0
1206

Един светец

 Осми декември е денят на преподобния Патапий. Житието на този светец – такова, каквото то е в изданието на Софийското епархийско свещеническо братство от 30-те години на миналия век, е съвсем кратко:

В египетската страна, около река Нил, има един град, който се нарича Тива. Там се е родил блажени Патапий от родители християни и там бил възпитан в благочестие. Като станал пълнолетен, той оставил светската суета, станал монах и при непрестанни трудове и молитви се подвизавал в пустинята. Но скоро името му се прославило. Мнозина взели да го посещават, да искат неговите наставления; и тогава Патапий, виждайки, че не може да живее в самотност и безмълвие, както това той желаел, се преселил в Цариград. Там той живеел в една тясна килия, близо до Влахерна, молейки се дене и ноще; но славата му не могла да се укрие от хората. Бог удостоил Своя угодник с чудотворна сила и всички болни, които с вяра търсели неговата помощ, получавали изцерение чрез неговите молитви. Преподобният умрял в дълбока старост.            

Знаменателното и великото в избора на преподобния Патапий е решението му да напусне пустинята и да се премести не къде да е, а в Константинопол. Не в Александрия или в някой друг град, а направо в Константинопол. В града на самия владетел, в града на най-високата власт и на върховната земна слава, на величието и великолепието, на суетата. Наистина ли е искал в такъв случай Патапий да избяга от хората? Нима се е преселил от пустинята в Константинопол, воден от желанието да избяга от славата, виждайки, че не може да живее в самотност и безмълвие дори и в пустошта?  

Може би да, тъй като се очаква, че край Константинопол никой няма да го познава. И все пак някой би могъл да съзре в решението на преподобния Патапий израз по-скоро на суета, тоест на желанието за придобиване на известност и слава като аскет и подвижник. И ще е прав този някой, защото изглежда така, сякаш преподобният действително това е търсел – по-голяма известност и по-голяма слава. Добре, но значи ли същото, че е искал славата от суета?

Не. И точно тук срещаме голямото в този смайващ със своята сила избор на преподобния. Великото е в това, че Патапий целенасочено е потърсил голямата слава, искайки подвигът и примерът му да станат колкото се може по-видни. И то видни на най-видното място във вселената. Отшелникът е поискал напълно съзнателно да го забележат и да го знаят и най-високопоставените, най-силните, най-видните.

Защо? За да им сочи и да ги насочва чрез себе си и чрез делата си, за да им показва и да указва. Преподобният пожелал да е всеки ден пред очите на тези могъщи хора, да бъде постоянно пред лицето на самия император и на великия град, да присъства в деня му и в мислите му нощем, бидейки всеки божи час насреща му. Тоест там, край Влахерна, на хълма Ксерон Орос.

Така щото постоянно да е в близост до самия цар, за да виждат и той, и велможите му върволиците от хора, качващи се катадневно при монаха в търсене на помощ, на изцеление, на подкрепа и смисъл. Патапий искал императорът да се сеща за него всеки път, когато взорът му попадне на отсрещния хълм, на сухата височина до Влахерна, на която била килията на аскета. Всеки път, когато отварял прозореца си и поглеждал натам, царят щял да съзира изцерените от язви и страшни страдания на плътта хора да се спускат надолу по хълма, а радостните им възгласи и думи на благодарност към Всемогъщия Бог да се разнасят като далечен химн.

Да, преподобният Патапий се стремял към тази слава и я искал, защото познавал дълбокия ѝ смисъл. Защото знаел, че тя ще е знак. За владетеля и за неговите силни. И за всички други във великия град. Знак и напомняне за това, че има власт, сила и величие, неимоверно по-големи от техните. Та да не го забравят никога и да не забравят за Царството Божие. Такава била омилетиката на преподобния.     

Минало някое време и около килията на Патапий възникнало монашеско общежитие, започнал градежът на манастирска обител. И знакът на върха на сухия рид край Влахерна станал още по-виден и още по-славен. Сега вече от императорските покои знакът-пътеводител се виждал съвсем ясно и говорел съвсем еднозначно.

През 536 година тази света обител, известна по онова време като Манастира на египтяните, била разрушена, а мощите на преподобния Патапий, дошъл в Константинопол от Египет, били пренесени в манастира на свети Иоан Богослов в Петрион. И нищо чудно, че този монашески киновион, просъществувал до самия край на Византия, се намирал дълго време под патронажа на самите императори от династията на Палеолозите. След падането на Константинопол в 1453 г. Ангелис Нотарас, племенник на Елена Драгаш, майката на последния император, пренесъл мощите на светеца в Южна Елада. Може би височайшата протекция е свидетелство, че царете Палеолози добре са съзнавали в каква степен подвигът и славата на преподобния Патапий са допринесли за това те и техните царствени предшественици никога да не забравят, че царството им на Земята е мъниче, сравнено с Царството, което има да дойде.                                            

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияРазмисли за софийското паве
Следваща статияЛитературни скандали в НРБ