Вълнуващо е да разлистваме списанието, в което се роди модерната ни литература. И въпреки уговорките, че тук или там д-р Кръстев е сбъркал в някоя от преценките си, неизменна остава представата, че с него се начена пътят на критиката като самостоен дял на нашата литература.

Кръстев, знаменитият доктор Кръстев, бе сред най-мащабните духовни фигури във времето, когато трябваше да направим решителна крачка към онази идентичност, без която беше невъзможно да станем цивилизован народ, самонадмогнала се нация с облик и култура, с една съзидателност, която да ни отреди достойно място в Европа. Той, заедно с Пенчо Славейков, направи и невъзможното, за да намерим „човека в българина“ и да се открои идеята за целеустремената човешка индивидуалност, без която няма модерно общество.Той, пак заедно със Славейков, положи колосални усилия за нравственото възраждане на българина. Сътвори модела на една литература и култура, който се опълчи срещу задържащата сила на отминалото и провинциалното. Делото му, настъпателно и безкомпромисно, наситено с благородството на вдъхновената му душа, бе предпоставено от волята му за сътворяването на един нов порядък. На порядъка, който трябваше да отрече „печалното състояние на нашия обществено-политически живот“, както той се бе изразил. И да отрече, пак според неговите думи, „жалкото състояние на нашата литература“, както и „скудоумието в нашия духовен живот изобщо и в нашата художествена литература в особеност“. Строителите на съвременна България, за които писа Симеон Радев, извършиха онзи качествен скок, заради който днес, въпреки многото по-сетнешни превратности, го има отечеството ни. Кръстев и Славейков, кръгът „Мисъл“ и едноименното списание бяха другият качествен скок в името на нашето пробуждане, на приобщаването ни към европейската и общочовешката култура. Днес, от дистанцията на изминалото време, през което д-р Кръстев полагаше основите на модерната ни литература, а бих казал и на гражданското общество, защото знаем как воюваше с авторите на „отвратителната трагикомедия, наречена „български политически живот“, разбираме още по-добре същината на приноса му. Но днес отново трябва да споменем с огорчение и неприязън, че много от съвременниците му не го разбираха, а по-късно го бяха и отрекли. Както отрекоха едно или друго от грандиозните дела на Славейков и Яворов и на още много от предната редица на литературата, за каквато бе мечтал д-р Кръстев.

В „Заратустра“, есето му посветено на Фридрих Ницше, Славейков казваше през 1910 година: „В живота не са тъй кални и вонливи улиците, както душите – особено у нас, дето тая кал и воня са сгъстени до ужас, и дето трябват експлозии, причинени не от бомби или газови тенекета, а от вихри, които да прочистят цялата широка пустиня на живота“. Мисълта на Славейков и образите, в които е облечена тя, напомнят много за почерка и на Кръстев. Това своеобразно съзвучие между двамата ни говори колко сродства са ги сближавали, как наистина са били равнопоставени съставки в образа на едно голямо и значимо цяло. Но аз се позовах на цитата от „Заратустра“, за да изтъкна пак, че и Славейков, и Кръстев бяха  вихри, които прочистваха „цялата широка пустиня на живота“. Вихри, които запращаха в небитието всичко, което те изстрадано и обосновано смятаха за спънка в духовния живот, в литературата и обществото. Празнословието в литературата и политиката, посегателствата на онази безпросветна сган, на безкрилото войнство на фасулковците, чиято злотворна активност тровеше живота на Кръстев и Славейков, за да направи от последния изгнаник, това са някои от измеренията на един отминал живот. Отминал, но не съвсем, защото ако прочетем публицистиката на д-р Кръстев, насочена срещу мерзавците, причинили някогашните „злочестини“ на страната ни, ще се убедим, че доста от сегашните злочестини напомнят за онова време. Нима и днес не са на водещи места онези, които д-р Кръстев нарече „довчерашни гамени, обществени грабители и всеизвестни детективи“. Онези, които „могат свободно да стават и „народни“ представители и държавни министри“? Нима и днес, въпреки многото различия спрямо времето на Кръстев и Славейков, не са характеристика на сегашното думите на Славейков за „нивелирането на живота“, за това, че „въздухът е пълен с миазмите на вестникарлък и пазарски доброчестини“. Кръстев и Славейков ратуваха за високото равнище на човешкото съществуване, за неговата автентичност, сиреч за един съзидателен персонализъм в жестовете и мисленето на човека и обществото. Тъжно е, но този персонализъм, осъзнатата отговорност на човека пред себе си и предците му, пред обществото и неговото бъдеще още не са осезаема реалност. Причините да е така са други и те нямат много общо с някогашните, каквато беше нашата изостаналост заради столетията на спънат български живот. Но факт е, че някогашните тревоги на Кръстев, неговите безпокойства, размишленията му за моралното зло и обществените недъзи, за гибелното ни подхлъзване към пространството на бездуховното и безсъдържателното до голяма степен са болки и на съвестния съвременник. Уместно е да отбележа колко упорито и дръзновено Кръстев се бореше срещу безобразията на царедворци и политици, както и на самия Фердинанд. Полемичен, остракиращ, без да мисли за неприятностите, които можеха да му причинят властниците, той рисуваше в публицистичните си текстове правдивата картина на некачествената действителност. „Откак е заживяла България свободен живот, политическият печат, с твърде малко изключения, е бил разсадник на разврат и добрините, които той е принасял с разкриване на влъхства, злоупотребления, подлости, законорушения и други такива, едва ли могат ни възнагради за страшната развала на добрите нрави, причинена от него“.  Другаде, с все същата болка за случилото се във вече свободната България, той пишеше: „Не, не ни спомняйте по-добре за  каква свобода, за какви правдини загина Левски и цялата плеяда от велики борци: Ботев, Бенковски, Каблешков, Кънчев, Волов и толкова други. Не ни спомняйте за кого умряха те! Днешното поколение няма да им въздаде заслужената почест, нито е способно да се издигне над тях. Нека тлее в нищожеството си, докато теглото не го свести или убие, додето не се яви един огнен дух, един Левски да го възкреси“. Порочното и безобразното в тогавашния живот и най-вече в деянията на властимащия, предизвиквало неведнъж гнева на Кръстев, е повод да се вгледаме в облика на днешния „елит“. Неговата нетърпима пошлост, както и цинизмът и пошлостта на някогашния, се дължат на покварата в душата, на самозабравилото се невежество, на скъсаната връзка с истината и доброто.

Вълнуващо е да се чете и днес написаното от д-р Кръстев, да се четат книгите му, неговата публицистика, представяща също големите му дарби на критик и мислител, на човек, съпричастен на българската съдба, на идеята да скъсаме с нищожното в битието си. Той воюваше за реформиране на университета и висшето образование, настояваше и жените да имат право на университетско образование и така издигаше глас за тяхната равнопоставеност в обществото. Негодуваше заради тъжната участ на българското учителство, ниско заплатено и зависещо често от капризите на правителствения чиновник, който го местеше от едно място на друго и без да има някаква вина, го уволняваше. Кръстев не беше безплоден мечтател. Като добър психолог познаваше отлично и човешката природа, и неотменимите противоречия на обществото. Възпитан като критик и мислител в духа на неокантианската естетика, наяве, като гражданин той бе проницателен реалист. Той имаше надеждата, но нямаше илюзията, че идеалът му може да се сбъдне напълно и безусловно.

Вълнуващо е да разлистваме страниците на списанието му, в което се роди модерната ни литература. Каквито и да са  известните уговорки на литературознанието ни, че тук или там Кръстев е сбъркал в някоя от критическите си преценки, неизменна остава представата ни, че с него се начена пътят на критиката като самостоен дял на българската литература. Че той бе сред най-първите, интонирали текстовете си с прозренията на естетиката и философията. Че изпод перото му излязоха думи с програмно значение, с посока, която непременно трябваше да следва литературата ни. Ще спомена за книгата му „Млади и стари“ и нейния предговор, за другия му текст, озаглавен „Живот за нравствен идеал“, поместен в „Мисъл“ през 1902 година. И за прочутия му текст „За тенденцията и тенденциозната литература“, печатан пак в списанието му – на следващата година. Колко са онези като Кръстев, които имаха тогава неговата култура, огромната му ерудиция, съзнанието, че без да забравя проблемите на живия живот, литературата ни трябва да се сдобие и с метафизична извисеност, да проникне в същностното, в бездните на душата, която се измъчва не само заради тегобите на повседневното и социалното. Това го искаха и Славейков, и по-младият Боян Пенев. Това го постигнаха Пенчо Славейков, Яворов и още някои, прозрели като Кръстев, че призванието на словото е да бъде акт на по-друго познание и преди всичко на самопознанието, без което няма отговор за тайната, каквато е човекът.

С вълнение прочетох пак спомените за Кръстев, бележките, че зад външността му на строг, затворен в себе си и някак недостъпен човек е било най-истинското в него – неговата човечност, всеотдайността, с която е насърчавал и помагал, с която е поемал бремето на чуждите съдби с горещото чувство да го облекчи, доколкото може. Прочетете разказаното от Кирил Христов. Въпреки недостатъците на своя характер, въпреки недостойното му поведение спрямо Кръстев, което и сам си признава, той пише с толкова признателност за големия човек и критик. Много са спомените за Кръстев, за човешките му добродетели, за завидната му гражданска храброст, която ни приобщава към точната истина за личността му. Останал е споменът и за неговата съпричастност към трагедията на Яворов, на когото помага до самия му край. А Яворов ще му посвети „Песента на човека“ с думите „На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всеотдайна опора през дни на изпитания“.

Боян Пенев, говорейки за Кръстев, го нарежда сред „нашите великани“. Не пропуска да изтъкне и противопоставянето му на „обществените неправди“ със „своята открита и недвусмислена критика“, със „собственото си дело, собствения си борчески, независим, правдив дух“. Посочва и това, че „през едно време, когато вкусовете у нас бяха още твърде груби и естетическите потребности на обществото твърде първобитни, той си постави за цел да създаде една по-висока естетическа култура, да посочи на българската поезия нови пътища и нови задачи, да изтъкне безсмислието на всички отживели времето си традиции, които спират литературното развитие. С една страст, присъща на всеки реформатор, той работеше за закрепването на литературата ни, преследваше безвкусието и сплотяваше около себе, в името на една обща цел, всички онези дарби, които създадоха най-ценните дела на българската поезия“.

И той като Славейков е „жрец и воин на живота“ и културата, и той като него ни завешава дело, от чиято етика и естетика има какво да вземем и днес. Личност, която съвсем не принадлежи само на миналото. Това е д-р Кръстев…

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007),„Когато времето кристализира” (2012) и др.