Една година след ядрената катастрофа във Фукушима Ребека Хармс посещава Япония и записва в дневника си своите впечатления – всичко, което чува и вижда, което я тревожи и трогва. Получава отговор на много въпроси.

Ребека Хармс, която е депутат в Европейския парламент и председател на групата на Зелените/Европейски свободен алианс обикаля Япония заедно с активисти на японското антиядрено движение, което се радва на все повече поддръжници. Придружава я експертът по ядрена сигурност и бивш председател на Агенцията за ядрено регулиране в България Георги Касчиев. Цяла седмица тя записва в дневника си своите впечатления. В публикуваната миналата година книга „Eдин ден във Фукушима – една седмица в Япония“ евродепутатката се опитва да покаже какво се случва в Япония в резултат от преживяното тройно бедствие – земетресение, цунами и ядрена авария. Книгата не е скучен политически дневник, нито пропаганда на антиядреното движение, а „пътни бележки“, описващи впечатленията на авторката от срещите й с трагедията и болката на японците. На българските читатели книгата на Ребека Хармс бе представена вчера по време на дискусия във връзка с предстоящия референдум за бъдещето на ядрената енергетика в България, проведена в Гьоте-институт. Преводът на български е на Мария Дерменджиева. Книгата се издава със съдействието на Зелените/Европейски свободен алианс в Европейския парламент. По искане на авторката на български език книгата се разпространява само в електронен вариант. Текстът на книгата е публикуван на страницата на „Зелени алтернативи“ във Фейсбук.

Един ден във Фукушима – една седмица в Япония

Откъс

Стрес-тестовете и пътуването до Япония

Вече не си спомням кога се уталожи голямото вълнение около Фукушима. Мисля, че първо секна потокът от актуални новини, т.нар. нюз тикъри. След това в сутрешните телевизионни блокове престанаха да предават на живо от Япония. Накрая темата изчезна и от вечерните новини. През лятото Фукушима вече беше второстепенна тема от световните новини, попадаща на задните страници на вестниците или в рубриката „Разни”. За актуална информация вече се грижеше само официалната японска осведомителна агенция „Киодо”. Когато през септември 2011 г. се прибрах след отпуската си в Брюксел, японски журналисти ме помолиха за среща. Търсеха обяснение защо Фукушима е оказала такова въздействие върху германския федерален канцлер, че да реши да затвори половината германски ядрени централи. Искаха да знаят какво мисля за стрес-тестове на ядрените централи в Европа. Тези тестове бяха европейският отговор на аварията във Фукушима. Вместо да форсира отказа от атомна енергия, Европейската комисия разпореди разработването на въпросник, който да установи устойчивостта на ядрените централи в случай на земетресение или наводнение. На въпросите трябваше да отговарят операторите на централите. Идеята за стрес-тестовете се роди още в първите дни след катастрофата в Япония. С тези тестове Европейската комисия според мен продължава стратегията си с всички средства да лансира подкрепа за ядрената енергия. След Фукушима те по-скоро служат на привържениците на атомната енергия в политиката да се освободят от стреса, отколкото на безопасността на съоръженията. По време на срещата ми с японските журналисти в Брюксел разбрах, че и тяхното правителство е възприело тази стратегия за отстраняване на стреса. И там трябвало да бъде възстановено доверието в безопасността. А фактът че Япония ще тества атомните си централи по европейски пример, трябвало да послужи като знак за качество след Фукушима.

В хода на лятото бях отклонявала всички покани и предложения за пътуване до Япония. Какво можех да постигна там? В крайна сметка обаче въпросът със стрес-тестовете ме провокира. Разговорът с японските журналисти стана отправна точка за пътуването до Япония, което предприех почти година след голямото земетресение, цунамито и най-тежката възможна авария във Фукушима. В куфара си носех научно изследване на слабостите и недостатъците на европейските стрес-тестове. Бившият ръководител на германския федерален ядрен надзор заедно с експерти от Европа бяха направили това изследване по поръчка на фракцията на „Зелените” в Европейския парламент. Студията беше преведена на японски. Придружаваха ме сътрудничката ми Зилке Малорни и експертът по ядрена сигурност Георги Касчиев. Той е бивш председател на Агенцията за ядрено регулиране в България. Днес е преподавател във Виенския университет за природни ресурси и приложни науки.

В Япония бяхме поканени от две неправителствени организации. „Грийн Екшън” е малка, но много ефективна група, която е създадена в началото на 90-те години, за да се противопостави на Японската програма за използване на плутоний в ядрената енергетика. Днес под шапката на „Грийн Екшън” има мрежа от регионални групи, които работят срещу японската ядрена политика. Втората организация „Пийс Боут” се създава в началото на 80-те години и се бори за мир, зачитане на човешките права, равноправно и устойчиво развитие и опазване на околната среда. Представители на организацията обикалят по света с нает пътнически кораб. Спират в различни пристанища и предлагат неутрално, трансгранично пространство за диалог и сътрудничество.

13 януари 2012 г.

Пътуване през префектура Фукушима

Разговорите с официални представители на префектура Фукушима, за които бях помолила, за съжаление не са възможни. От „Пийс Боут” са подготвили за нашата международна група три големи информационни сбирки с граждански инициативи, земеделски сдружения и представители на Университета на Фукушима. Ще посетим градовете Фукушима, Дате и Минамисома. Дългите преходи с автобуса от едно на друго място също ще бъдат оползотворени. С нас ще пътуват членове на различни граждански инициативи, които ще ни разясняват своите цели, дейности, проблеми и успехи. Както и цялото пътуване дотук, така и тази част от маршрута е перфектно планирана. Опитвам внимателно да се дистанцирам, когато групата потегля. Имам притеснения още заради първата ни проява в кметството на Фукушима.

Първа спирка: Сградата на кметството

В града ние изслушваме доклада на Фуминори Тамба, основател на Института за възстановяване на Фукушима при Университета на Фукушима. Говори лаконично и по същество. Обяснява, че вече е изминала почти година от аварирането на реакторите в АЕЦ „Фукушима Даичи”, но грешките и слабостите при управлението на катастрофата продължават. Мерките за защита на хората и околната среда са непоследователни и закъсняват. Така е в началото на аварията, така е и днес. На 11 март 2011 г. атомната централа „Фукушима Даичи” е разрушена от голямото земетресение. На 12 март се стига до топене на ядрата. Едва на 15 март това е съобщено официално. Това забавяне, за което отговорност носят ядреният концерн ТЕПКО и японското правителство, е абсолютно непростимо, казва Фуминори Тамба. Дори само по тази причина рисковете за хората в региона се увеличават неимоверно.

Хората, които напускат региона след земетресението, цунамито и ядрената авария, са подслонени разпръснати из цяла Япония. Само около двайсет процента от евакуираните живеят в нови, но временни постройки. Университетът на Фукушима се опитва системно да преглежда около 30 000 души. Фуминори Тамба подчертава, че децата се нуждаят от специални грижи. Много родители са изпратили децата си надалеч. Животът във Фукушима е опасен за деца. И е много ограничен. Тук единствено седенето вкъщи е здравословно. Детските и спортните площадки, парковете и басейните са забранени.

Фуминори Тамба съобщава, че много родители организират групи за самопомощ, защото са оставени да се справят сами с голямата тревога около здравето на децата си. Освен това се налага да ги защитават и от дискриминация. В подкрепа на тези думи една жена разказва история за бейзболен мач. В края на играта отборът на загубилите се нахвърлил върху играч от Фукушима с думите: „Болен слабак!” Сега наричат хората във Фукушима хибакуша, подобно на жертвите, оцелели от атомните бомби над Хирошима и Нагазаки, допълва госпожа Марумори разказа си за бейзболния мач. И не само че ги наричат хибакуша от Фукушима, но те ще бъдат подложени на същата изолация и дискриминация като жертвите от Хирошима и Нагазаки.

Ая Марумори от Гражданския център за измерване на радиоактивността разказва за страх, фрустрация, гняв – все чувства, които измъчват жителите на Фукушима. Въпросите им продължават да висят във въздуха. Чуват противоречива информация. Все повече изследвания, измервания и анализи се правят от гражданите в района на Фукушима самостоятелно. Няколко чуждестранни организации им помагат. Със сълзи на очи тя благодари на всички за помощта. Изрича и сериозни обвинения: „Десетилетия наред цяла Япония получава ток от Фукушима. Нашите потребности са били съвсем скромни, но сега ние понасяме всички вреди. А правителството ни изостави в това бедствено положение. Ние имаме нужда от помощ. Имаме нужда от лекари. От повече експерти по радиация. Моля ви, помогнете ни, за да имаме бъдеще!”.

Следващият оратор се казва Сейджо Сугено и идва от Нихомацу, град, който също е в префектура Фукушима. Говорител е на мрежата на екоземеделците в региона. Подготвил е серия от диапозитиви от едно хубаво село. Селяните там правят своите собствени опити да деконтаминират земята си. Не искат да се отказват от дворовете и нивите си. Искат да си останат земеделци и производители на здравословни продукти. Почвата в селото им е много глинеста. Закарват органичен материал и каменно брашно на нивите си. Благодарение на тази обработка радиоактивните йони се свързват в почвата в неразтворими съединения. Сейджо Сугено разказва как са получили реколта от кафяв ориз с измерена стойност на радиоактивността под 100 бекерела на килограм. Това е значително по-ниско от граничните стойности от 500 бекерела на килограм. Оризът от планинските райони категорично е с ниво на радиация над граничните стойности. Показва ни снимки на оризови полета, от които оризът е с много високо съдържание на радиоактивни частици. Обяснява, че селяните са се сблъскали с нов проблем. Водата, която се стича от планините и залива тераси и равнини, е много радиоактивна. Тя заразява реки, канали, почви и подпочвени води. Сейджо Сугено и колегите му искат да се опитат да я прихванат и преградят или отведат в друга посока. Около двеста души, които се занимават с екологично земеделие, участват в неговата организация. Освен тях има още около стотина селяни, които също работят много упорито, макар и не по екологични стандарти. За продажбата на продуктите им неотдавна е открит електронен магазин. Засега поръчките са много малко, отговаря Сейджо Сугено на въпроса ми, но това е нормално, допълва, защото сме едва в началото. Звучи така, сякаш се опитва да утеши аудиторията си.

Последен в залата на кметството думата взима Хироюки Йошино. Говори от името на голяма група граждани, чиято цел е защитата на децата на Фукушима. Той е дългогодишен дарител и организатор на благотворителни акции в полза на японския клон на фондация „Децата от Чернобил”. А днес трябва да се грижи за сигурността на собствените си деца. Изпратил ги е при роднини далеч от Фукушима и подобно на много други родители ги вижда рядко. Много семейства след ядрената авария живеят разделени. За децата, останали във Фукушима, той стартира проекта „Пока-Пока”, чрез който им осигурява редовен престой в стар курорт, намиращ се в съседен незаразен район. Колкото е възможно по-често децата се изпращат със или без родителите си да прекарат по някой и друг ден в здравословна среда. Хотелите, които са загубили старите си клиенти заради близостта с Фукушима, предлагат изгодни цени. Въпреки това обаче за повечето родители те са непосилни. Затова Хироюки Йошино ни моли да събираме пари за проекта „Пока-Пока”. Колкото повече пари се съберат, толкова повече деца могат да се възстановяват извън Фукушима.

Със смесени чувства се качвам в автобуса. Мога единствено да се възхищавам на тези хора, които слушах няколко часа, заради тяхната борба за родината и безопасността им. Толкова по-отчайващо обаче ми се струва, че година след една от най-страшните катастрофи хората в богатата Япония се чувстват изоставени и предадени. Пътят, водещ от Фукушима към град Дате, минава най-напред през предградия и индустриални зони. Жилищни сгради, супермаркети, бензиностанции, занаятчийски работилници се редуват и създават впечатление за наличие на икономически живот. След това се появяват първите ниви. Къде ли живее Сейджо Сугено… Особено привличат вниманието овощните градини с изкусно подрязани дървета. Земята се стопанисва с много грижа. Колкото повече приближаваме към Дате, толкова по-селски става пейзажът. Няколко пъти пресичаме широка река. В далечината се виждат хълмове. Може би там някъде радиоактивната вода от планините ще бъде заприщена. Търся признаци на радиоактивно замърсяване. В тази страна на символите да няма никакви симптоми на радиация? Никакъв знак за петната на леопарда? До пристигането ни в евакуационния център не откривам нито предупредителни табели, нито бариери или заграждания.

Втора спирка: Евакуационният център в Дате

В източната част на град Дате е изграден централен евакуационен център. Около кметството, което служи като сборен пункт, са подредени дървени сглобяеми къщи. Тук живее Кеничи Хасегава със семейството си. Той ни очаква в кметството. Селото му е било отличено като едно от най-красивите села на Япония. Говори с въодушевление за особената култура на родината си. Известна е с храмовете си. Обяснява ни, че е управител на района Маеда в Иитате. Жителите на района живеят по правилата на „мадей спирит”, което означава, че са с отворени сърца, любезни, отговорни, скромни и смирени. Почти всички селяни от Иитате се занимават с производство на мляко и млечни продукти – всъщност, занимавали са се, поправя се той. Днес една трета от хората му от Иитате живеят в евакуационния център. Когато бедствието започва, той е на полето. Казва, че земята около него изведнъж се нагънала. Когато трусовете намалели, тичешком се прибрал. Неговото село, къщата му и семейството му още били там. Едва на следващия ден чул за Фукушима. Като говорител на района бил извикан на заседание в общинския център. Попитал дали има информация за Фукушима и радиацията. Когато му съобщили стойностите, се шокира. Бил помолен да не ги разпространява. Като се върнал в Иитате обаче, организирал на следващата сутрин събрание на жителите на селото си. Там им разказал всичко, което знае. Призовал всички само в краен случай да напускат домовете си, да изключат всички вентилатори, да съблекат всички дрехи и да ги изперат, вече да не ядат зеленчуци от градината и да не пият от млякото си. Всичко това се случило на 15 март 2011 г. На този ден в близост до селото била установена радиация от 100 микросиверта на час. Съобщил му го журналист. На следващата официална среща с властите в общинския център им показали карта с разпространението на радиацията. Той призовал за евакуация на Иитате. Искането му било пренебрегнато. По-късно успял да докара един професор в селото, който изследвал проби от млякото. Заради измерванията му селяните преустановили по своя воля в края на април производството на мляко. След измерванията на експерта от Токио най-сетне и властите оценили положението в Иитате като сериозно. Две крави били заклани и изследвани. Впоследствие се наложило селяните да заколят животните си и да ги дадат за унищожаване. Малко по-късно започнала евакуацията на хората от Иитате. Един от селяните се самоубил, след като цялото му стадо било заклано. Кеничи Хасегава ни показва прощалното писмо на приятеля си. Кълне се, че приема присърце последното желание на този мъж. Ще се бори срещу всякакво бъдеще на ядрената енергия. Истината е, че в Япония никой не е вярвал, че е възможна голяма ядрена катастрофа. Само заради това дълбоко погрешно убеждение в страната има атомни електроцентрали, категоричен е той.

Измерванията в Иитате днес показват по-високи стойности на радиация, отколкото по време на топенето на ядрото. Според Кеничи Хасегава не всички радиоактивни частици остават по земната повърхност. С вятър и дъжд се разпространяват още повече. Не вярва в доброто бъдеще на селото. Когато земята му прошепне да се върне, вероятно ще го направи, но няма да допусне с него да се върнат и четиримата му внуци. Ако се върне, ще бъде сам. Ако ще умира в селото си, то тогава и селото му ще умре с него, убеден е той.

Това, което чуваме от водача на селяните от Иитате, е страшно. Но в думите му има и нещо утешително. Кеничи Хасегава е тъжен човек, няма как да е иначе. Но той въздейства и с решителността си, когато разказва, че напоследък много пътува из Япония, изнася доклади и участва в дискусии, включително и с чуждестранни гости.

Иска да постигне две неща. Първо, никога вече да не се случва такава катастрофа. За целта Япония трябва да се откаже от атомната енергия. И второ, хората от Фукушима да не бъдат дискриминирани. Ще се бори за това. Смята дискриминацията на жертвите и оцелелите от Хирошима и Нагазаки за голям грях на японците. Тази практика не трябва да бъде продължавана или повтаряна, зарича се да направи всичко по силите си, за да спре дискриминацията.

Пътят ни продължава към Минамисома и минава през планините. Сега виждам една съвсем различна Япония. Малки селища, отделни стопанства, нивите са заобиколени от гори. Вали сняг. Тънка снежна покривка застила мрачния ден. Няма прахоляк. Снегът разведрява пейзажа и ми дава глътка въздух. Мисля си за Чернобил и първите експедиции за проучване на изоставените селища, които винаги се провеждаха, когато имаше сняг. Тук снегът оставя червени плодове да просветват по голите дървета. Това са райски ябълки. Научавам, че областта е известна с качествените си сушени плодове. През последната година няма реколта. В една долина маймуни лудеят из градина с райски ябълки. Нима маймуните тук вече са взели властта?

Докато минаваме покрай един двор, зад обикновена телена ограда, виждам първата малка група работници в облекло за радиационна защита. Суетят се с черни чували за боклук около един контейнер. За какво говори тази бегло видяна картина? Тук ли се осъществява големият план за деконтаминация, за който ни разказа държавният секретар на министерството на околната среда в Токио? Или дворът е едно от силно облъчените петна върху леопардовата кожа?

Автобусът се движи покрай абсолютно изпразнен търговски център. Наблизо има заключено училище. Това ли е Иитате? Оттук ли кравите на Кеничи Хасегава ги карат в кланицата? Трудно е да се прецени кои къщи и дворове край пътя са обитаеми и кои не. Тук-там личат следи от гуми в снега. Говорителят на съюза на органичните фермери, който е наш спътник, казва, че няколко семейства са се преселили да живеят другаде. През деня възрастните хора се връщат, за да поддържат къщите и дворовете в ред. Сейджо Сугено и съселяните му в никакъв случай не искат да изоставят селата си. Започвам полека-лека да разбирам това, което сутринта все още ми се струваше загадка. Някак го виждам в пейзажа.

Трета спирка: Входът към забранената зона

Преди да стигнем до бариерата на улицата, която затваря достъпа към двайсет километровата забранена зона, на хоризонта виждаме морето. Има няколко километра равна повърхност до брега. Установяваме докъде е нахлуло цунамито. Бяла къща маркира границата на опустошенията, причинени от водата.

Автобусите ни спират на паркинга на крайпътен ресторант с видимост към забранената зона. Тук човек може да спре, да зареди с гориво, да хапне и да си почине. Съвсем нормално крайпътно заведение. Няма много коли. На почти празния паркинг обаче двама полицаи в защитно облекло са застанали до полицейска кола. Какво точно правят, не можем да различим.

Групата ни, разпределена в три автобуса, през целия ден следва дисциплинирано указанията на японските ни придружители. Не трябва да се разпръсваме.

Движението е много интензивно. Камиони и автомобили преминават през контролния пункт, без да спират. Пътниците в повечето превозни средства носят защитно облекло. В камионите са натоварени големи черни чували. Японците ни обясняват, че са пълни с пръст. Изпълнява се програмата за деконтаминация. Отровната пръст от заразените райони се транспортира в централното депо за ядрени отпадъци в забранената зона. Сещам се за Чернобил през 1988 г. И там движението в зоната беше натоварено. Непрестанно минаваха военни камиони, натоварени с войници, работници и материали. Редовно се натъквахме на цистерни, които обливаха с вода шосетата. Всички превозни средства, които напускаха забранената зона, се миеха и измерваха. На входа на зоната във Фукушима няма такова нещо. Може би го правят някъде, скрито от погледа ни.

Полицаите в защитни облекла и с маски сякаш следват някаква хореография, размахвайки светлоотразяващи палки пред бариерата. Приличат на жонгльори, стоящи на граничния пункт между два свята – единият обитаем и сигурен, другият необитаем и опасен. Дали полицаите се замислят за тази демаркационна линия? Дали оценяват мястото й като правилно? Още преди няколко се впечатлих от балета на пътните полицаи по токийските кръстовища. Само че поне два пъти повече униформени регулират достъпа до някой паркинг в града, отколкото стоят тук, на входа на забранената зона.

Четвърта спирка: Туристическият център в Минамисома

Почти тъмно е, когато се срещаме в туристическия център на град Минамисома с граждани. Посреща ни Микако Такахаши, която ни разказва за града. След ядрената катастрофа Минамисома е разделена на три части. Едната е в двайсет километровата забранена зона около атомната централа и е изцяло евакуирана. Достъпът не е разрешен. В частта от града, намираща се между двайсетия и трийсетия километър от авариралата централа, е имало препоръка за временна евакуация заради високото ниво на радиация. От август 2011 г. тази препоръка е отменена. Оттогава много жители са се завърнали, но далеч не всички. Третата част на града е отдалечена на повече от трийсет километра от АЕЦ и никога не е била евакуирана. Градът е предпочитана дестинация, както за японски, така и за чужди туристи заради прекрасното местоположение на морския бряг. За повечето хора Минамисома се асоциира с плуване, гмуркане и каране на сърф. Но също и с древни традиции в конната езда и коневъдството, ежегодни фестивали и конни надбягвания, разказва възторжено госпожа Такахаши. Когато японката почти като заклинание изрича, че жителите на Минамисома няма да допуснат градът им да стане призрачен град, гласът й изневерява. В края на този ден на тъжните истории тя се разплаква. Не е единствената. За заключителните си думи става права: „Винаги сме знаели за съществуването на атомната централа. През тези четиридесет години вярата ни, че науката и техниката се развиват, за да няма проблеми, растеше. Сега заплащаме с децата си тази заблуда.”

Тя приветства японския поет Йотаро Вакамацу и казва, че той е открил думите, които изразяват най-добре чувствата на жителите на Минамисома. Поетът Вакамацу през 90-те години е писал за Чернобил. Днес текстовете му звучат като предсказания. Писал е и по повод предишните известни аварии в атомната централа във Фукушима. Тази вечер Вакамацу чете от стихосбирка, която ще излезе за първата годишнина от катастрофата. Големите въпроси, които го вълнуват, са: Какво ни прави човеци? Какво ни прави човечни? Това са неговите въпроси след Фукушима.

Институтът за деконтаминация на Минамисома се е ангажирал да консултира гражданите при обеззаразяването на сгради, терени и обработваеми земи. Хакудзава-сан обяснява колко е трудно да се създадат предпоставки, за да се осъзнаят рисковете на живота в Минамисома. Гражданите не знаят какво означава денонощно да се живее във високорадиоактивна среда. Радиационният фон се измерва по-трудно от холестерина или захарта в кръвта. Правителството казва, че радиационното облъчване е в рамките на допустимото и че с деконтаминацията всичко ще се оправи. Въпреки това в града всеки ден се задава един и същи въпрос: как ще изчистим от заразата къщите, нивите, хората, животните, реките, планините, плажовете и морето? От гражданската инициатива в Минамисома са изработили план за контрол върху здравето и предоставяне на грижи. Искат да се справят сами с радиацията. Безплатно раздават гайгерови броячи и дозиметри. Така жителите на Минамисома могат да следят самостоятелно във всеки един момент нивото на радиацията в своя дом, градина или на работното си място. Системна консултация от страна на правителството липсва, казва Хакудзава. Обявено е, че ще се прави деконтаминация на всички заразени райони. Но парите за деконтаминацията отиват при големи национални предприятия и енергийните концерни. Само някакви остатъци достигат до общините.

Въпреки всички трудности и рискове се работи по план за бъдещото развитие на града. Минамисома ще се превърне в модел за град, който използва алтернативни източници на енергия. И това не са само приказки.

Накрая ни представят неправителствената организация „Фронтиер Минамисома”. Рьота Кусано младее, но щом започва да споделя спомените си, рязко се състарява. Всичко се топи по време на аварията. Нищо вече не е същото. Нищо не изглежда познато. Разбрахме за евакуацията на нашия квартал от новините. Още преди информацията за аварията във Фукушима всички атомни електроцентрали бяха претоварени. Междувременно Рьота Кусано отново живее в Минамисома, но без жена си и децата. Могъл е да си позволи да изпрати семейството си другаде. Но това не е по силите на всеки. И така, хората, които са останали или са се върнали, се питат какво могат да направят, за да продължи градът им да живее, за да не останат само старците, но и младите тук. Най-напред си разпределят помощи. После се организира мащабна акция по засаждане на дървета. Дарява ги управлението на атомната централа. По време на саденето и след това много се дискутира. Чуват се мненията и на двете страни. Говорят и спорят за интересите на ядрените лобисти и интересите на селяните. Това също е нашият град, продължава Рьота Кусано. Сега „Фронтиер Минамисома” иска да полага повече грижи за децата. Година след катастрофата децата в Минамисома все още по цял ден си стоят вкъщи. А толкова им се излиза навън. Откакто ги сполетя бедствието, са провели само един спортен празник. Разгледайте, моля ви, в интернет новия проект на Минамисома, наречен „Рековъри Департмънт Стор”, призовава ни Кусано накрая. Предлагаме продукти и услуги както за нашите жители, така и за други граждани. Искаме да покажем, че още ни има тук в Минамисома и че няма да се откажем.

Тъмно е и в големия автобус човек може да се скрие. Мечтая за малко бягство в тъмнината на нощта сред хълмовете зад Минамисома. Не мога обаче да се откъсна от младата жена, която пътува с нас обратно към гарата във Фукушима. Тя разказва за деня, в който е избягала. Описва колко й е било тежко да вземе решението. Да си тръгне или да остане? Живее сама с дъщеря си. Кое е най-доброто за детето й? Отговорът е прост. Но ако си тръгнеш, къде ще отидеш, от какво, как и къде ще живееш? Няма кого да попиташ, няма кой да те посъветва, да ти помогне да решиш. Няма експерти, няма кмет или лекар, който да ти каже: „Тръгвай!” Сам си като никога досега. Ето така трябва да си представяте момента с бягството, допълва тя. Когато взима решение да напусне дома си, именно шосето, по което се движим сега, е пътят на бягството й. Колите се придвижват бавно, броня опира в броня. Всеки, който иска да напусне района, разполага само с тази възможност – да тръгне по това единствено шосе и да се нареди на дългата опашка от коли. Когато тя взима своето решение или по-скоро се оставя на течението, потокът от автомобили вече е безкраен. Но се е хванала на хорото, без цел и без план. По пътя на бягството вече има само един ориентир и само една посока. Далеч от атомната електроцентрала.

Днес дъщеря й живее при роднини. Майката се е върнала сама. Трябва да заслужи живота си. Вижда се с дъщеря си на две седмици веднъж. Това е тъжно, но здравословно, казва тя. Заедно с други родители преследват идеята да направят повече за децата на Фукушима от редовните излети в незаразени райони. Много родители сега си мечтаят за интернати за децата си. Младата жена ме разпитва дали в европейските страни има такива училища и преди всичко колко струват и дали държавата ги финансира.

Когато се сбогуваме на гарата във Фукушима, нямаме време за повече разговори. Не трябва да изпускаме влака, защото на другата сутрин в Йокохама се открива голямата антиядрена конференция. Вече сме готови за нея.

14 януари 2012 г.

В края на пътуването – Йокохама

Със строгите служители, които следят за времето на изказванията ни, свикнах. Не искам обаче да свиквам с плъзгащите се врати, които притискат нерешителните пътници в препълнените вагони на токийското метро. Не само ни се струва, че денят, прекаран във Фукушима, е най-дългият ден от пътуването ни, той наистина е такъв. Сядаме със Зилке в бара на последния ни хотел в Япония едва след полунощ. Пием коктейл „Йокохама Бей” и сме в безпомощно, леко истерично настроение. И двете вече не помним как сме си представяли пътуването. И двете сме впечатлени от разказите, чути през този ден от хората, които ни допуснаха да надникнем в живота им. Дали усещат страховете ни, че тяхната борба да не загубят родината си е твърде опасна и може би дори безнадеждна? На сутринта трябва да открия Конференцията. Какво да говоря? Коя от идеите, които съм натрупала още в Германия, продължава да има все още значение след това пътуване?

Пред прозореца на стаята ми, която се намира на седемнайсетия етаж, се върти огромно фантастично осветено виенско колело. Има ли японски градове без осветени виенски колела? За всеки от докладите си през последните дни бях подготвяла примери за разхищение на ток. През нощта в Йокохама стоя на балкона и наблюдавам играта на светлини и цветове. Насред пищния блясък на виенското колело тиктака часовник. Секунди, минути, часове отминават. Една дълга година хората около Фукушима живеят с катастрофата. След първата година с мисълта за Фукушима те все още не знаят какви ще са последствията. Но предполагат, че няма да дойде година, през която да могат да кажат, че всичко е свършило.

Конференцията

Сутринта преди конференцията три пъти ме подсещат, че навреме трябва да се срещна с моя преводач. Обещавам твърдо, но се боря с чувството, че изискват твърде много от мен. Когато макар и с известна неохота най-сетне разговарям с човека два часа преди откриването, се оказва, че това е най-доброто ми решение за деня. Той иска качествено да си свърши работата, а не само повърхностно да разбира какво казвам. Въпросите на преводача ми помагат да се концентрирам. Онова, което не успявам да му обясня, отпада. Това не му е първата поръчка да превежда на японски речи на противници на ядрената енергия. Наясно е с материята. Но и той едва от мен научава, че от петдесетте и четири японски атомни централи само четири функционират. Преглъща, когато стигаме до пасажа, в който описвам Япония. Състоянието на страната е като след атомна война? Защо така мислите? Сигурна ли сте, че радиоактивното заразяване от аварията във Фукушима може да се сравнява със сто и шейсет бомби като хвърлената над Хирошима?

Акира Кавазаки и Айлийн, които са сред инициаторите на конференцията, са още по-развълнувани от мен. Регистрирали са се няколко хиляди участници. Влизането им върви мъчително и прекалено бавно. Дразня японските си приятели с шегата да изпратят на входа някой от тези, които следят за времето на изказванията. През седмицата на съвместното ни пътуване напрежението заради конференцията беше голямо. Зад усилията се крие новата японска воля за промяна. Познавам блясъка в очите на Айлийн. Това е блясъкът в очите на Давид, когато си мисли, че побеждава Голиат. Събират всички оратори зад кулисите. Ейсаку Сато, бившият губернатор на Фукушима, ще говори преди мен. От всички страни непрекъснато ни повтарят да спазваме времето. Служителят, който ще следи времето, седи на първия ред. Този път е младо момиче. Мисля за часовника и непрекъснатото въртене на виенското колело. В края на посещението си в Япония получавам тринайсет минути. Преводачът ми намига.

След откриването настъпва суматоха. Такава възхвала е рядкост. Ето сега бих се измъкнала с удоволствие. Поне веднъж за няколко часа да обиколя Йокохама без контрол, без часовник, без карта на града и превеждащ водач! Усетила ме сякаш, Айлийн пита дали съм доволна. Разбира се, отвръщам. Само че бих искала и да поразгледам Япония. Следващия път, успокоява ме Айлийн. И бързият ритъм на посещението продължава. В града е организирана демонстрация за отказ от ядрената енергия. И там имам шест минутна проява. Екстравагантно конферансие води програмата. Тонът на речите напомня на азиатска революция. Преводачът обаче твърди, че не става дума за атакуване на централата на ТЕПКО, а за слънчева енергия. В края на тази седмица в Япония, след посещението във Фукушима и преди за последен път да взема думата тук, аз вярвам в соларната революция в Япония. Така, както вярвам, че Кай Хъкълбери Сойер ще промени света. Потръпваме от студения вятър, но той мирише на море и на пролет. Утре се връщам обратно в Европа. Взимам със себе си много въпроси. За разлика от първото ми посещение преди пет години сега оставям обещания след себе си. Не знам дали можем да ги изпълним. Знам, че Япония вече не е същата и че много неща не разбирам. Но земетресението, цунамито и Фукушима са засегнали хората повече и по-дълбоко, отколкото до момента сме усетили, именно в Европа. Погрешното убеждение, че Япония е неуязвима и не може да бъде засегната от ядрена катастрофа, този мит за японската сигурност е разбит. Това ще промени Япония.