Падна се тази моя статия да излезе на осми март. След като помислих някое време дали трябва да приема това обстоятелство като знак или дори указание за тематичния, съдържателен, а защо не и стилистичен характер, който трябва да придам на текста си, прецених в крайна сметка, че ще е добре да се съобразя със „случая“.
А тъй като историята на Международния ден на жената, на възникването на това ежегодно честване, както и на официалното му утвърждаване през 1975 г. като елемент от календара на ООН, са повече от добре известни, реших да тръгна в друга посока.
Прочее и споровете около идеологическия смисъл на този ден, и неговата политическа значимост отдавна вече са станали нещо обикновено в българското общество, а дискусиите се разгарят с нова сила (най-вече на неформално ниво) всяка година по осми март. Реалност, която също предопредели моя избор. Ще рече, да не се предавам на размисли, които са изложени на риска да се видят на читателите обидно банални, а просто да разкажа нещо за живота и делата на една жена.
Трябва да призная, че първоначалната ми идея беше да пиша за човек, изиграл забележителна роля в културния живот на България от началото на двайсети век, и повлиял решително на по-нататъшното развитие на модерната българска култура. Става дума за Богдана Гюзелева-Вульпе, първата жена в следосвобожденската история на страната, дръзнала първа да представи пред публика свои мащабни музикални композиции – опери и оперети.
Богдана Гюзелева е и първата професионална оперна актриса на България, бидейки и съоснователка, заедно със своя съпруг – Иван Вульпе, и още неколцина, на Оперната дружба. Изиграните от Богдана Гюзелева роли ще бъдат запомнени завинаги. Но колко познато, за съжаление, ще ви прозвучи, като кажа, че този човек с наистина изумителен принос в съграждането на националната ни култура си отива от този свят в бедност и забвение на петдесет и четири години. Това става в София на 19-и май 1932 г.
Може би най-амбициозната творба на Богдана Гюзелева-Вульпе е изпълнена премиерно в българската столица на 30-и март 1915 г. Заглавието е „Психея“, а либретото е написано от самата авторка на музиката.
Та отначало мислех да посветя статията изцяло на този разказ, но после реших да се въздържа, тъй като той ще изплете една от нишките в предаването „Джинс“ на БНТ 1, което ще се излъчи на 16-и март, и от което имам удоволствието да бъда част.
Затова сега ще премина към една друга фигура, към фигурата на Мари фон Ебнер-Ешенбах.
Всъщност, сещайки се за тази писателка заради голямото уважение, което изпитвам към нейната проза, с удивление открих в биографичните данни за нея, че денят на кончината ѝ е 12-и март 1916 г. Учудването ми не дойде от нещо друго, а от факта, че ми е хрумнало да посветя някакви редове на тази жена, много скоро преди да се изпълни още една година от деня на нейната смърт. Същевременно ми направиха впечатление и някои прилики в съдбите на Мари фон Ебнер-Ешенбах и Богдана Гюзелева Вулпе. Макар и първата от двете да е била с цели 48 години по-възрастна, в пътищата им на творци се забелязва едно съвпадение. Фон Ебнер-Ешенбах се отдава изцяло на литературата доста късно (нещо, което не е трудно да се обясни и с нагласите на тогавашната публика в Австрия и в немскоезичния ареал въобще по въпроса за това, доколко литературата от жени може да се възприема сериозно), едва след като през 1879 г. завършва образованието си като майстор-часовникар. Последното достатъчно еднозначно показва, че в живота на Мари фон Ебнер-Ешенбах желанието за предизвикване на утвърдените представи и социо-културните стереотипи за женат, е играл ролята на основен мотив за действие.
Ранните ѝ литературни опити са публикувани още в началото на шейсетте години, когато тя и съпругът ѝ вече са се установили трайно във Виена (и двамата произхождат от старото благородничество на Моравия), но признанието и издателският интерес към писателката идват цели двайсет години по-късно. През този период тя пише предимно драми и комедии в стила на тогавашния Lustspiel, но с твърде слаб успех.
Със сигурност и поради динамичността на периода в политически план, а оттам и заради свързаните с нея промени в културната ситуация, Мари фон Ебнер-Ешенбах бива открита като автор през 1876 г. след публикуването в „Дойче рундшау“ на нейния първи кратък роман със заглавието „Божена“. Но големият пробив идва едва през 1880 година, когато с нейния подпис излизат новели и разкази, чиято положителна рецепция определя избора ѝ да се обърне оттук нататък към тези жанрове и в частност към новелата, основана на диалога.
Та ето как става така, че последвалият успех на авторката и времето на голямата ѝ слава приживе са разположени в годините между 1880 г. и 1916 г. – тоест това време съвпада частично с времето, в което твори като композитор и се изявява най-активно сценично Богдана Гюзелева-Вульпе.
Лично за мен стилът на Мари фон Ебнер-Ешенбах в нейната проза е възхитителен. Езикът е пребогат, умел в синонимията и употребата на разнообразна фразеология, както и на разни диалектни и социолингвистични идиоми. Същевременно темпото на разказване е зададено от майсторското редуване на кратки, почти лапидарни изречения с изящно построени описания и елегантни психологически скици, които не натежават от никакво усилие да се демонстрира проникновеност.
Но едно от големите достижения на Мари фон Ебнер-Ешенбах е в самата тематика и в извеждането на послания, които на моменти са така умело маскирани, щото е възможно при по-небрежно четене да останат незабелязани.
Имам предвид следното: голяма част от разказите и повестите на писателката се занимават със сюжети от живота на най-ниските социални кръгове, на тези от изостаналите и много бедни райони на родната ѝ Моравия. Но интересното тук е това, че Мари фон Ебнер-Ешенбах говори за живота и събитията в живота на описваните герои с ювелирно разиграна лицемерност, целта на която е да въздейства сугестивно.
Изглежда така, сякаш на места предназначението на това натуралистично повествование е да изтръгне заможните и задоволени градски люде (предимно четящи и неработещи жени) от скуката на тяхното цивилизовано всекидневие, за да ги запознае с един тотално различен от техния, груб, вулгарен, миризлив и нещастен свят. Но не само за развлечение, а за да бъде постигнат (и това бива подсказвано регулярно) ефектът на катарзиса.
Да, само че и този мотив, и този пласт са съчетани с едно едва доловимо критично и всъщност иронично към читателя отношение. Внимателният прочит на Мари фон Ебнер-Ешенбах разкрива една действително добре прикрита, но и с достатъчно ясни знаци страна на нейния реализъм – атакуването на културни стереотипи и нагласи в мисленето, които се нуждаят според авторката от разтърсване. За да бъде достигнато едно по-дълбоко ниво на катарзис, откриващо се в преоткриването на истинското човеколюбие.
Тези мотиви са лесно разпознаваеми и в онези творби на Мари фон Ебнер-Ешенбах, за които може спокойно да се каже, че проповядват (макар и пак много фино) идеи с феминистки дух. Такъв е например разказът „Визитата“ от 1901 г., занимаващ се тъкмо с фигурата на жената-писател и нейното твърде деликатно положение в една все още неподготвена за нови черти и фактури върху този образ социокултурна среда.
