Този текст бе представен на семинар, посветен на 100 годишнината от рождението на Ромен Гари, френски писател и дипломат. Семинарът е част от поредица семинари, структурирани около сравнителния прочит на френските и българските дипломатически архиви в периода септември 1944 – септември 1948 г. Този подход би обогатил и задълбочил познаването на съвременната история на България, основано на документи/архивни източници, изчистено от пристрастия и идеологически интерпретации.

Вместо предговор

Архивите бяха затворени, достъпът до тях бе забранен.

Ситуацията е коренно променена и днес е въпрос на организация на структурите, отговарящи за архивите, (дипломатическите архиви, преди всичко), да гарантират достъп до това изключително важно наследство от нашето близко минало (септември 1944 – септември 1948 г.). Но достъпът не решава всичко. Подходът предопределя резултатите от нашето общуване с източниците, резултати, които дълги години са се оказвали в плен на идеологизиране и изкривяване в името на партийната истина.

„ Да се опитаме, почтено и безкористно, да проумеем бавната еволюция на протагонистите, механизмите, които управляват обществото. Да отхвърлим всяка предпоставеност, да осъдим догмите и клишета, да не утвърждаваме факти без доказателства, да издирваме документите, да ги проучваме задълбочено, да срещаме и изслушваме свидетели, да даваме думата на едните и на другите, без сектанство, да се опитаме да разкажем, без да изневеряваме на фактите и на хората, и възстановявайки събитията (…) да опишем всевечното движение на историята и на живота.“ (Жоржет Елже, История на Четвъртата Република, втора част – Република на Противоречията, изд. Fayard, 1968,1993, стр.9).

Дипломатическите архиви са неоценим източник на факти, анализи и интерпретации, които биха могли да превърнат бурните следвоенни години в осезаем и сравнително автентичен разказ за падения и възторзи, за разбити илюзии и насилие, за власт. Франция не играе първостепенна роля в тези смутни години, но има известно преимущество: българо-френските дипломатически отношения не са били прекъсвани по никакви причини преди, по време и след Втората Световна война и френските дипломати се оказват в отличната позиция на наблюдатели и анализатори на сложния международен контекст, предопределящ във висока степен решенията, които България ще трябва да взима, решения, които ще тежат на съдбата й 45 години.

А когато сред тези дипломати се оказва Ромен Гари, готов да свърже съдбата си на начинаещ дипломат с България, в годините 1946-1948, разказът се изпълва с отдаденост и страст.

Ромен Гари или Роман Кацев, роден преди 100 години във Вилно, днес Вилнюс, писател, интелектуалец, дипломат, кинематографист, журналист, е човек, който сякаш е живял няколко живота. Ражда се в бедно еврейско семейство през 1914 година, следват години на пламенен юноша във Франция, чийто първи литературни опити са оценени от Малро, Кесел, но избухва войната и той става войник на генерал Дьо Гол, летец във Forces Françaises Libres; след войната влиза в дипломатическата кариера (и тук съдбата му се преплита с българската съдба), продължава писателската си кариера – носител два пъти на голямата френска литературна награда Гонкур. И във всички тези „превъплъщения“ той е личност с велики амбици и велики страсти, интелектуалец, ангажиран с мъчителните метаморфози на своето време, един магьосник на вечния блян.

Младият Гари влиза като втори секретар в Министерство на Външните работи на Франция на 25 октомври 1945 година и първия пост, на който го изпраща Ке д‘Орсе е София , където той се озовава през декември същата година. България е победена и окупирана страна, „… а в София отново открива атмосферата от Вилно, зимата и терора, снега и Чека..“(Доминик Бона, Ромен Гари, ИК Колибри, 2014, стр. 121).

В дипломатическите архиви от онези години се редят телеграми, месечни и годишни доклади, който младшият дипломат не може да подпише по друг начин освен с инициалите си – RG. RG  бележи стотици страници, изписани с всеотдайност и често с тъга. „…Моята професия в България изискваше от мен, от една страна, хладно и безпристрастно наблюдение върху изграждането на комунистическия апарат, който бавно завладяваше и задушаваше една страна, и от друга, вероятностно прогнозиране на бъдещите взаимоотношения на СССР с комунистическите партии в други страни, на експанзията на мита за „световната революция“ (Ромен Гари, Нощта ще бъде спокойна/La nuit sera calme, Gallimard, p. 62).

Това изисква професията му.

Но личността му?

„ …Гари означава „гори!“ на руски, и то в заповедна форма – има старинна циганска песен, чийто рефрен повтаря много пъти тази дума…Това е заповед, която винаги съм изпълнявал, никога не съм се измъквал, нито в творчеството си, нито в живота си“ (Ромен Гари, Нощта ще бъде спокойна/La nuit sera calme, Gallimard, p. 7)

Тази личност, ангажирана в тази професия, произвежда „един дипломат не като другите/ „un diplomate pas comme les autres“.

Легацията на Франция в София (1946-1948 г.)

Младият Гари пристига в София и с лекота установява контакти с бъдещите си партньори и приятели. Майчиният руски език и вродената общителност облекчават задачата. Редят се многобройни срещи в митичния „Юнион Клуб“ с представители на оредялата опозиция, приема в дома си застрашени от санкциониране приятели либерали. Вестник Народно Земеделско Знаме вече е публикувал в подлистник първия му роман „Европейско възпитание“ (ed. Calmann-Lévy, 1945). Секретните служби проявяват подчертан интерес към този “различен“ дипломат.

Пълномощният министър в София, Жан-Емил Парис, е впечатлен от новия си сътрудник. Самият той е най-младият пълномощен министър в Ке д‘Орсе, активен участник във френската съпротива, с многобройни награди. Младият ветеран от войната Гари, известен вече интелектуалец, кавалер на Почетния Легион, би могъл да създаде проблеми, но той проявява снизходителност. И дори нещо повече! Жан-Емил Парис му поверява годишните доклади за смутните 1946 и 1947, а в придружителното писмо към Доклада 1946 година, адресиран до Леон Блум, министър-председател на Франция и министър на Външните работи, той прави следния коментар: „Изработен от Ромен Гари (…), този доклад съдържа задълбочен анализ, който според мен е много обективен, на предопределящите българския политически живот фактори…“. Следват два доклада, (близо 200 страници всеки), които разказват българската съдба (1) и в които Гари се опитва да даде отговор на „защо“ и „как“ еволюират вътрешно-политическите събития в България в контекста на интезивни следвоенни международни отношения.

„В края на 1946 година (в България се наблюдават) различни фази от битката между демократичните западни тенденции и демократичните тоталитарни тенденции, като последните бавно печелят надмощие, и то не поради подкрепата на мнозинството от населението, а поради светкавично установения контрол на Комунистическата партия върху всички държавни институтции под прикритие на коалиция с Отечествения Фронт.

През 1947 г. се установява окончателния триумф на тоталитарните тенденции чрез радикално елиминиране на парламентарната опозиция. Тук не става въпрос за прояви от местен характер, а за почти всеобща еволюция в страните от Източна Европа, оказали се в сферата на съветско влияние. И все пак в България тази операция е проведена с максимална ярост“ (Годишен доклад, 1947г. Увод, стр.1, декември 1947 г.).

Но дали параметрите на вътрешно-политическо положение са толкова специфични за страната?

„Grosso modo, трудно е да се твърди, че от политическа гледна точка същинско вътрешно положение съществува. Положението е под 100%-то влияние на външния контекст, на взаимоотношенията между бившите съюзници – Русия, Америка, Англия и всяко решение на вътрешно-политически проблем в България се осъществява единствено и само чрез споразумение или открито противоречие между трите Велики Сили. Между другото, американците и англичаните си дават сметка за този факт и в рамките на среща на тримата министри на външните работи в Москва се опитват да постигнат формула на съгласие.

Събрани от 16 до 26 декември 1945 г., министрите на външните работи на СССР, Америка и Англия постигат споразумение по следната формула, чиято интерпретация и приложение ще тежат неимоверно, в продължение на година, върху българския политически живот:

„Трите правителства се споразумяха да възложат на съветското правителство да отправи към българското правителство приятелски съвети, свързани с неговия очевиден интерес да бъдат включени във формиращото се българско правителство на ОФ двама представители на демократичните формации, които:

1. реално ще представляват невключените все още в правителството демократични формации и

2. ще притежават квалификация, за да сътрудничат лоялно с правителството.

В момента, в който правителствата на САЩ и Обединеното Кралство бъдат убедени, че приятелските съвети са възприети от българското правителство и че въпросните нови членови са интегрирани в състава му, те ще признаят българското правителство, с което СССР вече поддържа дипломатически отношения.“

Това решение крие клопка в замисъла си. И наистина, нищо не е отбелязано по повод на условията, които ще разрешат на представителите на опозицията да влязат в новото правителство“ (Годишен доклад 1946 г., декември 1946 г., стр. 18-19)

Националните политически еволюции продължават да интересуват младия дипломат; тази сфера е негова привилегирована отговорност. На този фон той търси и установява механизмите на нарастващите конфликти межу Комунистическата партия и опозицията.

…Що се отнася до взаимоотношенията комунистическа партия – опозиция, съществено важно е да напомним накратко формирането на възможната опозиция: в началото тя се създава в рамките на първото коалиционно правителство на Отечествения Фронт и след време тя функционира извън него, след оставката на шефовете на земеделци и социалисти. (Годишен доклад 1946 г., декември 1946 г., стр.8).

В следващите страници на същия доклад (стр.10) Гари формулира двата основни фактора, предопределящи според него политическата еволюция на България:

… на първо място, това са взаимоотношенията, т.е конфликтите между трите победоносни сили, СССР от една страна и от друга – Америка и Англия; на второ място е борбата между комунистическата партия и опозиционните партии, формирани от земеделците, начело с Никола Петков, от социалистите, начело с господин Лулчев, и от демократите, водени от господин Мушанов…

И преди да задълбочи анализите си на основните национални политически събития, той той размишлява над принципи и ценности, над идеологии.

(…) Ставаше въпрос за национална проява на един нарастващ след края на войната конфликт, протипоставящ Съветска Русия, от една страна, на Англо-Американците, от друга, по интерпретацията на термина „демокрация“ – онова, което са или не са държавите, парламентите, правителствата, изборите, или иначе казано – демократичните институтции. С други думи, България бързо се озова разкъсвана от идеологически конфликт между (…) Изтока и Запада. Не е преувеличено да се твърди, че цялата 1946 година е една дълга поредица от инциденти, породени от споменатия основополагащ конфликт.(…). Бихме могли да сведем понятието „демокрация“, интерпретитано и практувано на Изток, до „диктатура на пролетариата“. Задълбочавайки анализа, ние стигаме до твърдата убеденост, че „народът“ от своя страна, се представлаява единствено и само от неговата партия, а именно „комунистическата партия“. (…) Подкрепена от милицията, насърчена от постоянното присъствие на Червената армия, Комунистическата партия се наложи в страната. Но налагайки се, тя твърди, че се отказва от диктатурата на пролетариата; чрез словото на своя лидер, Георги Димитров, комунистите заявяват, че отхвърлят революцията, стремят се към еволюция и към постигане на легитимна власт чрез свободни избори. Партията участва в избори и действително завоюва мнозинство (…).Тези декларации не скриват факта, че изборите не са спечелени чрез прилагани на демократични процедури, които са потъпкани много преди изборите, и когато най-сетне, избори се провеждат, те са спечелени от комунистическата партия, която отдавна е завладяма ключовите позиции в администрацията и във всички структури, управляващи ежедневието. “ (Годишен доклад 1946 г., декември 1946 г., стр. 3-4).

След първите демократични избори ноември 1945 година, следват референдум и избори за Велико Народно Събрание през 1946 година.

(…) След като затяга хватката си върху държавата, Комунистическата партия се заема да премахне една парадоксална ситуация, породена от почти формалното съществуване на монархията. По този пункт Отечественият Фронт и опозицията споделят едно и също мнение. Обяваването на Републиката се оказва всъщност една обикновена формалност; то се осъществява чрез референдум и Народна Република България е провъзгласена официално на 15 септември. Безразличието, сред което изчезна монархията, ни се стори изненадващо, особено ако си припомним масовите прояви на спонтанен траур при смъртта на цар Борис. Необходимо е да се поровим в този факт, който би могъл да даде някакво предварително обяснение на атмосферата, в която се провеждат изборите през ноември 1946 година, избори които бяха пример за бездушието и смиреността на българския електорат.(…) 95% от българското население се произнесе против монархията. Основания за този обрат се намират не само в краха от 1944 година, защото още през 1943 година се очертаваха първите признаци; основания се откриват (…) в извънредната смиреност на значителна част от българския електорат, готов при всички условия да следва желанията на поредните правителства. В това поведение се открива несъмнено страх или пълна липса на демократическа традиция, такава каквото я познаваме ние, на Запад, от началото на века. Можем да отбележим и ефикасната роля на модерната пропаганда, убедителна и добре организирана.Сигурно е, че идеите и практиките на едно правителство на власт упражняват магнетична сила върху масата от българи Но този факт има не по-малко значение от системната фалшификация на резултатите . Да не пропускаме и многобройните нередности. Всички тези фактори обуславят резултатите от изборите за Велико Народно Събрание през ноември 1946 (Годишен доклад 1946 г., декември 1946 г., Глава V, стр. 35-37) .

В заключителните коментари към Годишния доклад 1946 ( декември 1946 г.) той отбелязва споделени с негови колеги, чуждестранни дипломати, наблюдения върху еволюцията на демократичните процеси в България. Някои от тях са убедени, че„…България не е зряла за демократично управление по западен модел. Би могло да се приеме, според мнозина, че народът е твърде изостанал от политическа гледна точка, за да установи демокрация. Подобни съждения са абсолютна грешка. В индивидуален план, всеки български избирател притежава достатъчно развит политически усет, който не отстъпва на нито един избирател от всякадруга държава. Изостаналост в България са проявявали неизменно всички правителства, които в един или друг момент са поемали властта. Те би трябвало да бъдат порицани за липсата на самочувствие и доверие, която парализира българския избирател (стр.103).

През 1947 г. младият дипломат продължава да наблюдава и анализира последователните етапи от преустановяване на сътрудничеството между трите Велики сили и постепенното, но необратимо разделяне на Европа на два блока. Във въведението към Годишния Доклад 1947 година той синтезира своите заключения:

„Неуспехът на Московската конференция относно Германия (10-25 април 1947 г.) затвърди тенденцията към разделяне на Европа на два блока. Президентът Труман и генерал Маршал категорично деклариратсвоята позиция, залагайки на своята икономическа мощ; СССР не разполага с подобно оръжие, но това не пречи на Сталин да заяви също така категорично своята позиция, предприемайки тежко затягане на комунистическия контрол и елиминирайки всички привърженици на западния тип демокрация в страните, които се оказават в руската сфера на влияние, според договореностите на Конференцията в Ялта (4-11 февруари 1945 г.).

(…) И в тази тежка атмосфера на „подялба на света“ комунистическата партия окончателно узурпира властта и подчинява на волята си българския политически живот.

Партията е силно улеснена от прехода на България към нов международен статут чрез подписването на Мирния договор (10 февруари 1947 г.) – от победена страна тя се превръща в независима държава. Ратификацията на Договора от САЩ (5 юни 1947 г.) и от Великобритания (2 април 1947 г.) допринася, de jure, за официалното признаване на правителството на Отечествения Фронт от правителствата на страните-победителки.

Междусъюзническата Контролна Комисия се разпуска (15 септември 1947 година) в деня, в който ратификационните документи са депозирани в Москва.

Тази Комисия е заменена, на теория, от нова Комисия, натоварена с контрол върху приложение на клаузите на Мирния договор. На практика тази Комисия никога не заседава, въпреки че нейните американски и английски членове се намират в София. Те никога не установяват контакт със съветските си колеги (Годишен Доклад 1947 г., декември 1947 г., стр.3-4)

През годините на своя престой в България Ромен Гари проследява и анализира създаването на управляващите политически конфигурации в страната и неизменно установява безжалостното елиминиране на опозицията и налагане на комунистически режим по съветски модел, както и да се нарича той.

В този контекст той съвсем естествено отделя особено внимание на политическите процеси. Той познава и общува с обвиняемите, много от тях са му близки, а Никола Петков му е приятел. Той следи всички етапи на процеса „Петков“, присъства на заседанията на съда, анализира обвиненията, коментира с болка смъртната присъда, представя опитите на официалните власти да оправдаят присъдата – в България и Европа.

Никола Петков

Процесът „Никола Петков“ заема ключова позиция в Годишния Доклад 1947 г. и изкушението да се цитират някои от тези текстове е огромно.

„Ето една кратка хронолигична таблица, пише той на стр.15, която ще ни позволи ясно да идентифицираме механизма, който комунистическата партия прилага в битката си срещу опозицията, съобразявайки се с международния контекст, в който се намира България – една победена страна:

1. Подписване на Мирния договор със САЩ 20 януари 1947 г.

2. Подписване на Мирния договор в Париж 10 февруари 1947 г.

3. Признаване, de jure, на българското правителство 11 февруари 1947 г. от британското правителство.

4. Арестуване на депутата Коев, обвинен в конспирация 5 февруари 1947 г. срещу държавата.

5. Ратифициране на Мирния договор от Великобритания 2 април 1947 г.

6. Окончателно суспендиране на опозиционните вестници 10 май 1947

7. Ратифициране на Мирния договор от САЩ 5 юни 1947 г.

8. Арестуване на Никола Петков 6 юни 1947 г.

И така, Никола Петков е арестуван непосредствено след като новината за ратифициране на Мирния договор от САЩ пристига в София. Дори и подбирането на датата за арест доказва, че тази операция е същинско предизвикателство към САЩ и „лагера на империалистите на долара“. Не става въпрос за случайно предизвикателство, просто жест, а за мярка, която трябва да докаже както на привържениците на опозицията, така и на „тревожните“ членове на комунистическата партия, че всяка надежда трябва да бъде изоставена“.

Пламенният Гари отчита в Доклада дълбокото объркване на опозицията, описва протестите на военните представители на САЩ и Великобритания, добавя и протестите на техните политически представители, телеграмите от Лигата за защита правата на човека, личната намеса на пълномощния министър на Франция в София. Дълга телеграма е посветена на екзекуциятата на Никола Петков, текст, публикуван in extenso в Сборника от дипломатически документи на Министерство на Външните работи за 1947 година, тъй като е предизвикал ответната реакция на френските власти. Не пропуска и вербалните ноти на британското и американското правителства, които говорят за „легално убийство“. С болка установява пълния неуспех на протестите на чуждестранните партньори, осъществени по силата на чл.2 от Мирния договор.

„По същество това събитие бе една от онези повратни точки в историята, в които се решава за дълго съдбата на една нация. И ако Георги Димитров се впуска с определена убеденост в това противодействие, то е защото, според логичното му заключение, непосредственият резултат от обявяването на доктрината Труман би трябвало да бъде поставянето на България извън зоната на американските интереси. Американският представител призна многократно след екзекуцията, че са пропуснали момента, в който е трябвало да се намесят по-енергично в подкрепа на Никола Петков, необходима е била решителна реакция преди, а не след процеса (Годишен Доклад 1947 година, декември 1947 г., стр.18-19).

Георги Димитров не пропуска да реагира на протестите.

„Господин Димитров заявява: „Нима ще изгорите цялата завивка, за да хванете една единствена въшка. Вие няма да ми обявите война заради Никола Петков“. И добавя: „ако го защитавате прекалено енергично, ние ще бъдем принудени да признаем, че той е бил чуждестранен агент и ще се наложи да го осъдим по-строго“. Първата фраза на Димитров отлично резюмира ситуацията – САЩ няма да обявят война заради Никола Петков. Вероятно е обаче едно категорично отхвърляне на факта на ареста на Никола Петков по силата на правото на една Велика Сила–победителка над една победена страна, с всичко, което би могло да произтече от това, да преобърне тотално ситуацията в България или поне би спасило главата на шефа на опозицията. Беше очевидно, че се пропуска подходящия момент и че всички последващи протести щяха да бъдат обречени предварително (Годишен Доклад 1947 година, декември 1947 г., стр.18-19).

В една дълга грама (16 страници) от 20 август 1947 година, отправена от посланик Парис до Министъра на Външните работи на Франция Жорж Бидо, а в същност написана от RG, Ромен Гари анализира в детайли процеса „Никола Петков“, който, според него „…бележи края на една епоха в политическия живот на България, считано от 9 септември, период, в който опозицията беше, в известен смисъл, толерирана. В съзнанието на българските управници тази епоха несъмнено бележи крахът на онази част от българското обществено мнение, която упорито вярваше в една американска намеса в страната, която би възстановила нормалните взаимоотношения между демократичните партии и институции“. В няколко последователни глави той анализира заседанията на съда(„Никола Петков бе отслабнал с петнайсетина килограма. Държеше се с достойнство, но без блясък“. стр.5); обвинителните речи на прокурорите, които са добре познати от предишни процеси, Петрински и Минковски („…Що се отнася до връзките с „чужбина“, прокурорът обвинява Никола Петков, че е напуснал коалицията на Отечествения Фронт под внушение на „реакционните международни сили“, че е отхвърлил предложението от Москва на Вишински, отправено лично към него, че непрестенно е спекулирал с конфликтите между Великите сили,които щели да му дадат възможност да се завърне във властта“ (стр.7). „Част от пледорията на прокурор Минковски, продължава Ромен Гари, (стр.8), е посветена на критика на програмата на земеделците от опозицията. А значимостта на тази критика, нейната тежест в рамките на обвинението доказва, че в съзнието на съдиите всяко нормално противипоставяне на управляващите може да се третира като престъпление.Трябва да си припомним Московските процеси, за да открием, че противопоставянето на управляващите може да бъде уподобено на предателство, т.е. на престъпление. Трябва да си припомним, че в комунистическата терминология „предател“ е винаги онзи, който напуска и се противопоставя на Партията“. В третата част на грамата Гари анализира присъдата и мрачния ден на 16 август. Произнесена е смъртна присъда. „В определени исторически периоди са се чували подобни слова, които съдържат и логика, и истина. Процесът и смъртната присъда целят не само окончателно унищожаване на опозицията; те са и доказателство за колебаещите се привърженици на режима, че пътят е необратим“ стр.11.

Българските власти са неприятно изненадани и притеснени от реакциите на пресата и на общественото мнение в света. Особено притеснени са и от реакцията на Франция след екзекуцията на Никола Петков. Реагира, като начало, министър Бидо. В неговия личен архив е включена грама, подписана от него до постоянния представител на ООН в Ню Йорк Пароди. Периодът е Втората сесия на Генералната Асамблея на ООН (септември – октомври 1947 г.), на която ще се разглежда и кандидатурата на България за членство. Той нарежда „да не бъде подкрепена кандидатурата на България за ООН; трябва да престанем да легитимираме един режим, който на 23 септември екзекутира чрез обесване земеделецът Никола Петков, герой от антигерманската съпротива в неговата страна“.(457, AP 2, 25.09.1947, archives personnelles déposées aux Archives Nationales). По този повод се разменят гневни ноти между двете правителства, а българските власти умножават несръчните опити да оправдаят поведението си. Сред тези действия Гари разказва един любопотен епизод, свързан с Георги Димитров.

Гари отбелязва, че според източници „…Георги Димитров дава интервю на кореспонденти от САЩ и публикува, по този повод, факсимиле от писмо на Никола Петков. Датата е 11 октомври, т.е. 20 дни след екзекуцията, а писмото е било написано в килията след произнасяне на присъдата. Ето и неговото съдържание:

„Признавам, че провежданата от мен през последните две години политическа дейност е напълно погрешна.

Черпех кураж и вяра от разговорите, които провеждах с представителите на империалистическите държави Барнс и Бозуел.

Вътрешната реакция, която няма смелост да се бори открито, се прикриваше зад моята дейност.

Тази дейност беше подкрепена и изцяло одобрена от политически организации като Демократическата партия на Мушанов и Народняшката партия на Буров. Тази дейност аз провеждах съвместно със социалдемократите на Лулчев, с който ние изградихме обединената опозиция.

Международната империалистическа реакция се възползва от моята дейност, за да се бори срещу интересите на България и нейния закрилник СССР. Техните представители в София също упражниха влияние върху тази дейност.“

Това признание, без съмнение, е важен аргумент и буди учудване факта, че българските власти изчакаха толкова дълго, за да го покажат(…). Но, този документ странно напомня един друг текст, който в навечерието на екзекуцията, полицията се опитва да наложи на Петков за подпис на молбата за помилване…Мога да добавя, че един анализ на стила ни помага да открием терминологията на официалната преса,(…) което ме кара да се съмнявам в автентичността на текста“ (грама от 14 октомври 1947 г.).

На 26 септември 1947 г. временно управляващият легацията на Франция в София, господин Мишел Луе отправя до Министъра на Външните работи Жорж Бидо грама, която отново е обозначена RG. Грамата е посветена на „екзекуцията на Никола Петков.“

„От няколко дни, в София цари известен оптимизъм относно съдбата на Никола Петков, започва Ромен Гари. Твърди се, че екзекуцията на земеделския лидер би била не само престъпление, но и огромна грешка. Би се задълбочил разрива между България и световното обществено мнение, би се очертала и огромна разлика дори с „братска“ Югославия, където смъртната присъда на професор Фурлан (Борис Фурлан, наречен „словенския глас на Радио Свободна Европа, осъден на смърт за предателство, т.е. опозиционна дейнсот) бе заменена с 20 години каторжен труд.“

В този период се лансират процедури за помилване, хуманитарен апел към българските власти отправят Леон Блум, Едуар Ерио, известни журналисти и адвокати. Но…

„Екзекуцията на Никола Петков чрез обесване се състоя на 23 септември 1947 година в полунощ и петнадесет минути (…)

Никола Петков бе придружен от свещеник.

Той смело посрещна смъртта.(…)

Неспособни да намерят „реалистично“ обяснение на екзекуцията на Петков, някои западни наблюдатели бяха склонни да видят в този акт вид вендета, престъпление от страст. Без да се подценява ролята на страстите, необходимо е да се потърсят по-дълбоко основанията за този отказ от помилване; съществува фундаментална причина за проявата на тази добре известна характеристика на „силните“ режими – те са в невъзможност да отстъпят(…).

Би могло да се приеме, че за „чистите и твърдите“ комунисти, екзекуцията на Никола Петков е идеален пример за доктринерска непреклонност, тя е предизвикателство към капиталистическите режими (…).

За съжаление, нито един от световните ръководители не отбеляза, че екзекуцията на Никола Петков не беше предизвикателство към Запада, а към определен тип универсални ценности, мъчително отвоювани от човечеството и които всъщност се превръщат в „западни“ едва след като са били прогонени отвсякъде.(…).

В този момент многократно се полагат усилия, за да се минимизира драмата на случилото се, изтъквайки аргумента, че това е просто „балканска работа“. А това означава: тези хора са диви балканци. Тяхната политика винаги е била кървава. Въпрос на темперамент, а не на режим (…).

Всъщност става въпрос за категорично отхвърляне на принципа на универсалността на закона, принцип, който е бил възприет не само от западните демокрации, но и от комунистическите демокрации (…).

Господин Топенчеров, директор на пресата, тръгва днес (26 септември) на турне из западните столици и започва с Париж, за да направи опит да оправдае екзекуцията на Никола Петков и да представи пред западните журмалисти няколко ключови аргумента в подкрепа на тезата на управляващите (…).

Възможно е мисията му да се увенчае с успех, а неговата аргументация да не провокира никакво недоволство сред уморените маси, преситени от кървища и ужаси(…).

Но възможно е народите да не са загубили и да не загубят никога своята способност да се възмущават – нали тази способност изпълва с благородство човешкото съществуване (…).

В този контекс, важно е господин Топенчаров да бъде посрещнат във Франция от едно отлично информирано обществено мнение по събитията в България.“

Ромен Гари продължава до края на престоя си в София да анализира политическия контекст в страната, следи политическите процеси и с мъка установява, че опозицията загубва всякаква възможност да изрази идеите си.

„В средите на опозицията се очертава мнението, че три основни причини предопределят бруталната еволюция на страната към тоталитарен режим.

Първата причина е от по-общ характер и произтича от прословутата реч на президента Труман, която скоро се осъзнава от съвремениците като „Доктрината Труман“. Тази реч, представяйки по категоричен начин принципа за подкрепа на Гърция и Турция, предизвиква, доста парадоксално, неочаквани последици – тя успокоява в известен смисъл страните от източната част на Европа, тъй като те установяват посоката на американските намерения. „Доктрината Труман“ всъщност означава, че американска интервенция, освен в цитираните по-горе страни от стратегически интерес, няма да се състои(…).

Втората причина се намира в подписаните наскоро споразумения в Блед (2), Югославия(…). След завръщането си в София, Георги Димитров заявява, че са необходими сериозни усилия, за да бъде настигнат Тито по пътя на демократическия процес(…).

Третата причина е ратифицирането на Мирния договор от руснаците. За тях е важно, след като войските им бъдат задължени да напуснат страната, да оставят след себе си една страна в желязната хватка на подходящото за тях Правителство. Това е вече факт“ (Грама, 3 септември 1947 г.).

Стотици са страниците, изписани от Ромен Гари и всяка една от тях е доказателство за отдадеността на младия дипломат към задълженията си в България. „Никога не съм бил белязан от комунизма – пише Гари в своята книга-интервю „Нощта ще бъде спокойна“ – и никога не съм пратикувал антикомунизъм от разочарование, както много хора от моето поколение“. (Ромен Гари, Нощта ще бъде спокойна/La nuit sera calme, Gallimard, p. 43).

Неговото верую се основава на универсалните демократични принципи и ценности, които предопределят и неговите анализи. Изкушение е да се цитира една негова грама, белязана с RG, по повод декларация на Георги Димитров за ролята на Франция в следвоенния свят. Грамата е от 4 юни 1947 г. по повод обяд във Френската легация в чест на делегация от Световната организация на Труда. Присъстващият Георги Димитров прави следните коментари по повод двустранните отношения Франция-България. „Франция, заяви той, се намира на съдбовен кръстопът. Тя е задължена да направи избор между независимостта и величието, от една страна, а от друга – подчинението на парите, в най-общ смисъл и на долара, т.е. робството. Новата роля на Франция в света не би притежавала значимостта от миналото, ако страната не изгради със СССР ос Париж-Москва, около която ще гравитира цяла Европа (.. ) Господин Димитров на няколко пъти повтори с натъртване думата „ос“, без сякаш да си дава сметка за нейната отрицателна конотация.(…). Франция ще трябва да избере правилния път. Комунистите ще се върнат в правителството и Париж ще си остане онзи град-светлина и никога няма да се превърне в дълбоко провинциален град“

В началото на 1948 година Ромен Гари се връща в Париж, в Министерство на Външните Работи, и се присъединява към млад визионерски екип, който формулира „…първото предложение, нищо преди това не е било формулирано, за създаване на Общността въглища-стомана..“…И аз изфабрикувах най-първата паметна бележка – mea culpa – върху създаването на някаква „Европа“ (Ромен Гари, Нощта ще бъде спокойна/La nuit sera calme, Gallimard,p. 61).

Шестнадесет години той продължава своите странствания из дипломатическите мисии на Франция в света, бележейки професионалните си задължения с интелигентност и страст, с отдаденост към Франция.

А ние ще продължим пътуването си сред стотиците страници от френския дипломатически архив, посветени на България. В известен смисъл те изграждат част от нашето наследство и ние имаме задължението да го познаваме в неговия най-автентичен вид.

„Преди да съумеят да възстановят нацията си, гражданите й трябва преди всичко да разберат как тя е била унищожена; как нейните институции са били подкопани, как езикът й е бил омърсен, как те самите са били манипулирани. Те имат необходимост да научат подробностите, а не да се задоволяват с общи теории…Едва тогава ще стане възможно, макар и бавно, да започне възстановяването“ (Anne Applebaum, Iron Curtain: The Crushing of Eastern Europe 1944-1956, 2012, Random House, стр.577).

_________________________________________________________________________________________________________

1. Този и следващите преведени откъси от дипломатически документи, принадлежат на архива на Френската легация, съхраняван в Центъра за Дипломатически архиви в Нант (Centre d’Archives Diplomatiques/CAD, Nantes).

2. Бледската Спогодба е подписана на 1 август 1947 година между Георги Димитров и Тито. Тя предвижда:

• Включване на Пиринска Македония в състава на Югославия като част от ФНР Македония.
• Отказ на Югославия от Западните покрайнини и връщането им в пределите на България.
• Премахване на визите между двете страни.
• Създаване на митнически Съюз.