Първият ми спомен от „Бийтълс“ – Yesterday, записана на касетка, на малък полски касетофон. И четях „Червено и черно” в същото време. Не зная как се съчетаваха в съзнанието ми романтичните терзания на амбициозния Жулиен Сорел и тъгата на Yesterday. Песента свършваше, изчаквах известно време – две, три страници – и я пусках отново. Към края на книгата лентата на касетката се разтегли и започна да вие. Но аз и така си я харесвах, нека да вие, аз в главата си нали я чувам без вой. Сега гледам видеозапис с не много добро качество от 1965 година, Джордж Харисън я обявява по микрофона, Пол Маккартни излиза сам с акустична китара на затъмнената сцена, запява, лицето му е в сълзи, той наистина преживява тъжен спомен от вчера.
Една от песните, с които „Бийтълс“ завършват общата си кариера преди разпадането на групата, е приспивната Golden Slumbers. Дългият и бурен ден е приключил, мракът се е спуснал, уморените момчета ще си починат след тежкия ден, безкрайния ден, през който са завладели света, покорили са сърцата на милиони почитатели, изтръгнали са от душите им френетични викове на възторг и любов и ето, наближава краят на този приказен ден, който завършва с нежната люлчина песен. На нейния текст Пол е попаднал случайно, текстът е написан преди близо четири века от елизабетинския поет Томас Декер и е от пиесата му „Търпеливата Гризелда“. Каква необичайна съдба на красивата люлчина песен! С нея завършва предпоследния албум на знаменитата група, албум, в който те за последно са едно цяло, събрани от щастливата съдба, за да дарят света с любов и радост. След този албум магическото мистично пътуване е към своя край.
Бийтълс подариха на своята епоха възторг, какъвто никога преди това не е преживяван, промениха не само музиката, а лицето на планетата, създадоха свят с ново лице, озарен с усмивка, която трае и до днес, само че вече наситена с носталгия.
Тогава ние, които живеехме зад желязната завеса, дочувахме само далечното и приглушено ехо на завладяващата музика. Но макар и желязна, завесата не беше нито достатъчно висока, нито достатъчно дебела, за да спре неповторимите песни, те минаваха над нея или направо през нея и макар със закъснение, заглушавани, забранявани, достигаха до нас и ни зовяха с чувството за свобода. Ако я нямаше жизнерадостната, възторжена бийтълсова музика, ние щяхме да сме слушали само комсомолските маршове и да сме танцували валс под строй като в онази смешно-тъжна сцена от филма „Вчера“, в който образите на четирите момчета бяха накъсани от строгия учител.
Аз не зная друго подобно явление в световната култура и история. Нищо друго не е променяло света така неусетно, коренно и необратимо. Преди „Бийтълс“ светът все още се движи в сухите и строги следвоенни стандарти. Те са разчупени и взривени само за няколко години при тяхната поява. Дори в нашия „лагер“ светът се променяше от тяхната музика. Стотици автори са разказвали шеметната история на ливърпулските момчета, извършили революция, която никой преди и след тях не е повтарял.
Днес, от дистанцията на десетилетията, ми се струва невъзможно случилото се между 1963 и 1970 г. Приблизително толкова време продължава Втората световна война, която разорава и почти унищожава света. За същото време „Бийтълс“ изпяват десетки песни, които остават завинаги хитове. Никоя друга група не може да се сравнява по мащаба на въздействието си с тях.
Трудно е да се отговори на какво се дължи тяхното обаяние. Могат да се изтъкнат безброй причини. Своето обяснение аз намирам в един запис от техен концерт в Австралия, вероятно в Мелбърн, през лятото на 1964 г., изпълняват „Twist and Shout“ и пеят с цялата си енергия. Джон солира с дрезгав глас, защото е пресипнал, Пол и Джордж както обикновено пеят на един микрофон, защото бас китаристът е левичар и не си пречат с грифовете на китарите. Когато се доближават до микрофона почти допират главите си. Пол набързо и незабележимо се почесва по лицето. В следващия миг Джордж посяга и го ощипва по носа. В този детински, приятелски и игрив жест е цялата любов, която ги е събрала, цялата бликаща спонтанност на музицирането им, това, което прави песните и излъчването им неповторими и неподражаеми.
Няма друга песен като Yesterday, няма друга като Help, нито като Something, нито като And I love her, няма неповторим звук като в Norwegian Wood, няма тъга като в She’s Leaving Home, с нищо не може да се сравни поезията, философията, отмерения ритъм и симфоничното звучене на A Day in the Life, за да се стигне накрая до лебедовата песен от покрива на звукозаписното студио. Концертът през студения януарски ден на 1969 година е последната им съвместна изява и това сякаш се усеща в измъченото и сърцераздирателно Don’t Let Me Down, което звучи като апел, като молба през сълзи. За да затвърдят посланието на песента, „Бийтълс“ я изпълняват на ветровития покрив два пъти. Ала като химн на групата и на епохата, която тя създаде, завинаги ще остане All You Need Is Love. Програмата, в която я изпяват за първи път през 1967 година, е излъчена на живо в първата сателитна телевизионна връзка „Нашият свят“ чрез спътника Intelsat I и е видяна от над 400 млн. зрители в 25 страни. За да се заяви, че песента е химн на новото време, тя започва с интродукцията на Марсилезата и съдържа музикални цитати от други емблематични произведения. Музикалната утопия се изразява в многократното повтаряне на „любов, любов, любов“ и на инверсията „Всичко, от което се нуждаеш, е любов. Любов е всичко, от което се нуждаеш“. Един от музикалните критици заключава: „Посланието е „любов“ и се надявам, че всички в целия свят успяха да го получат“. Затова Джордж Харисън коментира по-късно, че посланието на песента е същото като посланието на Бога, песента повтаря онова, което е казал апостол Павел в Химна на любовта.
За съжаление силата на цветята (Flower Power) не е достатъчна, светът не успява да заживее в любов, по същото време са убити Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди. През 1980 г. е застрелян Джон Ленън. През 2001 г. умира Джордж Харисън. Пол и Ринго още пеят, но Бийтълс вече ги няма. Няма го онова неповторимо време, когато четири момчета, заредени с талант, енергия, радост и любов озариха света с нова надежда, която до този момент не се беше появявала. Не е пресилено, ако кажа, че докато бяха на сцената, те управляваха света.
