Страшимир Кринчев, „В страната на палмите“, изд. „Българска история“, 2023, първо издание 1910 г.

2. Пристигането…

И тъй, един кораб влиза в Пирея, а на хоризонта се чернеят бреговете на Гърция, вижда се Атина, градът на Аристотел и Платон – подстъп към миражите на Ориента, разпънати в пустошта между географията и историята.

В първата част разказах как и защо един млад българин – Страшимир Кринчев (1884–1913), родом от Ямбол, решава внезапно да тръгне нанякъде през януари 1906 г., сякаш следвайки завета на Д. Х. Лоурънс: „Да заминеш, да заминеш, да избягаш… да прекосиш хоризонта, да проникнеш в друг живот“.

Ала да заминеш означава не просто да избягаш – и да се откажеш от досегашния си живот. Да избягаш – пише френският философ Жил Дельоз (в своите „Диалози“ с Клер Парне) – придава особен смисъл на избора, който извършваш с краката си – „да трасираш линия, линии, цяла една картография“.

С „бягството“ си от България, описано в първата част, Кринчев извършва точно това – тръгва от изтока на Европа, за да „открие“ истинския Изток, без значение колко или какви граници предстои да премине.

„Детериториализацията“, както знаем, е голямото изпитание (проклятието) в древногръцките трагедии. Най-страшното наказание там е да бъдеш прокуден от хората, да се лишиш от „ключовете на родното убежище“, което (донякъде) те пази от прищевките и обратите на съдбата. Накратко – да те сполети участта на „Едип в Колон“ на Софокъл: да питаш „в коя земя, в чия държава стигнахме“. „Да искаш малко, ала и от малкото по-малко да получиш“ (превод Александър Ничев).

В трактовката на Страшимир Кринчев Гърция има скрита и притегателна митична сила, още повече че той самият и спътникът му не са наясно къде точно отиват:

Ние не мислехме и гледахме с голяма вяра на бъдещето, като че ли притежавахме някаква магическа сила, в която всеки път, щом пожелаем, можехме да преобърнем на злато камъните, които препречваха нашия път.

А какво остава зад тях? 

Над морската повърхност се издигаше черна стена, дълга, страшна стена, единият край на която се губеше в хоризонта. Голямата кървавочервена стена, що светеше над тази стена, все повече се смаляваше, докато най-после съвсем се изгуби… Тайнствената стена едва се забелязваше с настъпилата тъмнина; тя като че ли потъна в морето.

Стъпването на митичната гръцка земя сякаш „превърта“ времето: на обширен хълм се белеят разрушените храмове на Акропола с неговите масивни колони. Във въображението на младия българин възкръсват образите на битките на олимпийските богове и титаните, изправен е за първи път пред основополагащ мит, който е не просто разказ „за“, а съзерцателен разказ, разкриващ историята в нейното начало (като „теогония“).

Но тутакси е принуден да признае, че се е озовал не в Републиката на Платон, а в кралството на крал Георги, където поетичните му възторзи трябва да отстъпят място на прозата на делника: по онова време отношенията между българи и гърци са в най-ниската си точка (след гръцки бунтове в България, отнемането на техни църкви и конфискацията на имоти).

Такава е действителността. Първият досег на автора и на неговия сподвижник (руския анархист Илич, беглец от Руската империя) със съвременните лодкари гърци в Пирея съвсем не е „митологичен“: той вижда хора, облечени във вехти, износени дрехи с кръпки и мазни петна, с лица, по които личат следите на най-дълбока мизерия. За него тези лица са най-добрата илюстрация за състоянието на тази Гърция, на чийто бряг стъпва той.  

Трябва да са особено благоразумни, защото полицейски власти вече са узнали, че те са „българи“. Първата стъпка е удачна – не ги спират, но следват шушукания и потайни погледи. Искат им паспорти, следва спор с паспорт ли се влиза в Гърция. Отвеждат ги в някакъв полицейски участък. Там комисарят настойчиво иска да разбере „накъде“ са тръгнали един българин и един руснак („детериториализацията“ не се признава за аргумент).

Тогава Кринчев се впуска в пространен монолог на лош френски или в лош превод от български (с помощта на някакъв чичероне). С ръкомахания, мимики и гримаси той излага „въображаемата си история“ – с всички небивали преследвания, на които е бил подложен в отечеството си. Сгъстявайки боите до най-черни краски, той изобразява себе си и руския анархист Илич като най-клети изгнаници.

Дори заявява нещо, което особено стъписва от дистанцията на времето: „Сега, господине, университетът в София е закрит, а всички студенти са взети във войската. Работата е там, че действието се развива в края на януари 1906 г., а Софийският университет е закрит на 4 януари 1907 г., когато студентите освиркват княз Фердинанд. Така че Кринчев или е бил пророк, или добавя събития с по-късна дата в книгата си, окончателно готова през 1910 г.

Ала гръцките власти приемат с удовлетворение, че той е избягал от казармата и го пускат да си върви по живо и по здраво.  

Леката електрическа железница бързо отвежда Кринчев и Илич в Атина. В купето той и спътникът му се взират в „бледите, мършави лица на загрижени хора“, наблюдават равнодушието, с което тези хора гледат за себе си и си мислят за упадъка на антична Гърция. Зад несръчните и неловки движения на днешните тела трудно могат да се отгатнат подвизите и рекордите на някогашните атлети:

Къде е отишла грацията на древна Елада? За всякога ли са умрели нейните оратори, философи и поети? Нейните скулптори и художници, всичките нейни гении? Къде са отишли нейните богове и титани? Защо е угаснал Прометеевият огън у нейните чеда? Защо величието се е завършило с нищожество и трагедията с фарс?

Кринчев открива видимо „преизползване“ на Античността и паразитиране върху нея. Така обаянието на миналата антична слава поражда у него безпокойство и разочарование, нерадостни впечатления. Всичко му изглежда „копирано“ и безплодно. И се убеждава, че подхранваното минало величие не може да остави друго освен вкус на разочарование в настоящето:

Нещастна е нацията, която може в безславното си настояще да се утешава със залъгалките на умрелия свят. Злощастен е градът, който виждайки своята мизерия, приказва за богатствата на баща си, чувствайки малодушието си, напомня за подвизите на Ахилеса, а знаейки умствената с бедност, самоволно сочи на Аристотеля  и Платона!

Навсякъде му се мярват развалини, само развалини… И чужденци, които неуморно скачат от отломка на отломка – записват, пресмятат, мислят…

Вижда и „кописти“, най-вече художнички. Една от тях умело нахвърля с щрихи храма на Ерехтея. Рисува с бои, увлечена е от заниманието си. Нейният съпруг, по-възрастен, с бели коси и набито телосложение, нетърпеливо я наблюдава, чака я да свърши. И видимо недоумява защо трябва да се копира миналото.

Кринчев и Илич решават да заминат – да прекосят хоризонта. Нов стар проблем – нямат пари за път. Руснакът предлага с малкото им останали средства да заминат за Венеция. Там имало някакъв международен комитет за взаимопомощ.

Българинът отказва. Иска да прекрачи чертата на стария свят в неговото основание –да заминат за Александрия.

Един билет (в български пари) струва 13 лв. Затова изтръскват всичко от куфарите си. И пак не им достигат 19 лв. Накрая продават куфарите и палтата си. С малкото останали драхми плащат на лодкаря, но се качват в каюта втора класа, където младият българин учи френски по своя самоучител. Никой не подозира, че той е сиромах като Лазар.

В Египет

Африканският бряг изниква на хоризонта след бурни дни и нощи и морска болест. Морето спира да се вълнува, въздухът става по-мек и по-топъл. Морската вода дори сменя цвета си и от ясносиня става блатистожълта:

Като човек, който се събужда от дълъг, летаргичен сън, аз широко отварям очи и се взирам в хоризонта, дето все по-ясно се рисува вълшебната гледка на великия град. Млечнобяла мъгла лежи над него. Тук и там, между белезникавите пепеляви къщи почват да се мяркат палми. Те стават все по-много… бързо изникват, гордо се вишат една над друга към ослепително чистото небе, по което нито едно петно не се мярва…

Ала какво се крие зад палмите? Арабските лодкари му се виждат с по-голямо чувство за собствено достойнство, отколкото гръцките им двойници, и ето че слизат на брега край Александрия.

Потеглят към центъра на града, имат адреса на някакъв българин, когото предстои да намерят. Не знаят колко ще останат тук (оказва се – два месеца).

Илич продава галошите си. Българинът отказва. Имат една голяма сребърна монета от пет шилинга и с последните си пари са отседнали в мизерен гръцки хотел. Мислят да си намерят работа, да опознаят този Египет, който е отвъд миражите. През февруари температурите са високи, всичко кипи:

Вън на улиците владееше шумно оживление. Въздухът е топъл, кадифено мек и свеж… В замъгленото съзнание се мярва родната страна, покрита цялата със сняг, заледена и зъзнеща…

Ето как родно и чуждо се „разменят“.

Седмица след пристигането си Кринчев постъпва във фабрика за пълнене на газени тенекета. Работата е тежка, дишат се отрови. Препоръчан е там от българина Перишич, когото те са открили чрез познати от България. Отначало работата му се вижда относително поносима, нарязва ръцете си на тенекиите. И веднъж дори не успява да спре кръвта, която дълго шурти по пода и дрехите му.

Приятелят му Илич става бояджия, постепенно пътищата им започват да се разделят. След работа българинът посещава „Народния университет“ в Александрия, където слуша свободно лекции на френски език. Преподава млад французин. Сред курсистите има хора от всякакви народности: италианци, гърци, най-вече араби. И само един българин: той. Човекът дошъл да мине отвъд миражите. В Университета има огромна карта на света, както и карта на Африка. И често забил пръст в Александрия младият българин си мисли за огромното изминато разстояние и всичко му изглежда блян…

Изведнъж установява, че животът започва така да го сграбчва в железните си нокти, все едно не е в Египет и не е сред бляновете. Пак работи във фабриката за нищожно заплащане – колкото да има за хляб и подслон. Всеки нов ден му се струва дълъг като вечност, а пред него се трупат все нови и нови камари с тенекии, върху които се отразява киселото му лице.

Трябва да направи нещо. С помощта на нови познати решава да тръгне да изброжда Египет. И пак се впуска в бляновете си:

Моята фантазия вече бе готова за най-смели подвизи, готова е да полети над суши и морета, да преброди Сахара, но нашето пътуване поряза нейните криле: трябва да намерим вода и да си направим чай за вечерта…

Първи нощувания на открито:

Мисълта, че сме в Африка, че нощта, която ни загражда, е същинска африканска нощ, че наблизо тече многоводният Нил, а още по-нататък се простира Сахара – всичко туй ни караше да изпитваме едно особено вълнение.

Изпод палмите надничат кротките звезди, от другата страна са насипът и релсовите линии. Дълъг път из палмовите гори, съчетан с бленувания (по Анатол Франс) за пустинника християнин, изброяващ как се е отказал от всички богатства и дивни красоти на Александрия заради вярата в Бога и в Божието дихание.

В един момент попадат в безизходица – не могат да преминат някакъв приток на Нил. Спят нощем на бивак, завити с тънки одеяла, а нощите край Нил са студени. В някои от нощите вали дъжд, падат светкавици. И те са мокри до кости. А един от руските му спътници все си тананика песента:

Ах ты ноченька, ночка темная…

Накрая, след множество премеждия с товарни влакове, се добират до Кайро. И тогава изниква миражът:

Към пладне забелязахме върху огненото небе два големи черни триъгълници, които се издигаха като призрачни видения, като загадъчни символи, възправени сред дивната египетска земя и устремили нагоре острите си върхове.

Това бяха пирамидите.

Ала пак българинът е без пукната пара. Чака го L’Asile internationale – убежището на всички скитници по света. Убежището на авантюристите:

В този азил имаше представители на почти всички народности: италианци, немци, руснаци, гърци, чехи… Представители на всички професии: дърводелци, железари, художници, търговци, учители… Унизителната благотворителност им даваше възможност да живеят по-човешки живот, отколкото честният труд. Това мнозина искрено и откровено признаваха.

А Кайро? Блянът на пирамидите?

Дотам се пътува дълго с трамвая от стария град. И ето че накрая те изникват на хоризонта:

Техните сивкави, мътно пепеляви камъни отразяваха палещите лъчи на египетското слънце и приличаха на големи триъгълници, нарисувани на небето. Ще се минат още хиляди, може би десетки хиляди години и те все тъй ще се издигат над мъртвата безкрайна пустиня като тъмна загадка и мрачни символи на вековете…

Останалото е „туризъм“, вълна от гидове и „продажба на пясък“, търговия с миналото. Опитва се да се изкачи на Хеопсовата пирамида, но арабски гидове искат да му продадат твърде скъп билет. Той отказва. Искат да го водят в полицията. Накрая среща друг египтянин, който само… срещу един франк ще го съпроводи догоре.

И вече е на върха на Хеопсовата пирамида:

Една върволица от образи и спомени – цялата минала история на човечеството като че ли възкръсва в ума… Царството на Иудея и Халдея, Йерусалим и Картаген, Моисей и бягството на евреите в Египет, Кир и Александър Велики, робството в Елада и робството в страната на фараоните, векът на Перикъл и царството на Птолемеите, храмът на Зевс, висящите градини на Ниневия, четирирезбестата Вавилонска кула, Фароският маяк и пирамидите в Гиза….   

Кринчев съзерцава пирамидите и подобно на всеки, озовал се пред тяхната тайна, няма отговор:

Пирамидите още нямат своите съперници по цялата земя. В тях няма архитектура, няма великолепие; те поразяват със своята грамадност. Пресметнали са, че само от камъните на Хеопсовата пирамида може да се построи малка стена около цяла Франция. С нищо не може да сравните тази колосална грамада от камъни, която не изглежда да е дело на дребния човек.

Той гледа от висотата на пирамидите как Кайро, кацнал върху двете страни на Нил, се разстила на едно голямо пространство, което в западната си част се врязва в пустинята. И дълго размишлява над контраста между живото и мъртвото царство:

От върха на пирамидата Сахара изглеждаше като океан, развълнуван от буря и неочаквано замръзнал. Никакви признаци на живот или движение няма да забележите в тези неподвижни, безгласни пясъци, които поразяват повече от самата стихия. Нажежените от слънцето пясъчни грамади не отразяват небесния лазур – те стоят неми и мълчаливи. Мътно пепеляви или черни, те се разстилат до самия хоризонт, дето се сливат с огнено южно небе.

В този смисъл хоризонтът е „прекосен“, а проривът – сторен. Въображението е изпълнило живота със смисъл, защото това е една от задачите на писането. Кринчев е сложил подписа си на един от камъните на Хеопсовата пирамида – не като знак за път назад, а като препратка към бъдещето.

Забележителното е, че този толкова необичаен „мираж по пирамидите“ в българската литература е написан с пределна лекота и пестелива образност на словото – като начертание с туш върху папирус, предназначено да надживее години и царства.

Писането е любов и въображение, завръщане в реалния живот, но по друг начин.

Реалното завръщане „от страната на палмите“ също не е било лесна задача. Само богатите хора се връщат лесно, пише Кринчев. След множество опити с някой параход нелегално да се отправи към Марсилия, накрая успява да се качи отново на кораб към Гърция. Но на свой риск. Мести се като сянка между палубите – нали е „пътник особена класа“. Сама по себе си.

Ала след „бягството от Египет“ го дебнат други двама страшни фараони – Нуждата и Гладът… Зъзне във влажното си скривалище, завит в старо, мръсно одеяло. Докато един ден не чува: „Талата, талата…

Вече е в „гръцко море“…

Пускат го на палубата, оттук нататък не е необходимо да се крие:

Аз гледах дима и искрите, морето и небето, кротката, замислена луна, белия пръстен на Млечния път, и след всичко преживяно струваше ми се, че най-после съм успял да премина преградите, да изляза като Одисея от тъмните, залутани пътища и по светлото широко море да се върна в напуснатия роден кът.

Родното го зове, но по особен начин, според цитирания завет на Д. Х. Лоурънс: „Да заминеш, да заминеш, да избягаш… да прекосиш хоризонта, да проникнеш в друг живот“. И да опишеш всичко това – тъй като само писането е гарант на „детериториализацията“, невъзможна в реалния човешки живот.

„В страната на палмите“ завършва с максимата „Хубаво е там, дето ни няма“.

Самият Страшимир Кринчев, връщайки се в България, се отдава на журналистика, започва работа в Българската телеграфна агенция. Там го сварва Балканската война и той заминава като доброволец на фронта. Пада жертва в Междусъюзническата война, в едно сражение на 14 юли 1913 г. край Урановските висини, на юг от Горна Джумая. Пренасят го в болница в Дупница, където издъхва от раните си.

Когато след време приятели решават да сложат някакъв паметен знак за него, става ясно, че гробът на този „покорител на миражите“ е заличен и до ден днешен остава неизвестен. „Детериториализиран“ във вечността.