0
3923

Една епоха

Първият ми спомен от „Бийтълс“ – Yesterday, записана на касетка, на малък полски касетофон. И четях „Червено и черно” в същото време. Не зная как се съчетаваха в съзнанието ми романтичните терзания на амбициозния Жулиен Сорел и тъгата на Yesterday. Песента свършваше, изчаквах известно време – две, три страници – и я пусках отново. Към края на книгата лентата на касетката се разтегли и започна да вие. Но аз и така си я харесвах, нека да вие, аз в главата си нали я чувам без вой. Сега гледам видеозапис с не много добро качество от 1965 година, Джордж Харисън я обявява по микрофона, Пол Маккартни излиза сам с акустична китара на затъмнената сцена, запява, лицето му е в сълзи, той наистина преживява тъжен спомен от вчера.  

Една от песните, с които „Бийтълс“ завършват общата си кариера преди разпадането на групата, е приспивната Golden Slumbers. Дългият и бурен ден е приключил, мракът се е спуснал, уморените момчета ще си починат след тежкия ден, безкрайния ден, през който са завладели света, покорили са сърцата на милиони почитатели, изтръгнали са от душите им френетични викове на възторг и любов и ето, наближава краят на този приказен ден, който завършва с нежната люлчина песен. На нейния текст Пол е попаднал случайно, текстът е написан преди близо четири века от елизабетинския поет Томас Декер и е от пиесата му „Търпеливата Гризелда“. Каква необичайна съдба на красивата люлчина песен! С нея завършва предпоследния албум на знаменитата група, албум, в който те за последно са едно цяло, събрани от щастливата съдба, за да дарят света с любов и радост. След този албум магическото мистично пътуване е към своя край.

Бийтълс подариха на своята епоха възторг, какъвто никога преди това не е преживяван, промениха не само музиката, а лицето на планетата, създадоха свят с ново лице, озарен с усмивка, която трае и до днес, само че вече наситена с носталгия.

Тогава ние, които живеехме зад желязната завеса, дочувахме само далечното и приглушено ехо на завладяващата музика. Но макар и желязна, завесата не беше нито достатъчно висока, нито достатъчно дебела, за да спре неповторимите песни, те минаваха над нея или направо през нея и макар със закъснение, заглушавани, забранявани, достигаха до нас и ни зовяха с чувството за свобода. Ако я нямаше жизнерадостната, възторжена бийтълсова музика, ние щяхме да сме слушали само комсомолските маршове и да сме танцували валс под строй като в онази смешно-тъжна сцена от филма „Вчера“, в който образите на четирите момчета бяха накъсани от строгия учител.

Аз не зная друго подобно явление в световната култура и история. Нищо друго не е променяло света така неусетно, коренно и необратимо. Преди „Бийтълс“ светът все още се движи в сухите и строги следвоенни стандарти. Те са разчупени и взривени само за няколко години при тяхната поява. Дори в нашия „лагер“ светът се променяше от тяхната музика. Стотици автори са разказвали шеметната история на ливърпулските момчета, извършили революция, която никой преди и след тях не е повтарял.

Днес, от дистанцията на десетилетията, ми се струва невъзможно случилото се между 1963 и 1970 г. Приблизително толкова време продължава Втората световна война, която разорава и почти унищожава света. За същото време „Бийтълс“ изпяват десетки песни, които остават завинаги хитове. Никоя друга група не може да се сравнява по мащаба на въздействието си с тях.

Трудно е да се отговори на какво се дължи тяхното обаяние. Могат да се изтъкнат безброй причини. Своето обяснение аз намирам в един запис от техен концерт в Австралия, вероятно в Мелбърн, през лятото на 1964 г., изпълняват „Twist and Shout“ и пеят с цялата си енергия. Джон солира с дрезгав глас, защото е пресипнал, Пол и Джордж както обикновено пеят на един микрофон, защото бас китаристът е левичар и не си пречат с грифовете на китарите. Когато се доближават до микрофона почти допират главите си. Пол набързо и незабележимо се почесва по лицето. В следващия миг Джордж посяга  и го ощипва по носа. В този детински, приятелски и игрив жест е цялата любов, която ги е събрала, цялата бликаща спонтанност на музицирането им, това, което прави песните и излъчването им неповторими и неподражаеми.

Няма друга песен като Yesterday, няма друга като Help, нито като Something, нито като And I love her, няма неповторим звук като в Norwegian Wood, няма тъга като в She’s Leaving Home, с нищо не може да се сравни поезията, философията, отмерения ритъм и симфоничното звучене на A Day in the Life, за да се стигне накрая до лебедовата песен от покрива на звукозаписното студио. Концертът през студения януарски ден на 1969 година е последната им съвместна изява и това сякаш се усеща в измъченото и сърцераздирателно Don’t Let Me Down, което звучи като апел, като молба през сълзи. За да затвърдят посланието на песента, „Бийтълс“ я изпълняват на ветровития покрив два пъти. Ала като химн на групата и на епохата, която тя създаде, завинаги ще остане All You Need Is Love. Програмата, в която я изпяват за първи път през 1967 година, е излъчена на живо в първата сателитна телевизионна връзка „Нашият свят“ чрез спътника Intelsat I и е видяна от над 400 млн. зрители в 25 страни. За да се заяви, че песента е химн на новото време, тя започва с интродукцията на Марсилезата и съдържа музикални цитати от други емблематични произведения. Музикалната утопия се изразява в многократното повтаряне на „любов, любов, любов“ и на инверсията „Всичко, от което се нуждаеш, е любов. Любов е всичко, от което се нуждаеш“. Един от музикалните критици заключава: „Посланието е „любов“ и се надявам, че всички в целия свят успяха да го получат“. Затова Джордж Харисън коментира по-късно, че посланието на песента е същото като посланието на Бога, песента повтаря онова, което е казал апостол Павел в Химна на любовта.

За съжаление силата на цветята (Flower Power) не е достатъчна, светът не успява да заживее в любов, по същото време са убити Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди. През 1980 г. е застрелян Джон Ленън. През 2001 г. умира Джордж Харисън. Пол и Ринго още пеят, но Бийтълс вече ги няма. Няма го онова неповторимо време, когато четири момчета, заредени с талант, енергия, радост и любов озариха света с нова надежда, която до този момент не се беше появявала. Не е пресилено, ако кажа, че докато бяха на сцената, те управляваха света.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИсторията на Ема Гейтуд
Следваща статияНищетата на левичарския двоен морален стандарт