
Историята на спасяването на българските евреи е маркер за българската съпротива срещу Холокоста. Самото спасяване е сякаш съ-битието на една история, която би трябвало да е позната на всички, а всъщност не е така. Истината е, че това е една „история от истории“ (по думите на френската изследователка Надеж Рагару). Защото опитите събитието да бъде орязано само до случилото се в историческите граници на Царство България също са немислими. Има ги и не могат да се избегнат питанията как евреите в пределите на Царство България (около 50 000 души) оцеляват, докато 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Македония и Пиротско, администрирани от българските власти, са изпратени „на работа в Полша“, сиреч в лагерите на смъртта. В съзнанието на мнозина тези разкази трудно се пресичат, но отделните им елементи често следват Валтер-Беняминовия „бърз ход“ на историята, затова обществени фигури като бъдещия патриарх Кирил или депутатите Димитър Пешев и Иван Петров са онези маркери, които правят тази „трудна история“ видима. Такава, каквато тя е наистина. Затова Ели Визел нарича хора като тях „искрици в нощта“.
Нарочно споменавам имената точно на тези двама народни представители от XXV ОНС, подписали писмото на 43-мата на 17 март 1943 г. до българския министър-председател Богдан Филов, с което се осуетява депортацията на българските евреи. Защото те по особен начин се допълват.
Първият от тях – Димитър Пешев, авторът на писмото, е историческа фигура с вече световна известност. Италианският му биограф Габриеле Нисим го нарече „човека, който спря Хитлер“; той е включен в списъка на праведниците в Яд Вашем, негов бюст се намира в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Страсбург.
За Иван Василев Петров (1887–1945) обаче са чували малцина, за него споменава само Вили Лилков в книгата си „Доблест и наказание“ (2021). Всичко, дори трите му толкова често срещани имена, го размива в „голямата история“. А той е човек с ясна гражданска позиция, която отстоява от парламентарната трибуна и е сред най-близките хора в кръга около Димитър Пешев. Родом е от с. Видраре, Тетевенска околия. Завършил е право и също като Пешев е практикуващ адвокат. Участник е в три войни, бил е и в плен. От протокола на дознанието става ясно, че съпругата му се казва Пенка и че има дете на 2 години (родено през 1942 г.).
И забележете: той е единственият народен представител от XXV ОНС, заявил несъгласие, когато Царство България се присъединява към Тристранния пакт, с което предизвиква парламентарен скандал. Лично премиерът Богдан Филов заявява пред Министерския съвет, че Иван Петров вече не е част от „правителственото мнозинство“. И е единственият български парламентарист, който, когато Царство България обявява война на САЩ и Великобритания, напуска залата в знак на протест – факт, отбелязан дори в протоколите на т.нар. „Народен съд“. Ала фактите в историята, както пише големият драматург Луиджи Пирандело, са като захвърлени брашнени чували, които придобиват съдържание едва когато се изпълнят от нечие присъствие. Каквито и да са по-късните исторически версии, внедрени в обществената памет.
Версиите преди 1989 г. и след 1989 г.
Според „официалната версия“ до 1989 г. БКП беше „спасила българските евреи“ чрез организирана акция на 24 май 1943 г., проведена от Вълка Горанова (съпругата на комунистическия функционер Пеко Таков), като всичко това се е случвало под прякото ръководство на комунистическия лидер Тодор Живков, първия човек в НРБ. Затова „първият партиен и държавен ръководител“ дълги години очакваше да му бъде връчена Нобелова награда за мир. Ала така и не я дочака. В тази насока през 1986 г. бе заснет и филмът „Ешелоните“ (по сценарий на писателя Хаим Оливер). Споменаваше се, но вече на втори план, писмото на българските писатели, както и подкрепата на „широката общественост“ (термин, в който се размиваше стореното от бъдещия патриарх Кирил, от екзарх Стефан, както и от Св. Синод на БПЦ като цяло).
За Димитър Пешев и кръга около него по онова време никой нищо не знаеше. Пешев си отива от този свят през 1973 г. в пълна неизвестност и не става свидетел на появата на филм като „Ешелоните“. Но и от тогавашната официозна преса, както и от написаното в учебниците по история, е бил съвсем наясно с „официалната версия“. След 9 септември 1944 г. Димитър Пешев не се крие от властите. На 14 ноември следобед в дома му нахълтват група милиционери. В затвора е наблъскан в една килия с близо шейсет души. Интересното е, че за няколко дни е в една килия с Богдан Филов. Двамата идейни противници и политически антиподи се гледат очи в очи. Арестувани са и хората, подписали неговото писмо с убеждението, че са спасили „честта на България“. Така той става свидетел на това как мнозина от тях биват осъдени на смърт.
Сред тях е и депутатът Иван Василев Петров, един дискретен герой в цялата тази история. А той е човекът, който първи по време (още през 1940 г.) защитава българските евреи и то от парламентарната трибуна.
И за да не съм голословен, ето фактите. Още когато се прокарва антиеврейското законодателство, тоест още при първото обсъждане на Закона за защита на нацията (ЗЗН) на 20 ноември 1940 г., Иван В. Петров пръв взема думата. И моли народните представители тяхното решение „да бъде трезво, да бъде мъдро и да бъде в унисон с народната душа“. Със следните аргументи срещу прокарването на подобен „расов закон“:
В основата на разбирането на Райха за расизма доминира концепцията за чистотата на германската раса. Но аз поставям въпрос: можем ли ние в България да поемем по същия път при съществуващия основен закон, да искаме с един такъв обикновен закон да изменим положението на една категория български граждани? Не. Аз затова намирам, че при наличността на постановленията на членове 57, 60, 69, 70 и 73 от нашата Конституция, които абсолютно не допускат никакво подделение, разграничаването на българските поданици на категории, на съсловия, ние не можем един основен закон да дамгосаме и да лишим от права едни хора, придобили качеството на български поданици, родени на тази територия.
Не знам има ли друг политик в Европа, който от парламентарната трибуна толкова ясно да се е позиционирал „срещу“ расисткото Нюрнбергско законодателство.
Но не по-малко интересен е следващият му човешки аргумент – през очите на народен представител от Луковитско:
Тук аз няма да се позовавам на Лютер и други. Тук аз ще дам примери за хора от еврейски произход, които достойно изпълниха дълга си като проливаха кръвта си заедно с нас…
Г-да народни представители, в Луковитска и Тетевенска околия няма нито един евреин – толкова страшен е този еврейски проблем! В град Луковит има само двама души. Там има един евреин, който се казва Хасекия Нисимов: още като младо момче работи като съдружник с един българин, мой някогашен хазяин. В Балканската война този млад човек отиде и се върна с две рани. В Световната война отиде и се върна с орден за храброст, за това, че е ловил пленници от неприятелския стан. Е, добре, утре аз този човек ще го срещна: той ли ще наведе глава, или аз? Този човек кръв е дал за родината си, той е един светец, защото ние не можем да делим на категории тези, които проливаха кръвта си за отечеството. Всяка пролята кръв е свята.
И едно ще ви заявя: нито един евреин, нито един израилтянин не е съден за предателство или дезертьорство.
Речта е дълга и забележителна, навярно трае около час. И да, истината е, че тя се прекъсва от множество недоброжелателни възгласи, но Иван В. Петров има и поддръжници (като Никола Мушанов, Петко Стайнов и други). Заседанието се председателства от Димитър Пешев, но той мълчи, не взема думата и на второто заседание на 20 декември 1940 г.
В края на речта си, след като разбива на пух и прах всякакви конспиративни теории за „господството на еврейския капитал в България“, Иван В. Петров произнася тези вълнуващи думи:
Ами ние сме християни! Ние всички сме чада на Христовата църква, ние всички сме за евангелските истини. А знаете, че едно от големите нравствени начала на нашата Църква е: „Любете друг друга“. „Любете друг друга“ не се отнася само за нас християните – то се отнася за всички човешки същества. Дали ще бъдат от полюса, или екватора – това е безразлично. Защо да изменим ние на това нравствено начало?
Но „проправителственото мнозинство“ на Филов прокарва закона на първо четене. На второ четене Иван В. Петров пак взима думата и пита следното:
Защо да прибягваме до прийоми, които моралът отрича, основният закон не позволява и човешката съвест отрича? Въпросът е на човещина. Нима чистата нация, за която говорите, отрича човещината. Нима ще искате да диференцираме човечеството, да го разпределим в кутии… Най-големият капитал, който сме имали досега, това е нашето добро отношение, нашата толерантност към малцинствата у нас. Може тая толерантност да е била прекалена, може да не сме имали държавна политика спрямо тях, може да ни упрекват за това, че сме били повече човеци, по-малко българи, националисти, патриоти, а да не ни упрекват за друго. Във всеки случай ние сме били повече човеци и това се е ценяло.
На същото второ четене той моли народните представители да не създават „специална категория български граждани, категория на унижени и онеправдани български граждани“. Пита ги: „Не е ли бил българският народ достатъчно онеправдаван в миналото?“. След което обяснява защо не вярва, че „нацията е елемент, който трябва да служи за потисничество и нови вражди“.
В същото време Димитър Пешев, който председателства пренията по приемане на ЗЗН, продължава да мълчи. Известни са негови намеси в подкрепа на евреи „в лично качество“, но се е въздържал от „парламентарна намеса“. Както отбелязва биографът му Габриеле Нисим, „предпочита да се държи като „демократ“: пожелава лично да гарантира на опозицията свобода да критикува антиеврейското законодателство. Дали не го е направил, за да заглуши и собствените си съмнения – как да действа, колебаел се е, искал да чуе и други мнения“.
Ала в началото на 1943 г. черната сянка на Холокоста надвисва над България. На 7 март 1943 г. Яко Барух, състудент от Университета на Димитър Пешев, му се обажда по телефона. Казва му, че звъни по поръчение на група общественици от Кюстендил, които знаят, че над евреите е надвиснала огромна беда. В Кюстендил тайно е подготвено всичко: евреите от Беломорието и Тракия са извозени към Царството, подготвят се арести и на още 8 000 души.
Пешев е поставен пред съдбовен избор. Или да замълчи отново, правейки се, че нищо не знае, или да действа. Към информацията на Яко Барух се добавя и разказът на неговия колега Димитър Икономов, депутат от Дупница, който потресен му споделя как е попаднал на задържани евреи от Беломорието. Изнемощели жени, които молят за вода, сочейки невръстните си деца. Местни хора носят храна на „интернираните“, но всички започват да си дават сметка, че се подготвя нещо страшно.
На 9 март в 19 ч. вечерта се открива сесията на парламента. Тогава у Димитър Пешев назрява усещането, че депортирането на българските евреи може да се предотврати само с обща парламентарна акция. Така Богдан Филов ще трябва да отстъпи, а цар Борис ще бъде принуден да реагира. Следобед търси по телефона вътрешния министър Габровски, който отрича, че ще има депортация на евреи. Иска среща с министър-председателя Филов, с когото са в обтегнати отношения, но получава формален отказ. Тогава Пешев решава да играе вабанк. Уговаря десетина близки парламентаристи (Иван В. Петров, Петър Михалев, Божко Ковачевски, Димитър Икономов, Деян Деянов и други), с които просто нахлува без покана в кабинета на вътрешния министър. И вдигат там огромен скандал. Заявяват, че готвещото се в тайна ще е огромен проблем за България и правителството не може да се прави, че той не съществува.
Вътрешният министър Петър Габровски, известен с антисемитските си настроения, сондира Двореца, откъдето не получава явна подкрепа – отговорът е, че отговорността за подобно решение е на правителството и на г-н Филов. Възползвайки се от объркването му, групата на Пешев иззема инициативата. Казват, че няма да си тръгнат, докато той не отмени пред тях заповедта, спусната до околийските управители. Вътрешният министър я отменя по телефона. За да са сигурни, Пешев и останалите депутати лично звънят в големите градове, за да проверят дали заповедта е анулирана.
Така – както пише Габриеле Нисим – „за първи път в трагичната история на Холокоста отчаяните семейства, събрани по гарите пред чакащите ги влакове, готови да ги отведат в Освиенцим, са чули думите, че могат да се върнат по домовете си след случилото се „неприятно недоразумение“.
Едва тогава идва писмото на Пешев, подписано от 42-ма народни представители (само от проправителственото мнозинство), инак броят е щял да бъде значително по-голям. Премиерът Богдан Филов реагира остро. Готов е даже на предсрочни избори. Димитър Пешев е бламиран и освободен от поста подпредседател на парламента. На политическата му биография е сложен кръст. Иван В. Петров и Никола Мушанов са депутатите, които реагират най-остро на бламирането на Пешев. Петров заявява, че „се потъпква най-свещеното право на един народен представител. Това е уникум в нашия парламентарен живот“. Протестът заглъхва нечут.
Ала „чудото“ се случва. „За няколко часа – пише Габриеле Нисим – тези 42-ма мъже от пасивни наблюдатели на геноцида се превръщат в отговорни за съдбата на евреите мъже. Така „зоната на отговорността“, за която говори Хана Арент, в този български случай за щастие се пробужда.“
Тяхната съдба след 9 септември 1944 г. обаче е тежка и несправедлива. Двадесет души от подписалите писмото на Димитър Пешев получават смъртни присъди от „Народния съд“. Сред тях е и Иван В. Петров, за когото се знае толкова малко.
В собственоръчно написаните си показания той настоява, че е действал като „свободен и необвързан народен представител“ и че никаква „вярност“ към този или онзи кабинет не е имал. И че не приема понятия като „колективна отговорност“ или „колективна вина“, стоварени върху група народни представители, към която и той принадлежи. Споменава за изказванията и гласуванията си срещу ЗЗН като „човек, българин и народен представител“. Настоява, че той е в основата на „онази инициатива, с която можахме да осуетим изгонването и може би погубването на евреите от страната ни“. За плановете на Белев и Габровски срещу евреите той бил осведомен от Витали Хаимов, индустриалец от София, и Жак Пардов, дрогерист. И дава следното описание на съдбоносната среща при вътрешния министър: „Габровски, смутен, нервен, ни заяви, че няма да се предприема нищо против евреите за изселването им… Останал с убеждението, че ни лъже, аз заявих, че ще стане небивал скандал в Събранието, ако се почне изселване и предаване като добитък на човешки същества, български поданици евреи“.
Ала тези аргументи не помагат пред съда. „Народният съд“ не иска да чуе и защитника му проф. Йосиф Фаденхехт, който заявява, че борбата на Иван В. Петров срещу антиеврейското законодателство „му прави чест“. Нито обръща внимание на свидетелството на Жак Пардов, че Иван В. Петров лично се е застъпил за 70–80 евреи, които са били освободени от лагера в Сомовит.
Присъдите на „Народния съд“ са били решени предварително и то „другаде“. Включително и смъртната присъда на Иван В. Петров, направил много за спасяването на българските евреи. И е редно да изтръгнем спомена за него от забравата.