая, а мнимите праведници, които цял живот са полагали усилия за съвършенство, са придобили единствено лицемерие.
Най-съвършеният образ на съвременното фарисейско лицемерие в литературата е изграден от Франсоа Мориак в романа „Фарисейката“. Брижит Пиан е ревностна католичка и налага на другите строгостта на собствената си аскетична религиозна практика, като ги потиска със загрижеността си за съвършенство. Смята се за светица, а е фарисейка. „Брижит Пиан приписваше на Бог Отец, който е на небето, криволиците и усложнеността на собствената си душа.“ В края на живота си, когато остава сама, осъзнава лицемерието си и разбира, че любовта се проявява в милосърдие.
А в Евангелието е описана една драматична случка, където фарисейството се сблъсква с една грешница. Фарисеите хванали една жена в самото прелюбодейство и я завели при Иисус. Хем тя ще бъде заслужено убита с камъни, хем те ще покажат своята праведност, хем ще изпитат Иисус дали зачита закона. А Той се поизправил и кротко казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. После пак се навел, пишел по земята и чакал да види ще хвърли ли някой камък. Всички тихомълком се разотишли. Съзнавали греховете си. Имали съвест!
Винаги съм се питала – ако тази случка се беше случила днес, дали грешницата щеше да се спаси?
Да се върнем към началния въпрос: защо се налага да постъпваме лицемерно? Защото Христос иска да бъдем съвършени. Но нали Христос казва, че не е дошъл да призове праведници. Нещо повече – директно ни предупреждава: „Пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие“.
Скоро прочетох един надпис на вагон: „Не душата е в тялото, а тялото е в душата“. Много ме разведри тази крилата мисъл, защото е едно от малкото хубави неща, които ни предлага БДЖ. Не коментирам нейния богословски смисъл. Звучи красиво и нелицемерно. А ведрата душа е чиста от лицемерие.
