Началото и краят се сливат, щом историята идва насреща. Дори да сме в най-красивото място на този свят. Пътуваме към Кавала не заради прекрасните плажове, нито заради ослепителното слънце, което наднича даже в този мартенски ден. Пътуваме към Кавала назад във времето, преди осемдесет години, когато на 4 март 1943 г. еврейската общност от този стар и красив град, перлата на Беломорието, е била „вдигната“ още преди разсъмване. За огромно наше съжаление, от полицаи в униформите на Царство България. Такива са фактите. Общо 1484 души от Кавала, които загиват в Треблинка. Същото се е случило в Ксанти, Драма, Гюмюрджина. Съответно в Скопие, Битоля, Пирот. 11 343 преломени човешки съдби на евреи из „новите земи“ на Царството. Болезнена страница от най-новата ни история, която е време да погледнем „очи в очи“, още повече че тя предхожда, а и няма как да не задава траекторията на спасението на българските евреи. Като „дълга сянка на миналото“ (Надя Данова).
На 4 март 2023 г. на паркинга до централния площад в Кавала имаше спрели множество коли с българска регистрация. Почти на всеки ъгъл се чуваше българска реч. Около 3 март има три почивни дни, напълно обяснимо е немалко сънародници да предпочетат спокойствието и мекото време на беломорския бряг. Когато тръгнахме от София, небето бе свъсено и леко ръмеше. Тук, обратното, дъждът спира и слънцето веднага огрява Кавала.
Ала за нашата малка група пътищата този ден водят към друго място, към една друга Кавала, обитавана от духа на страданието. Контрастът между хубостите на Божието творение и жестокостта в историята, както пише Ели Визел, винаги слисва: в това е и част от тайната на злото, направило възможно „окончателното решение“.
Ние сме в Кавала в опит да разберем „защо“… Да се опитаме да разберем къде се пресичат или защо се разминават разказите за онова, което продължава да ни тревожи като общество от десетилетия наред. И просто да сведем глава пред жертвите на Холокоста. С надеждата подобно нещо никога да не се повтаря.
На площада ни чака Мартин Заимов, инициатор на това пътуване вдън нощта на историята. Групата ни не е голяма – двайсет-трийсет души. Има и представители на еврейската общност в България, а останалите са дошли тук със съзнанието, че именно на този ден, като представители на българския род и език, е редно да са тук, на това място. Колкото и тази първа стъпка да не е никак лесна.
В малката изложбена зала на площада ни чака нашият Вергилий в това спускане в преизподнята. Казва се Йосиф Меворах, за приятелите си „Фико“. Единственият евреин в Кавала, който може да ни помогне да извървим онзи път назад. Самият той живее в Израел, но често се връща в родния си град. И без да му задаваме въпроси, започва на своя английски разказа си. Разказ за едно друго време, когато Кавала е била вторият по големина еврейски град в Гърция. След Солун, разбира се. На снимките виждаме хубави сгради от деветнайсети век, пристанището, спомен за търговията, носила поминък на всички. И множество семейни снимки на усмихнати хора от еврейската общност, облечени по тогавашната мода. Всички те са имали своите радости и скърби, отглеждали са челядта си, кроели са планове за бъдещето.
В българския Държавен архив има техен поимен списък, отпечатан на стара пишеща машина и то на кирилица. Списъкът започва с Жак Исак Захар, роден 1908 г. в Кавала, продължава със съпругата му Матилда и техния син Исак, за да завърши със 79-годишната Синьора Бини. Вътре могат да се открият имената и на едногодишната Марийка Леон Коен, и на 9-месечния Аврам Исак Алканади. Над всички тях, заради делириумите на нацистките теоретици на „чистата раса“, през 1943 г. се спуска черната сянка на Холокоста.
Този списък го нямаше в експозицията в Кавала. Обратното, хората от него присъстваха там с лицата си на снимките. Йосиф Меворах се опитваше, доколкото е по силите му, да ни разкаже тъкмо тяхната история. На няколко пъти ни повтори имената на местните евреи, благодетели на общността – онези, които са изградили синагогите и училището. Става дума най-вече за местното престижно еврейско училище, където се е преподавало на френски език (под егидата на Alliance Israélite Universellе), което посетихме малко по-късно. Вътре са учили деца на евреи и на християни, на мюсюлмани и на арменци. Училището било достъпно за всички, предлагало е обучение по най-съвременните педагогически методики. Когато в Кавала е установено „българско управление“, училището затваря врати.
И така, снимка по-снимка, отиваме към „вдигането“. Към нощта между 4 и 5 март 1943 г., когато Кавала остава без своите евреи. На излизане от залата Йосиф Меворах ни посочи голяма съвременна сграда – до централния паркинг – с думите: „Отвели са ги ето там…“. След което поехме по-стръмния път нагоре, където някога би трябвало да е бил еврейският квартал. Със сигурност там е имало и други домове, тъй като в Кавала не е имало еврейско гето. Но докато вървяхме, стана ясно, че нито една еврейска къща всъщност не е запазена. Спирахме на местата, където са били синагогите, но там вече имаше съвременни сгради и малко камъни обвити с мъх. Някогашната еврейска Кавала просто я нямаше. Един обгорял спомен от миналото.
Докато извървявах този „път на спомена“, непрекъснато си мислех за документите, които бях чел предишния ден. През 2013 г. Надя Данова и Румен Аврамов издадоха два огромни тома (около 2 000 страници), събрали всичко за „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г.“ Има ги на свободен достъп и в интернет. Покъртителна документация, в която на възможно най-бездушен канцеларски език е разказано толкова много. За тези хиляди човешки съдби. Стига някой да поиска да чуе и разбере.
Така например имаме рапортите на българските началници от Ксанти, Драма и Кавала, които надлежно „донасят“:
При вдигането на евреите от домовете им обиски от полицейските и др. органи не са правени, нито лично на тях, нито на домовете им. По предварително изготвен план, който бе пазен в пълна тайна до последния момент на изпълнението му, на 4 март т.г. еврейските квартири бяха блокирани от войската, след което полицейски групи от по 3 души: двама мл. стражари с началник командир, старши стражар или разузнавач, събуждаха еврейските семейства в почукване на външните врати и без да влизат вътре, ги предупреждаваха, че правителството е решило да ги премести временно в старите предели на Царството, като за тази цел в разстояние на 30 минути да станат и да се облекат, и да излязат навън, като вземат със себе си всичките си скъпоценности, пари и пр., малко багаж, който може да се състои от дрехи, постилки, завивки и прибори за хранене. Целият им багаж може да тежи до 40 кгр. за всеки възрастен и до 20 кгр. за дете.
Акцията продължи до 7,30 ч., с изключение на Кавала до 10,30 ч. преди обяд, където евреите бяха по-компактна маса.
(полицейски областен управител Л. Върбанов)
В Кавала, както научаваме от други документи, „акцията“ започва в 2 ч. през нощта. Веднага можем да си представим реакциите на тези уплашени хора, писъците на децата, как майките объркано се опитват да съберат някакъв багаж, а вместо това се оказва, че са взели първото попаднало им под ръка – метли и легени, а пък са тръгнали без връхни и топли дрехи…
В архивите има още „по-успокоителни материали“ – като един доклад на Комисаря по еврейските въпроси Александър Белев (не е ясно до кого – може би до „най-голямото началство“), в който се говори колко добра била организацията по „вдигането“ и колко добре били снабдени с храна „вдигнатите евреи“ – на войнишки дажби, ако не и повече – пити с кашкавал, луканки, месо, макарони, по един хляб на човек…
Реалната картина, разбира се, е друга. Имаме запазени свидетелства, особено покъртителни са разказите от „етапните лагери“ в Дупница и Горна Джумая, откъдето натъпкват тези нещастни хора в товарни вагони на БДЖ, за да ги стоварят на пристанището в Лом. Оттам – към Виена, после към Катовице. Оттам… към пещите на смъртта.
Но да се върнем към нощта на 4 март в Кавала. Ето изложение от полицейския разузнавач Борис Бозуков, родом от Казанлък, до Комисаря за еврейските въпроси относно депортирането на евреите от Кавала (писано през есента на 1944 г.), който разказва съвсем друго:
Самото изземане на евреите от домовете им през нощта представляваше потресающа картина. Старци, деца, жени, полусънни, уплашени, натоварени с куфари, бохчи и постоянно подтиквани от полицаите да бързат, се отправиха към определените като арест тютюневи складове. Имаше случаи, когато някои от тях падаха на земята, може би болни или изнемощели от багажа си. В складовете, където бяха затворени, всички бяха подложени на най-щателен обиск, като жените бяха обискирвани от жени, а именно г-жа Бързакова, понастоящем в Сливен, и една друга, чието име не знам, но може да бъде посочена от Кирил Христов от Хасково, обискът беше толкова щателен, че даже проверяваха в половите органи на жените да няма укрити лири и скъпоценности…
Отвратително описание на униженията и на един пладнешки грабеж:
Изземването на вещите от домовете на евреите ставаше без всякакъв ред и след всяка комисия […] вървяха тълпа от деца и хамали… повечето от тях вземаха за себе си по-ценни вещи и дрехи, а в някой случай пари и бижута, разграбваха останалото в къщите, оставено от комисиите като неценно. Всичко иззето от домовете се натрупваше в празни тютюневи складове, а много ценни работи като сервизи, нови юргани, чаршафи, легла и дюшеци, килими, пердета се вземаха от коменданта за обзавеждане на полицейския дом, в който впоследствие след обзавеждането му нямаше вътре нито една десета от това, което беше взето. Не си спомням колко време след изпразване на къщите почна разпродажбата на еврейските вещи от складовете. При отваряне на същите за публиката в склада нямаше нито един костюм, нито един чаршаф, нито балтони, обувки, килими, ризи, рокли, въобще никакво бельо и облекло…
Писано е на ръка, с груби правописни грешки, но картината, която дава това свидетелство, е повече от потресаваща. В тютюневия склад, на мястото на днешната голяма сграда, са били наблъскани като сардели близо 1500 души – старци, деца, имало е и болни хора…
Къщите са били запечатани тържествено с червен восъчен печат. Имало е специален картон за ключовете, административен картон, в който са се описвали иззетите ценности, както и парите. Общо от Кавала: 1 100 000 лв. и приблизително толкова в драхми. А също и триста златни турски лири, имало е и скъпоценности. Парите са приведени в блокирани сметки в БНБ, но не за да бъдат съхранени или върнати един ден на собствениците им, както твърдят днес някои, а за да попълнят специален „еврейски фонд“, от който са удържани разходите по „вдигането“ (за първоначалната прехрана, както и за бензина, с който – чрез военни камиони и камионетки – са откарани в Драма). От него са били изплатените впоследствие 100 райхсмарки за всеки евреин от „новите земи“, като, колкото и да ми е тежко да го напиша, е било калкулирано дори физическо унищожение на всеки индивид от нацистките изверги в Треблинка.
Затова Ели Визел пише, че вече няма небе над Аушвиц или Треблинка. Небето там преминава в ослепителна и скръбна светлина: тя обгаря паметта.
Изправени сме пред злото в чист вид.
Останалото е садизъм и мародерство. Като тази заключителна част от свидетелството на полицая Борис Бозуков:
Също открих взети, без да бъдат платени, копринени рокли, пенюари и др. вещи от жената на кмета Щиплиев, но и това не ми се разреши. Натъкнах се на факта, че само една група работници в склада от рушвети и продажби на вещи са си делили по 300 000 лева, и че същите са били във връзка с членове на комисията и търговци. Търговецът Борис Харизанов, посредством рушвет, закупил парцали от склада, като в сандъците с парцали е имало килими, плетачни машини, горно облекло, чаршафи и пр. Всички шефове на служби в Кавала са си купили мебел сервизи, като търговете се уформявали по домашному и не в часове, определени за публиката…
Повечето от еврейските вещи се намират в старите предели на Царството. Комендантът Трифонов, Щиплиев, Григоров и др. изнесоха много багаж, въпреки че повечето дойдоха в Кавала с един куфар. Говори се, че кметът Щиплиев е изнесъл 7 камиона багаж и около 30 килима, дали е вярно не знам, но аз сам видях няколко камиона, които се товареха от дома му. Точни сведения могат да дадат гърците от Кавала, които виждаха всичко и са свидетели най-вече на кражбите вършени от комисиите.
А всеки, който се вълнува от отговорността на българската администрация в „новите земи“, представляваща там Царство България, препращам към този документ, писан от споменатия кмет Димитър Щиплиев:
Благодарствена телеграма
за „вдигането“ на евреите от града
от кмета на Кавала Щиплиев
до министър-председателя и министъра на вътрешните работи и народното здраве
Кавала, 6 март 1943 г.
София
Помолен съм от управителните съвети на всички обществени организации да Ви изкажа най-дълбока благодарност за навременната патриотична мярка срещу евреите в Кавала.
Царицата на Беломорието се освободи от две хиляди души крепители на черната борса, от вековните грабители на българския труд и блага, от юдеомасоните, най-верните съюзници на Англосаксонците и болшевизма и наши най-големи врагове.
Акцията се проведе бързо и безупречно от всички органи на властта и гражданството.
Кмет: (п) Щиплиев
Кавала, 6.ІІІ.943 година
Кой е бил наясно с всички тези престъпления, е болезнен въпрос, който няма как да не тревожи съвестите ни. В заключителния протокол на злокобната „Ванзейска конференция“ (20 януари 1942 г.), подписан от Адолф Айхман, където се приема „окончателното решение“ на еврейския въпрос, присъства изискването за „строга държавна тайна“. Виждаме го и по документите, с които разполагаме, включително по преписите от докладите на немския посланик Адолф-Хайнц Бекерле до началниците му в Берлин. Всички те носят грифа „Гехайм“ (тайно, строго поверително). В един от тях (22 януари 1943 г.) Бекерле излага съдържанието на свой разговор с вътрешния министър (Петър Габровски). В разговора Габровски споделя, че би било грешно да се обсъжда еврейския въпрос пред обществеността. Нещата трябвало да стават „мълчаливо“. Така той прокарал мерките от „имуществено-правно естество“ против евреите.
Бекерле не е съгласен. Но е принуден да признае, че: българската общественост не разбира истинското значение на еврейския проблем. Наред с малкото богати евреи, в България има много бедни, които са работници и занаятчии. Израснал донякъде с гърци, арменци, турци и цигани, обикновеният българин не разбира смисъла на борбата против евреите, още повече че и расовият проблем не му е близък.
Ако зависеше от мен, бих включил този цитат на Бекерле в учебниците по история! Едва ли има по-голяма похвала за българския народ от тези думи, изречени в навечерието на Холокоста. Но е истина и това, че Третият райх има в лицето на тогавашната българска държава и на българската администрация своя усърден помагач.
„Вдигането“ на евреите от Беломорието, Вардарска Македония е било подготвено от Комисарството по еврейските въпроси с помощта на вътрешното министерство, било е одобрено от правителството на Богдан Филов, и няма как да е минало без съгласието на държавния глава – цар Борис III.
Що се отнася до позицията на царя, тя продължава да е обект на полемики с днешна дата. Някои продължават да твърдят, че той едва ли не „нищо“ не знаел, че е бил поставен пред свършен факт, че е държан в „изолация“ от нацистите, които са си правели, каквото си искали (а може би и от Филов). Съответно – че той е „спасителят“ на българските евреи, а „останалите“ (от „новите земи“) просто не е имало как лично той да „спаси“.
Мисля, че е време да сложим точка на този спор. Първо, заради прочутата му среща с владиците в двореца Враня (15 април 1943 г.), на която (воден е синодален протокол!), царят „държи да им уясни някои въпроси“. И гневно говори половин час – за еврейския спекулативен дух, „тоя дух всъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите“. И т.н., и т.н. И тоя дух трябва да бъде изтръгнат, а православната Църква в случая не трябвало да бъде на друго мнение. Слава Богу, владиците не са съгласни, говорят му за застъпничеството за слабите и за утехата на страдащите човеци, от каквато и вяра и народност да са те.
В случая обаче ми се иска да цитирам друг документ – телеграма на германския външен министър Йоахим фон Рибентроп до немските пълномощни министри (4 април 1943 г.). Също с гриф „държавна тайна, да се третира само конфиденциално“. Телеграмата разказва за неговата среща с цар Борис по случай посещението му при фюрера. И в точка 4 от нея пише следното:
По еврейския въпрос в България царят заяви, че той дава съгласието си за изпращането на евреите в Източна Европа, само за евреите от Македония и Тракия (курсивът мой). От евреите в България той е искал да препрати само един малък брой болшевишко-комунистически елемент (курсивът е мой), другите около 25 000 евреи в страната ще накара да бъдат събрани в концентрационни лагери, защото се нуждае от тях за строеж на пътища. На това изявление не влязох в подробности, обаче само му казах, че според нашето схващане по еврейския въпрос радикалното решение е единствено вярно.
Ето я позицията на царя – изложена с немска акуратност и яснота.
По точка първа (за евреите от „новите земи“) „съгласието“ на Борис III „бързо“ е приведено от правителството на Богдан Филов в действие. То предрешава съдбата на евреите от Кавала, Ксанти, Драма, Скопие, Битоля и Пирот. Изненадани, те нямат никакъв шанс да реагират и оцелеят.
Втората точка (за малкия брой елементи) е още по-притеснителна. Става ясно, че царят е бил склонен да пожертва „около“ половината от българските евреи, за които смята, че биха могли да му създадат проблеми.
Да, Народното събрание не е гласувало подобен акт и не е било уведомено за случилото се. И да, вярно е, че споменатото българско общество, описано като „расово незряло“, е разбрало за какво става дума едва когато конвоите с евреи са започнали да пристигат в Дупница и Горна Джумая. Или когато са видели тези страдащи хора да молят за милост от прозорците на товарните ешелони.
Едва тогава депутатът от XXV ОНС Димитър Икономов алармира подпредседателя на парламента Димитър Пешев за онова, което е видял с очите си в Дупница през първите дни на март 1943 г. – за „всички тези жени, деца и мъже, натоварени с багажи, отчаяни, плачещи за помощ, но безпомощни, едвам влачещи се неизвестно за къде“. В резултат на което се стига до „писмото на 40-те“, което има важен ефект върху съдбата на българските евреи.
Софийският митрополит Стефан споделя в един мемоарен текст от 1950 г. колко разтърсен е бил от друга една гледка, на която става неволен свидетел:
В пролетта на 1943 г., отивайки за светата Рилска обител по пътя Дупница – Кочериново, срещнах трен с изселени евреи от Беломорието – Кавала. Чутото тук надхвърля представата за ужаса и на понятието за безчовечността. Във вагони за добитък, старо и младо, здраво и недъгаво, майки с пеленачета и жени в положение, натъпкани като сардели, прави и изнемощели, надават отчаян вик за милост, за помощ, за водица, за въздух, вагоните пломбирани, маршът е към Дунава за Полша.
На 22 март 1943 г. народният представител Петко Стайнов отправя запитване (интерпелация) до правителството за „насилственото предаване на хиляди лица от еврейски произход на чужда държава“. В този изключително достоен текст четем:
От сведения, които пристигат в София, става ясно, че властта е събрала насилствено всички евреи – жени, мъже, деца, старци – от новопридобитите през 1941 г. земи, без да им даде възможност не само да си уредят домашните работи и да си приберат вещите, но дори и без да могат да си вземат достатъчно завивки и дрехи, с полиция ги е натоварила на вагони и ги е докарала към Горна Джумая и Дупница, където ги е натъпкала в тютюневи складове и ги е оставила няколко дена на студа и на произвола при най-нещастни условия.
Същевременно са били вдигнати от домовете им при подобни условия и насъбрани насилствено в случайни помещения евреи от Пловдив, Кюстендил, Пазарджик и пр., но впоследствие са били освободени, без да им е било казано защо са били сбрани по този начин и дали окончателно се освобождават.
На 26 март 1943 г. е гласувано „бламирането“ на Димитър Пешев, което разделя проправителственото мнозинство. Не му дават думата дори да защити позициите си. В разискванията Петко Стайнов се опитва да изясни кой поема отговорност за случващото се с евреите, щом живеем в „правова държава, не в една диктатура, в един режим на насилие“. Отговорят му, че това е по членовете на Закона за защита на нацията. Той обаче пита. И не спира да пита кой е лишил от закрилата на действащите в страната закони (съответно от българско поданство) „жените, децата и бабите, каква отговорност носят за държавната сигурност тези деца, та сега, без дрехи, без постилки, без завивки… и сега чакат във вагоните на ломското пристанище да дойдат шлеповете да ги отнесат“… Никола Мушанов също взема думата и говори за флагрантно потъпкване на законите и на човечността.
Накрая думата взема писателят и журналист Тодор Кожухаров, дългогодишен главен редактор на в. „Слово“, осъден впоследствие от Народния съд на смърт. И забележете, той е част от „Народното социално движение“ на проф. Александър Цанков, което при това минава за „прогермански настроено“. В речта си Тодор Кожухаров заявява обаче следното:
Не само, че никога не съм бил антисемит, но и никога не съм влизал в разбирателство на мотивите, поради които велик народ като германския се е обявил непримирим враг на семитите… Та аз подписах писмото на г-н Пешев, което беше продиктувано от факта, че между народното представителство се разпространиха слухове, че в новите земи по един брутален и жесток начин били изселени маса евреи, български поданици. Г-н Пешев стана изразител на едно възмущение, което се ширеше в голяма част от народното представителство… Аз исках да се чуе едно коректно предупреждение от страна на народното представителство, както по отношение на правителството и на изпълнителната власт, така и по отношение на парламента, и да се апелира за една по-голяма хуманност, за една по-голяма човечност в България. Защото от опит зная, че единственият морален капитал на една малка държава е да бъде правова държава. Една малка държава, един малък народ с нищо друго не може да импонира на външния свят – нито със своята култура, нито със своята материална сила, нито със своите богатства. Всеки българин трябва да бъде горд от постановлението на нашата конституция, което казва: Всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен човек“… Само правова държава може да претендира да бъдат зачитани и нейните права от по-силните, толкоз повече, че сме народ, който до вчера плачеше за правда, чиито малцинства довчера се третираха като безстопанствени стада… Аз помня този жесток пример от миналото и затова подписах това писмо – да апелирам за умереност, да апелирам за коректност, за човещина към всички, които живеят в България, не само за евреите.
Множество въпроси – особено за моралния капитал на нацията и за правовата държава, – които и до ден днешен остават без отговор. Затова и нашата малка група – осемдесет години по-късно, извървя този „покаятелен път“ към Кавала.
На 5 март на еврейското гробище пред мемориала на жертвите се състоя церемония. Кметът на Кавала прочете кратко слово. Равин произнесе Кадиш, възпоминанието за онези, които вече ги няма, но чиито души като сенки в мрака остават сред нас. Православен архимандрит от гръцката църква присъстваше на церемонията, свел глава. В паузите между словата и песнопенията, под песента на птичките, цареше някакво особено мълчание. Както в Стария Завет – когато Авраам говори, Бог мълчи. Когато Исаак си спомня, Бог мълчи. И когато Яков пита, Бог пак мълчи. Но Той гледа и вижда всичко.
Представители на местната власт и на еврейските общности положиха венци. За първи път на това място бе оказан знак на почит и от българска общност. Мартин Заимов, не на себе си от вълнение, едва успя да промълви думата прошка.
След церемонията кметът на Кавала дойде при нас и ни показа листа с речта си, писана на гръцки. Преди да я произнесе, лично той бе зачеркнал прилагателното „български“ пред думата извършители. Протегната ръка за разговор, който предстои и не може да се отлага безкрайно във времето.
После, пред малкия паметник до някогашните тютюневи складове, отново имаше минута мълчание и полагане на цветя. На мемориала, освен конкретната препратка към Катастрофата, сполетяла тези 1484 човешки същества само защото са били евреи, е гравиран и един кратък стих от Второзаконие (Пета книга Моисеева, 25-а глава, стихове 17 и 19):
„Помни, да не забравяш“…
