Начало Идеи Гледна точка Един стар коледен разказ
Гледна точка

Един стар коледен разказ

Деян Енев
25.12.2013
1563

DEnev

Свинята трябваше да се опраси още преди два-три дена, но тя не го направи. Лежеше върху сламата, голяма като планина, и само от време на време тихо изпъшкваше. Алек на няколко пъти ходи да й среща погледа, единия път даже отиде късно през нощта, като натискаше бясно динамото на фенерче­то, но свинята беше катурнала страшната си глава в мократа слама и бледото петно на фенерчето успя да изтръгне единствено някаква тъжна звездица от тъмнината. Алек така и не разбра дали това беше част от погледа на свинята или беше нещо друго.

Целият следващ ден мина в лутане из двора. Към четири следобед дядото на Алек си тури каскета и отиде да повика ветеринарния лекар. Алек го помнеше отпреди, откакто беше водил у тях нереза си. Нерезът беше дребно и ужасно силно добиче с дълга черна зурла и преди да го вкарат в кочината, изгониха Алек да не гледа. Той уж си тръгна, но всъщност просто заобиколи от задната страна на постройката и там през дупката на една разбита керемида видя всичко. Първо свинята дълго време се въртя в кръг, но накрая ужасното добиче я победи и се качи отгоре и. Докато то я яздеше, свинята беше обърнала главата си към небето и в погледа й се стелеше някаква тъжна мъгла.

Ветеринарният лекар пристигна в малката си като орехова черупка бричка, тежко скочи на земята и земята потрепери от неговите сто и петдесет кила, пъргаво като момче изтича до кочината, а Алек стоеше отзад и примижаваше от гледката на страш­ните му отдалечаващи се бутове; лекарят потупа свинята по гърба, би й някаква инжекция, все така, на крак лисна в гърлото си кехлибарената ракия, която му поднесе в една чашка дядото на Алек, каза, че всичко е наред, взе десет кинта и сетне се хвърли в двуколка­та, плясна с камшика по гърба на лъскавия, като лакиран катър и бричката изчезна като сажда в края на улицата.

До вечерта положението не се промени. Алек пред­ложи да дежурят подред край свинята, но дядо му реши, че каквото има да става, ще става утре и му каза да си ляга.

Алек се събуди посред нощ от някакъв протяжен стон. Дядо му също скочи. Двамата грабнаха газения фенер и изтичаха до кочината, но всичко беше свърши­ло. Свинята лежеше на една страна и хъркаше. В сламата под нея Алек и дядо му откриха телцата на пет премазани прасенца. Дядо му изпсува, коленичи до свинята и започна да я гали по челото. Изведнъж свинята се изпъна. Очите и се отвориха широко, тя ритна няколко пъти с крака и умря.

– Дядо, виж! – извика Алек. До задните крака на свинята, потънало в сламата, помръдваше още едно пра­сенце. Беше голямо колкото дланта на Алек. Той го грабна и изтича вкъщи. Взе един кашон, постла на дъното му вестници и сложи прасенцето вътре. После стопли вода и внимателно го изми. Краченцата му бяха по-тънки от пръстите на Алек. Очите му бяха залепнали. Копитцата му бяха меки и розови. А най-смешна беше опашката му – приличаше на макарон.

След това Алек намери една спринцовка и цръкна малко мляко в устата на прасенцето. То се успокои и заспа. Дядо му погледна малкото като мишка животинче, отиде да си измие ръцете и преди да си легне, измърмори:

– Няма да стане човек от това.

На другия ден прасенцето беше по-добре. Вече не трепереше така, лакомо се вкопчваше в спринцовка­та и даже се опита да се надигне на крачетата си. Алек го хранеше редовно през три часа, а в останалото време прасенцето спеше. Алек го нарече Коко.

Наближаваше краят на лятото. Утрините нас­тъпваха изведнъж, като гръм, но дълго още високо в небето грееше една звезда. Рано сутрин Алек и Коко обикновено се разхождаха един до друг в градината. Алек незабелязано изоставаше и после изведнъж ляга­ше по корем в хладната роса. Коко започваше да го търси. Втурваше се в различни посоки, душеше пръст­та или за миг замръзваше на едно място и се оглеждаше паникъосано наоколо. Ушенцата му туптяха в такт със сърцето му. Някое падащо листо го стресваше и той хукваше като луд накъдето му видят очите. Вече беше закрепнал и стигаше до глезена на Алек. Накрая все пак успяваше да го зърне сред буците. Приличаше на малко розово локомотивче, докато ле­теше към него. Спираше пред носа му и го поглеждаше сърдито. Но скоро сръднята му минаваше и той за­почваше да го целува с меката си зурличка – по носа, по косата, по ръцете. Тихото му гальовно грухтене изда­ваше колко е щастлив.

Коко направо беше страшна лепка. Не се отделяше от Алек нито за минута, освен ако не ставаше дума за някоя беля. По челцето му пробягваха различни на цвят петна в зависимост от настроението му. Дъл­гите бели мигли му придаваха вид на изпечен хулиган. И все пак най-хубавото нещо у него си оставаха ко­питцата му – лъскави и гладки като порцеланови обувчици.

– Коко! – викаше Алек. Скоро се чуваше диво трополене и Коко пристигаше от края на света, с оплескана в крушов сок муцунка и потънали в златиста каша копитца; завираше се в крачола му и се извиняваше, че пак е ходил да клъопа тайно от нападалите круши. И започваше лекичко да го побутва, с молба да се разхо­дят и да се сдобрят. Алек още не помръдваше. Чакаше Коко да направи коронния си номер. И наистина, Коко се сещаше веднага. Отиваше, захапваше сандала му и на тъгъдък го донасяше пред него. Сетне донасяше и другия. И започваше внимателно да го наблюдава с черешовите си очи. Целият му вид говореше: сега вече няма къде да мърдаш. Алек обуваше сандалите си и двамата поемаха накъдето им видят очите.

Обичаха да ходят например по къра. В цветовете на магарешките тръни спяха омагьосани пчели. В далечината като паметник стърчеше някое магаре – философ. Назъбената черта на гората ставаше все по-близка и по-близка. На припеците растяха несрав­ними с нищо дренки и Алек и Коко просто преяждаха с тях. А край блатото бяха налягали биволи, черни и тлъсти като дяволи. Щом ги видеха, някои от тях се надигаха и рогата им докосваха залязващото слънце. И тогава Алек и Коко хукваха – през тръните, през дряновете, през ятото гъски, които започваха да грачат и засипваха с пух целия свят – и спираха чак вкъщи, премалели от слънце, от тичане и от глад.

Наближи средата на септември. Алек трябваше да се стяга за училище. Понякога си мечтаеше как ще вземе в София и Коко. После тръсваше глава. В края на краищата те с Коко бяха мъже и трябваше да наме­рят сили за една кратка раздяла.

“Скоро ще се върна – говореше Алек на своето прасенце, като го държеше на коленете си и го гледаше право в очите. – Някоя сутрин, като станеш от сън и видиш, че наоколо всичко е побеляло от снега, вече можеш да излезеш на пътя и да ме чакаш. Ще постоиш най-много час или два и ето, аз ще се задам от завоя, ти ще хукнеш към мен и ние отново ще бъдем най-неразделните братчета, които е виждал светът. Ча­кай ме, Коко!”

Коко ловеше дъха му с чувствителните си ноздри и челцето му се бърчеше от напрежение да разбере това, което му говореше Алек.

Дядо му го изпрати до рейса. Бяха затворили Коко в кочината, за да не хукне да го гони. Но той го видя през някаква цепка на вратата и така неистово заквича, че се наложи Алек да превърне сърцето си в камък, за да не се обърне назад.

В София беше интересно. През онази есен Алек се обръсна за първи път и с огромна възбуда наблюдава­ше растежа на няколкото черни косъма по лицето си. Освен това едно момиче започна да му се обажда и те двамата навъртяха много километри, ритайки ока­палите листа по тротоарите на софийските улици. Онова момиче имаше очила и винаги, преди да се целу­нат, то внимателно си сваляше очилата и акуратно ги прибираше в едно плюшено калъфче.

Когато Алек излезе във ваканция и майка му так­тично му припомни, че е обещал да прескочи до село и да види дядо си, той доста се учуди. В интерес на истината, Алек имаше съвсем други планове. Но после призна пред себе си, че фактът си е факт и ето, на следващия ден, обут във високи кожени обувки заради падналия напоследък сняг и със суровата гримаса на заклет пътешественик той се отправи към гарата.

Във влака Алек пи бира и си приказва с един избягал затворник. Затворникът знаеше, че може би при след­ващото спиране на влака вече ще го хванат и затова се беше наканил да скочи в движение, но все отлагаше този миг. Накрая допи шишето и се реши. “Ако искаш, не гледай”, каза на Алек. Отиде до вратата на вагона, отвори я и известно време поседя пред гърмящата дупка. Отвън се търкаляха някакви черни кълба, хвърчаха пушеци и планини, неземен блясък пронизва­ше нощта и всичко изглеждаше така, сякаш една огромна центрофуга работи безспирно зад вратата на вагона. “Чао!” изведнъж каза мъжът, скочи и изхвър­ча като перце назад.

Алек пристигна в село посред нощ. Дядо му не можеше да му се нарадва, опържи му шестнайсет яйца, наля му вино и сетне, изтощен от яденето и пътя, Алек заспа като убит.

Събуди се на другия ден към обяд. В заледеното прозорче на стаята припламваше червена светлина. “Какво ли става?”, помисли си Алек с досада. Стана, изми се и излезе навън. Насред двора в един плитък трап имаше равномерно разстлана жарава. Трима брадясали мъже с груби пуловери грееха ръцете си на жаравата. Дядо му държеше една табла с четири малки жълти чашки. “Е, хайде, каза той, на хаирлия.” Мъжете внимателно поеха чашките и едновременно ги изляха в гърлата си.

– Искаш ли? – попита го дядо му. Алек кимна. Той му наля една чашка и Алек, подражавайки на големите мъже, я изпи на един дъх. След ракията дворът наоколо се раздвижи и времето започна да тече по-бързо.

– Тъкмо и момчето да помага – каза единият от мъжете. Очите му бяха светлосини като на холивуд­ски актьор. Той отиде до кочината и отвори вратичката. Шопарът пристъпи трудно на схванатите си нозе и излезе навън. Мъжете с викове го докараха близо до жаравата.

– Хайде – каза синеокият. Тримата мъже натисна­ха животното и го повалиха на земята. Синеокият с незабележим жест извади тънкия си нож от калъфа на кръста и го мушна във врата на шопара. Той изхърка и започна да рита. За две минути всичко свърши.

– Чиста работа – каза синеокият.

Късно следобед яденето беше готово. Касапите насядаха около масата в голямата стая. Печката бе­ше нажежена до червено. Алек също беше възбуден. Дядо му донесе ново шише с ракия и извади от печката една тава със свински рибици, поръсени отгоре с маг­даноз.

Кльопачката беше страшно вкусна. След като изя­де две пълни чинии, Алек пийна още от ракията и главата му съвсем се замая. “Преядох”, рече си той. Надигна се и излезе на двора да подиша чист въздух. Целият двор беше приказно бял и само на едно място димеше малък червен харман. Бяха надошли поне двайсет котки, които ближеха снега.

Алек направи още две крачки и в следващия миг проумя всичко. На циментовия плот до чешмата в една тава лежеше отрязаната глава на шопара. Алек отиде до нея и я пипна с пръст. Главата нямаше нищо общо с Коко.

Алек си изми ръцете на чешмата и тръгна към кочината. Вратичката й беше отворена. Той влезе вътре и започна да се оглежда. Върху ледения под имаше няколко наръча почерняла слама. Циментово­то корито, в което дядо му сипваше помията, беше изтрито по ръбовете. Алек се повъртя още малко и понечи да си излезе. И тогава кракът му се закачи в нещо. Той се наведе, разрови сламата и го взе в ръка. Бяха двата му сандала, залепнали един за друг и твър­ди като желязо. Алек се опита да ги раздели, но скоро разбра, че е невъзможно.

Деян Енев
25.12.2013

Свързани статии

Още от автора