Разговор с американския пианист Гейбръл Зукър и унгарския барабанист Атила Дярфаш за измеренията на съвременния авангарден джаз, за силата на фолклора и на писаното слово и за ненадейните ситуации, от които произлиза… музика
Навярно онези от вас, които са били на някой от концертите на дуото Гейбриъл Зукър / Атила Дярфаш в България преди три години, много добре си спомнят онази невероятна експресия и сплав между фрий джаз и песенни структури, водещи понякога към прогресив рока, а друг път към инди звученето. Актуалният тогава съвместен албум на двамата Cities And Deserts („Градове и пустини“), подобно на „Времената на деня“ на Борис Ковач, се състоеше от „Пладне“, „Нощ“ и „Зазоряване“ и съдържаше елементи от множество музикални светове във и извън джаза. Характерният начин на пеене на пианиста и мултиинструменталист Гейбриъл Зукър и включването на това пеене в по-абстрактни джазови текстури навяваше асоциации както с Radiohead и Kayo Dot, така и с Gentle Giant или Питър Хамил. Тази своя запазена марка Зукър продължава и доразвива и в най-новия си албум Confession („Изповед“), издаден в края на 2025 г., песни от който чухме, още незаписани тогава, и през 2023 г. Тук динамиката обаче е друга – не три изключително дълги пиеси, а 12 кратки, в които агресивното акустично свирене се редува с лирични включвания на синтезатори.
Настоящото турне, което преминава и през България – на 5 април в Русе и на 6 април в София – е по инициатива на лейбъла Inverted Spectrum Records в наистина звезден състав, защото към Гейбриъл Зукър и Атила Дярдаш се присъединява и басистът Бам Родригес (Венецуела/САЩ) – носител на Грами, свирил с Чучо Валдес и Пакито Д‘Ривера.
Да започнем с джаза и неджазвовото пеене в джазов контекст…
Гейбриъл: Да, точно така е, защото голяма част от влиянията в музиката ми идват от сфери извън джаза. Очевидно и много джаз има, ако говорим за начина на изпълнение на пиесите – това е музиката, която днес ме интригува и вдъхновява в най-голяма степен. Но ако си говорим за композирането, за продукцията, за начина на писане на песни, съм повлиян много повече от арт/инди, авангардното инди и всякакви други алтернативни форми на рока. За вокалната стилистика мога да кажа, че във формиращите за мен години много слушах Wilco и исках да имам гласа на Джеф Туийди. А той е доста специфичен. Не че от днешна гледна точка това е звученето, което търся, но истината е, че точно този тип гласове ме вдъхновяваха, а не Синатра или Ела Фицджералд например. Това си е един напълно различен свят в пеенето. Това слушах като тийнейджър и навярно по тоя начин съм избрал как да използвам човешкия глас.
Спомняте ли си кога свирихте заедно за първи път?
Атила: Мисля, че се срещнахме за пръв път, когато бях на гости на един приятел в Ню Йорк. Този приятел беше организирал джем сешън с няколко представители на нюйоркската импро-сцена и така се срещнахме за първи път с Гейбриъл – свирейки заедно.
Гейбриъл: И лека-полека това приятелство се разви. Две години по-късно бях поканен да участвам на един фестивал в Румъния и като ме попитаха с кого бих свирил, веднага видях колко близо на картата е Будапеща, така че тогава пробвахме заедно Атила за първи път някои мои композиции. После дойде пандемията и всички поизчезнахме за известно време в собствените си пещери. Но това ми даде време и да поработя върху музика, която бях поизоставил. Завърнах се към тези пиеси и работих в пустинята в Ню Мексико, в западната част на Щатите… Резултатът беше шантава, но и ведра музика, която се оформи около януари 2021 г, като тогава въобще си нямах идея как ще изсвиря всичко това на живо. Но после, през лятото на 2022 г. се оказах на сватбата на приятел във Франция и Будапеща пак не беше чак толкова далече. Така че се изтърсих на Атила в неделя. Посвирихме тази нова музика няколко часа, направихме един концерт и два дни по-късно вече бяхме записали първия си албум. Много бързо вкарахме тази музика в действителността.
Къде е личната ви граница между еклектизъм и концептуална организираност? Ето, албумът Cities And Deserts е един добър пример, от който да започнем.
Гейбриъл: Когато започнахме да свирим тези пиеси, структурата на композициите вече я имахме. Беше ясно кога се влиза от даден свят в следващия. Разбира се, колкото и всичко да беше разписано и нотирано предварително, преминавайки през материала, стигнахме до едно естествено разбирателство – поглеждайки се само, знаехме кога влизаме от единия свят в другия, като това ставаше посредством импровизацията. Във втората пиеса, например, има една шумна част по средата, която не беше композирана, а намерихме мястото ѝ впоследствие, импровизирайки. Третата пиеса пък започва с една нойз интродукция, която съвсем не беше предвидена, докато работех по нея по време на пандемията – гонговете преминават през ефекти, появяват се някои статични семпли и всички тези решения бяха взети на момента.
А какво е гонг-синтезаторът, който Атила използва. Мога да предположа, но все пак да попитам… Синтезатор със звуци на гонг, или нещо съвсем друго?
Атила: Всъщност да, аналогов модуларен синтезатор, който използва звуците на китайски окачен гонг („уинд гонг“ – „вятърен“) като източник на звука. Гонг-синтезаторът е инструмент, който сам създадох и той се появи след няколко години на експерименти как да направя акустичните звуци на барабаните по електронен път.
Гейбриъл: Да, и това се чува и във втората пиеса от албума – преходът от нойз звученето към една баладична част, която продължава до самия край. Там са тези странни звуци, които са почти извънземни.
Двамата сте представители на съвременния авангарден джаз съответно в Будапеща и в Ню Йорк. И двата града имат своите десетилетни традиции, школи, особености. Как обаче изглеждат тези градове днес, ако си говорим за музиката на най-младите в авангардния джаз? Да започнем с Атила, споменавайки и традициите на Михай Дреш и Михай Борбей, в чието свирене фолклорът е доста по-очевиден. Но пък фолклор може да бъде открит и в абстрактните пиеси или свободната импровизирана музика на Мезей Силард (представител на средното поколение, родените през 70-те). Как един човек, роден през 90-те години, вижда нещата?
Атила: Авангардната сцена на Будапеща винаги ме е очаровала и това е в голяма степен и защото много от импровизиращите артисти са някак с единия крак във фолклора. Те гребат от музикалния фолклор на Унгария с пълни шепи, а също така и от трансилванския фолклор. И мисля, че това прави музиката им много специална. Хората от моето поколение, които правят по-неконвенционална музика, често идват и от света на класиката – композитори, които създават електронна музика, като Балинт Болчо например, с когото преди няколко години издадохме съвместен албум. И за мен е голяма радост и чест да съм част от тази музикална среда и общност… Аз също слушам фолклорна музика. Тя е в главата ми. Може би обаче гледната ми точка е малко странична, защото никога не съм свирил на традиционен инструмент, поради което, когато се появява фолклорна референция в моето свирене, тя обикновено е по-абстрактна. Но има един друг барабанист – Арон Портелеки. Той е цигулар и барабанист. Свири и във фолклорни групи, но и импровизира много на барабаните като част от унгарската авангардна сцена. Да, има хора от моето поколение, които са носители на фолклора и днес, но и подхождат към него по много оригинален начин.
Сега към Гейбриъл: как изглежда Ню Йорк днес? И какво от духа на Lounge Lizards, Зорн или кръга около Nublu импонира в най-голяма степен на младите в джаза днес? Един от твоите ключови албуми е записван с Тайшан Соури, когото помня като млад гений барабанист (чух го за първи път преди 20 години), а сега е една от водещите фигури.
Гейбриъл: Един от възможните отговори, ако говорим за авангард в Ню Йорк, е „Кой авангард?“… Не съм сигурен дали това е проблем, или преимущество, но в Ню Йорк никога не е имало само една авангардна сцена, а десет или повече едновременно. Ако говорим за импровизирана сцена, има няколко – една от тях е почти научно позиционирана, опитвайки се да преминава граници посредством разписани интеракции между музикантите, друга клони повече към фрий джаза. Това, което ми е интересно на мен, е да върна нещата малко и към песенната форма, организирайки различни звуци и импровизационни похвати в нещо, което да звучи като песен. За Тайшан, дума да няма – той е един от най-влиятелните за мен артисти, що се отнася до метричните и ритмични приключения на нюйоркската сцена през последните 15–20 години. Определено е един от майсторите в своята област и беше истинска привилегия за мен да работя с него в албума си Weighting. Помня, че когато бях на 22, а той на около 32, следях всичките му концерти – всяка вечер на различно малко място с четирима души публика, единият от които бях аз.
Албумът ти, в който той свири, е вдъхновен от романа „Огнехвъргачите“ на Рейчъл Къшнър, добре позната и у нас с другите си два романа – „Телекс от Куба“ и „Марсианската стая“ (и двата в превод на Василена Мирчева, б.а.). Разкажи ни за тези литературни влияния в музиката си.
Гейбриъл: Нямах представа, че Рейчъл е превеждана в България… Точно в момента в другата стая имам книга с нейни есета, която чета. За мен влиянието не е чак толкова директно. Не е като да разказвам историята на даден персонаж в дадена музикална пиеса. Би било прекалено буквално. Но знаеш как е – обичам думите. Много банално е да го кажа, но писаното слово е сила. Започнах да работя по албума, още докато четях романа. Просто образите се появиха и зазвучаха. Не следвам стриктно наратива, но основните елементи от романа ги има в тази музика, дестилирани по някакъв начин. Подобно нещо стана и в албума ни с Атила, но малко по-директно. В третата пиеса изпявам текст от друга една книга – „Пълна тъмнина“ на Рената Адлер. Но начинът, по който станаха нещата, беше подобен: романът породи образи и идеи в съзнанието ми, които после се превърнаха в музика.
Триото на Гейбриъл Зукър с Атила Дярфаш и Бам Родригес ще изнесе концерт в Зала „Сингълс“ на НДК (вход А4 – дясно) в понеделник вечер (6 април 2026) в рамките на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“. Преди тях на сцената ще чуето A.Maiah Ttakun и Zakur от Страната на баските – музика на Асиер Майа (препарирана китара, електроника) и Андони Пенела (баскларинет, електроника), вдъхновена от минималистичния блус и историите на различните коренни народи в САЩ, документирани в книгата „Погребете сърцето ми в Ундид Ний“ на Ди Браун. Билети има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay.
