0
2311

Един навременен филм

„Фаренхайт 11/9“

„Фаренхайт 11/9“ на Майкъл Мур съвсем не е филмът, който може би очаквате. Според режисьора Тръмп не е самото заболяване, а просто симптом за състоянието на демокрацията в Америка.

Никога няма да забравя премиерата на „Фаренхайт 9/11“ през 2004 г. По онова време бях студент в Германия и телевизията беше обявила, че ще пусне филма извънредно, много преди да се завърти в кината. С разнородна група студенти се бяхме сгушили в една задимена източно-берлинска кръчма, насядали пред очукан телевизор, закрепен несръчно върху барплота. Беше малко преди полунощ и всички очаквахме със затаен дъх началото на филма, за който бяхме слушали толкова много. Това се случваше на фона на всекидневните тиради на Дик Чейни и Кондолиза Райс, които безсрамно обясняваха на обществеността как са открити оръжия за масово поразяване в Ирак и как войната е напълно оправдана. Показаното в следващите два часа беше истинско откровение. На фона на една сякаш изпаднала в кататония Америка, в която дори уж най-демократични официози като „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“ гузно мълчаха или дискретно подкрепяха „интервенцията“, за да не бъдат обявени за предатели, Майкъл Мур беше единственият, който дръзна да зашлеви Буш и неговата администрация. При това го направи по начин, който беше едновременно забавен, провокативен и разтърсващ, използвайки всички познати филмови похвати, за да изобличи лицемерието на политическия елит.

„Фаренхайт 9/11“, 2004 г.

По време на излизането на „Фаренхайт 9/11“ Майкъл Мур вече беше знаменитост, нещо като неофициален говорител на либералната и демократична общественост, отдавна надхвърлил ограничените рамки на обикновен документалист след уникалните „Роджър и аз“ и „Боулинг за Колумбайн“ (който му донесе Оскар през 2003 г.). Успехите му продължиха и със „Сико“ (за системата на здравеопазването в Америка). През годините обаче Мур все повече концентрира силна омраза върху себе си и – учудващо – не само от републиканците и техния медиен рупор Фокс Нюз (за които той априори е враг номер едно), но и от демократите и техните подопечени медии. Най-честите критики са, че той е обикновен шоумен и манипулативен провокатор, чиито чести изяви целят единствено собственото му промотиране. Факт е, че Майкъл Мур никога не е бил най-обективният творец и често използва всевъзможни трикове, за да наложи тезата си. Не по-малко вярно обаче е и това, че в Америка сериозният дебат върху смислените тези на режисьора е напълно изместен и прехвърлен върху личността му, което обезсмисля посланията му. Неслучайно Мур е много по-популярен в Европа, отколкото в родината си.

Поради това последният му филм „Фаренхайт 11/9“ вече не можеше да претендира да е толкова голямо събитие, колкото по-ранните му творби, особено на пренаситения медиен фон през 2018 г. Изненадващото обаче е, че това съвсем не е филмът, който може би очаквате. Той не се впуска в яростна анти-Тръмп тирада и безмилостни подигравки с настоящия президент, подобно на повечето тв-водещи и филмови звезди в Америка. Мур прекрасно осъзнава грешката в този подход. Той би превърнал Тръмп в един забавен и безобиден клоун. Нека да припомним, че точно Майкъл Мур бе от малцината, които с тревога следяха възхода на Доналд Тръмп още на републиканските номинации през 2016 г. и един от тези, които не само предрекоха, че милиардерът може би ще спечели президентския пост, но и причините за победата му.

Как, по дяволите, се случи всичко това? Това е централният въпрос, който в продължение на повече от два часа Майкъл Мур се опитва да разгледа. Филмът започва с кадри от студения душ за демократите на 9-и ноември 2016 (оттам и заглавието Фаренхайт 11/9) и всеобщия потрес от новината за победата на Тръмп. В тези първи минути тонът все още е лековат, в характерния за Мур ироничен и изпълнен с черен хумор стил. Той нагледно показва как е възможно един арогантен нарцисист като Тръмп да разиграва медиите като кукловод, за да постигне целите си. Точно в медиите впрочем Мур съзира някои от главните виновници и съучастници, които безскрупулно преекспонират образа на одиозния бизнесмен в името на по-високи рейтинги.

Според Майкъл Мур обаче Тръмп не е самото заболяване, а просто симптом, един своеобразен анти-апогей на състоянието на демокрацията в Америка. Режисьорът показва влиянието и на двете основни партии за разделението, обхванало нацията. Огромно е разочарованието му от демократите, а критиката към тях – сурова. Според него Демократическата партия от доста време се е обезличила в търсене на по-широка електорална база и все по-трудно се различава от Републиканската по ключови въпроси. Мур е убеден, че окопалият се във властта елит на демократите е една от големите причини за загубата на доверие у избирателите. Той безмилостно критикува семейство Клинтън, демократическия флагман „Ню Йорк Таймс“ и дори Обама, който с провалите си е постлал пътеката пред Тръмп. Майкъл Мур не пропуска да обърне внимание и на кандидатурата на Бърни Сандърс, който е „жертван“, за да се даде път на Хилъри Клинтън, въпреки безспорната му преднина в предварителните сондажи.

„Фаренхайт 11/9“

Филмът условно е разделен на две части. Първата е посветена на Тръмп и политическата ситуация в Америка. Втората, която поставя фокуса върху родния град на Майкъл Мур – Флинт, е много по-лична и емоционална. В нея режисьорът взема на мушка губернатора на Мичиган Рик Снайдър, богаташ, влязъл в политиката, подобно на Тръмп. Снайдър задвижва съмнителен инвестиционен проект във Флинт за строежа на водоснабдителна система. В резултат голяма част от града е принудена да ползва негодна за консумация питейна вода от замърсен извор със силно завишени нива на олово. Историите със заболелите впоследствие деца са разтърсващи, а Мур трудно сдържа болката и гнева си от тази чудовищна несправедливост. Примерът с Рик Снайдер, като своеобразен аватар на настоящия президент, служи за илюстрация на пагубното въздействие на едно престъпно нехайно и корумпирано управление, за което грижата за хората е на последно място. И тук не липсват характерните за режисьора забавни „партизански“ акции (Мур излива с камион замърсена вода от Флинт пред ливадата на губернатор Снайдър), но тези моменти са сведени до минимум заради сериозния тон на филма.

Майкъл Мур ни отвежда и в Западна Вирджиния, където учителите стачкуват заради унизително ниските заплати, които ги поставят на прага на бедността. Вместо боязливите синдикати и незаинтересованите политици, учителите взимат нещата в свои ръце. Стачката им, която се разраства из цялата страна, им позволява да извоюват важна победа и да подобрят положението си. Подобен пример за гражданска активност Майкъл Мур съзира и в движението на оцелелите ученици от стрелбата в училището в Паркланд, които организират многохилядни шествия в цялата страна (прехвърлили се и в много европейски столици) против насилието и огнестрелните оръжия.

Накрая Мур стига до частта, която предизвика най-големи полемики, а именно сравнението на съвременна Америка с Ваймарска Германия през 30-те години на миналия век. Паралелите са стряскащи и показват множество сходства между Хитлер и Тръмп, например в реториката. Нека не забравяме, че в онези години никой не е приемал сериозно възхода на Фюрера. „Хитлер и Тръмп не са едно и също“, казва Мур, макар че не издържа на изкушението да насложи гласа на американския президент към образа на Хитлер. И все пак смята, че е наивно да не обърнеш внимание на определени исторически тенденции и на заиграващи се със страховете на хората популисти.

Сигурно ще попитате как „Фаренхайт 11/9“ отразява ролята на руснаците? Мур отчита този фактор и няколко пъти за кратко показва руския президент, но за режисьора по-съществена е откритата симпатия, която Тръмп демонстрира към доказани деспоти като Путин и Ердоган, както и прокрадващите се в американския публичен дискурс идеи за дългогодишна служба отвъд президентския мандат „во имя родины“.

На фона на почти апокалиптичното отчаяние в Америка, Майкъл Мур все пак вижда лъч светлина. За него бъдещето на страната и импулсът за същинска промяна са в ръцете на активната маса млади идеалисти, които работейки заедно, могат да променят системата отвътре. Такива са например Александрия Окасио-Кортес, лицето на младите в Конгреса на САЩ, учителите от Западна Вирджиния и активистите от Паркланд Ема Гонзалес и Дейвид Хог. Според режисьора „надеждата“ е опасна химера, която дава оправдание за безотговорната пасивност в очакване на поредния герой или месия, който да оправи бъркотията. „Надежда?! Майната ѝ на надеждата, трябва действие!“, казва Мур на един журналист в Торонто, дръзнал да употреби „мръсната“ дума.

„Фаренхайт 11/9“ несъмнено е разпилян филм, който се опитва да каже твърде много неща едновременно. Тези недостатъци в цялостния контекст на филма обаче се превръщат в своеобразно предимство предвид обърканото време, в което живеем. Майкъл Мур не може и не иска да стои безучастен на фона на ставащото в страната му. Според него американската мечта не случайно е наречена „мечта“, защото си остава такава. Голямо впечатление прави силно личният, емоционален подход на режисьора, изпълнен с емпатия към онеправданите от системата хора. Мур търси отговори на важните въпроси по интелигентен и едновременно забавен начин. Неговият разгневен, тревожен и всеобхватен поглед върху политическите тенденции в Щатите за пореден път го затвърждават като един от най-ярките и важни гласове в американското кино. Навременен филм, както и достоен наследник на „Фаренхайт 9/11“.