Начало Идеи Гледна точка Един детски спомен
Гледна точка

Един детски спомен

3957

Този път ще си позволя нещо лично.

Наскоро бях попитан, мога ли да посоча определен момент, в който съм се обърнал към вярата. Отговорих, че не бих могъл да посоча такъв, но после се сетих за храма в един манастир, в който обичах да стоя с часове, когато бях дете. И си казах, че, без да усетя, може би е започнало тогава.

Ще се опитам да предам онова, което съм чувствал тогава и (доколкото е възможно) по начина, по който съм го чувствал тогава, т. е. ще се опитам да го предам в нещо като кратка поема в проза. И тъй:

Колко интригуващо те е привличала в детството тази манастирска църква! Как си стоял вътре с часове и детските ти очи са се захласвали по благородно-бляскавите одежди на свещенослужещите монаси, как си се вслушвал в чудния, приказен, тържествен език на онова, което пеят. Гледал си как излиза предстоятелят с кадилницата и как извършва с нея необясними и чудесни движения и поклони, и като във витиевата, сумрачна приказка, всичко се е изпълвало с проникновено-трепетен мирис, проникващ навътре в ноздрите и дълбоко вълнуващ сърцето – шепнещ му нещо…

Предчувствието за чудото, което е там, отзад; скрито и долавящо се зад тия олтарни завеси, зад тия вълшебно-витийни дърворязани двери-свидетели, които са сякаш застиналото вълнение от нескончаемото чудо отвъд себе си…

Дълбокият мрак, обгръщащ сводовете над двата клироса, из които смътно просветват смътни образи: приказни, шлемоносни ликове, ветхи копия… Над тях тъмният, белезникав, почти невидим пламък от крилете на Ангели – нейде уловими ако се взреш, другаде растаящи в тъмнината и отвреме навреме изплуващи за миг из нея, за да потънат веднага пак в тайнствения мрак на стената – отвека там, в своя мрак и в своята звънлива тишина обвити.

И се взираш, и ето: показва се и се вие от тъмнината на тия сводове змийското тяло на страховито чудовище, което бълва дим от своята паст… Но виждаш, че отвека е тук и щастливият край на приказката – мощният, шлемоносен воин, който го е пробол. И да – този триумфален край е винаги, дори е преди самото начало на приказката. Той доминира над него, той е първи, той е горе. А колко е странен и удивляващ ликът на този силен и умъртвяващ змията воин! Как се прехласваш, като го съзреш над мощните нозе на коня, да увенчава издутата на гръдта си ризница. Едно благо лице, с големи очи, взрени сякаш съвсем не в змея, а в една много по-дълбока, бездънна дълбина, от която идва незрима светлина, за която отгатваш по радостния унес, греещ в лицето на героя. Не копието му пробожда страшното чудовище, а сякаш именно тази глъб от невидима светлина го потопява в себе си и излъчва радост – тъй дълбока, че не нарушава никак тайнствения мрак на стената, където се разиграва, отвека спряно, това чудо.

А колко са избледнели и далечни – уловими само с взиране, опушени от мрак и тамян, стройните хорове на брадатите мъже със сурови и свещно-восъчни лица! Колко са смътни и все пак, тържеството и огненото им достолепие не са олющени, въпреки изтеклите бои. Те са свежи и така, защото светлината им не е обикновена. Както и тържественото им ликуване не е по тях, а из тях – извиращо от стената и по-дълбоко от стената.

Над царските двери, в тъмната висина на купола, се чернеят (макар че и бляскат) в шепотно-сребристо, неща, които никак не можеш да наречеш, нито да опознаеш, колкото и да се   взираш… Това са сигурно крила, но са крила в утроба; крила и утроба едновременно. Бляскащи очи, но и невидимост, от която по-скоро идва шепот. Очи, които същевременно са слова; шепот, който същевременно е взор. Долавят се тъмносините дипли от плаща на Небесната Царица, но може би това са изрисувани по стенното небе облаци – най-горе, в самите небеса на стената, в самата стена на утробното небе.

И после: долу – подножието: онова подножие, където нозете не могат да пристъпят, където е страшно да стъпиш, където – усещаш – е топло и те кара на сълзи и на радост… И над това подножие – Онзи: загадъчно вгледан, непостижимо тих, влизащ в самото ти детско сърце Лик, Който нещо ясно и дълбоко ти казва и същевременно непристъпно те отблъсква; Който никога не ще разтвори устните Си и Който в същото време докосва с дъха Си самата ти вътрешност. Онзи, към Когото са обърнали захласнати очи всички около Него по иконите. Всички, които, като теб са вгледани в Него и същевременно са тъй древни, безкрайно по-възрастни от теб, безкрайно по-големи и бляскави. Но и те – тъй тихи, тъй заслушани в чудната приказка на Лицето Му, в непромълвяемите, внятни думи на мълчанието Му, са до дъно развълнувани и смутени от спокойствието Му – със сърце и вътрешност изпитват непристъпността Му и не смеят да Го схванат в близостта Му – в близостта Му, която им е по-близка от тях самите…

Един слънчев лъч – станал чисто бял и остър – прониква през прозорчето на купола и прорязва тайнствена пътека от горе до долния ъгъл на пода – сякаш търси там някаква тайна, искони скрита от всевиждащото му око.

Колко е истинска тази тъй чудна приказка!

Защото това е захласваща, привличаща те да стоиш дълго, дълго в себе си приказка. Това е увлекателно чудо, при което би могъл да останеш безкрайно.

И същевременно – това е най- неразказваемата, най-неразбираемата приказка. Тя е най- интересното, с което си се срещал и същевременно – това е приказка, чийто сюжет не можеш да схванеш. Той е изрисуван изцяло на тия стени. Ликовете на приказните герои са пред очите ти – яркоцветни и златобляскащи. Пред очите ти са всичките слова, всичките й късчета, всичките й случки…

Ето Майката, която е и Царица е родила Детето Си в тая пещера. Тук е едно вълшебно дърво. Ето – крилатите, чудни същества, които летят в червенокафявите облаци и тръбят с дълги свирки.

Ето велможи с много високи шапки на главите седят тържествено и четат от дълги свитъци, а светлият Юноша е седнал пред тях и грее с белите си дрехи. Светъл покой и загадъчно-ясна усмивка има в очите Му, а велможите се чудят. Ето го Мъжът, с много благото лице, Който знае някаква тайна, но не я казва, а се е замислил дълбоко. Той е яхнал – и това също е чудно – едно магаре. Доброто животинче се е прегърбило от усърдие, а Благият Мъж, Който знае тайната, е дори скръбен.

Ето, двете жени, пребрадени с големи, цветни покривала, които плачат, а Човекът – със страшно отслабнало Тяло е разпънат върху едно високо, издялано Дърво и ръцете Му са приковани на него. Това е страшно, но на главата на Страдащия има венец.

После нещата в приказката съвсем се объркват. Нарисувани са стройни редици мъже – едни са с корони, други – с дълги, бели и сиви бради и забулени. Те стоят тържествено от двете страни на един трон, на който е седнал Мъжът. Това има някаква връзка с всичко друго и най-вече, с мъчението на този Мъж, но не може да се схване каква.

Имат връзка с Него и достолепно седналите в една квадратна крепост трима мъже, които държат в ръцете си платна, в които – и това вече е съвсем чудно – се виждат малки човечета, които са много. Към крепостта идват други хорове от мъже и жени – пак с корони или забулени, или с копия. Един мъж отключва пред тях вратата на квадратната крепост, в която са седнали другите трима мъже…

И в центъра на всичко това изрисувано наоколо, срещу захласнатите ти очи, пред заслушаното ти и трепетно озадачено сърце е Ликът – Ликът на Този, Който те гледа безкрайно благо и мълчи дълбоко, непристъпно. Който пази тайната, стиска я в странно сложените Си пръсти, гледа в някаква дълбочина, която ти не виждаш и същевременно – Го чуваш да шепне в сърцето ти: „Ето – казва – това е приказката! Това е тя. Нали разбра?”

Но ти, все пак, нищо не разбираш. И странно – колкото по- малко разбираш кое какво е, кой кой е, и какво точно става, толкова повече ти е интересно, толкова повече това е приказката, в която можеш да стоиш вечно.

По-ясни и по-впечатляващи, по-чудновати и по-плътни, по- близки образи, никой не ти е представял. Те са тъй истински, че можеш да ги пипнеш. Те са тъй живи, че ги чуваш. И същевременно – те мълчат и пазят в себе си тайната на приказката, те държат ключа за влизането в нея и не го дават. Езикът, на който тя може да се разправи, е тъй чуден, че никой човек тук не го владее. И ти се досещаш за това и затова не питаш възрастните. Много ти е интересно да разбереш и същевременно – влюбил си се точно в тайната и в неразгадaемостта на тази приказка. Смътно и дълбоко се досещаш, че същността на приказката е нейната неразбираема тайна; че само когато така не я разбираш, ти я имаш. А я имаш тъй внятна, тъй ярка, тъй близка, тъй телесно осезаема и плътна, само доколкото тя е тайна, заключена приказка.

Ликовете са удивителни, бляскащи, добри, съвсем ясни, а главата ти се върти и свят ти се вие от тях. Цялото е неразбираемо. Очите и сърцето ти доверчиво потъват във всеки един образ и слушат внятния му, беззвучен глас, а мисълта  ти се блъска в главата ти и не постига казаното в сърцето ти, не може да го свърже, не различава и не чува на кой език е това.

Но в този трепет и смутеност, в тази изуменост и заинтригуваност до плач, има нещо благо – в него ти си притихнал. Чувстваш в самото си сърце усмихващите се под строгостта Си очи на Разказващия и Неговия въпрос: „Разбра ли приказката?”.

„Да, разбрах я” – отвръщаш и не лъжеш, а казваш истината.

Защото разбираш тайната й, а тайната й е нейният смисъл.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора