„Легендата за Тарзан” на Дейвид Йейтс е киноистория, подходяща най-вече за 10-12-годишни зрители.

Любопитно е защо игралното кино редовно се препъва в опитите да екранизира приключенията на Тарзан. Британският писател Едгар Р. Бъроуз създава персонажа през 1912 г. с книгата „Тарзан, храненикът на маймуните”, последвана от 24 продължения. Впоследствие са заснети многобройни филми, анимации и ТВ поредици, които допринасят за превръщането на дивака-лорд в културна икона. Но… игралното кино няма голяма заслуга за това. Сред последните три заглавия, създадени между 1981 и 1998 г., единствено „Тарзан, потомъкът на рода Грейстоук” (1984, реж. Хю Хъдсън) с Кристоф Ламбер ще бъде запомнен като прилично забавление. Добре че през 1999 г. аниматорите Крис Бък и Кевин Лима успяха да ни „изведат от джунглата”. Което от своя страна навежда на мисълта, че „Тарзан” е история, подходяща предимно за хлапета, и всеки кинопроект, който се опитва да докаже противното, е обречен на насмешка и/или прозявка. „Легендата за Тарзан” на Дейвид Йейтс не прави изключение от тази „традиция”.

Никой не очаква от който и да било „Тарзан” дълбока драма, но поне едно сериозно антиколониално послание би свършило работа, вместо плитка интрига, повърхностни персонажи и спречквания с предвидими последици. Сценарият е по-скоро символично базиран на историята, създадена от Бъроуз. Намираме се в годините, след като Тарзан се е осъзнал като Джон Клейтън III, британски благородник, но по настояване на НВ Джордж III трябва да се върне в Конго, за да отрезви диамантените амбиции на белгийския крал Леополд. Дискретно се намесва американската дипломация в лицето на Джордж Вашингтон Уилямс и подстрекаван от неговите справедливи аргументи Джон-Тарзан, следван по петите от жена си Джейн, се завръща триумфално в Африка, където го очакват разочаровани маймуни, племенен вожд, жаден за отмъщение, и алчен белгийски капитан. За всички, които по някаква причина са пропуснали да се запознаят с оригиналния сюжет, филмът на Йейтс предлага ретроспекции, припомнящи как родителите на Джон са се озовали в Африка, как той е останал сам и е бил осиновен от маймуните, първата му среща с Джейн и т.н.

Дейвид Йейтс е режисьор на последните четири филма за Хари Потър, където относително добре се справя с „помрачняването” на атмосферата. Явно се е пробвал да направи нещо подобно и с легендата за Тарзан, в съзвучие с модерните екранизации на романи и комикси, които наблягат на насилието и тъмните краски в търсене на ефекта „натуралистична екшън драма”. Проблемът е, че сценарият, по който работи тук, няма подобен потенциал и опитите за dark естетика привнасят по-скоро обратен, нерядко комичен ефект. За да бъде взет на сериозно, ако не като драма, то поне като развлечение за възрастни, „Легендата за Тарзан” се е снабдил със свирепи воини – кръстоска между „Властелинът на пръстените” и „Warcraft: Началото”, страшни маймуни и Кристоф Валц. Но за съжаление, нито една от тези съставки не си свършва работата, защото филмът така и не успява да обедини качествено Врага в ефективна бойна сила. Ако си падате по приключенско (ретро) кино, тук ще откриете сцени, които напомнят на „Перлата на Нил” и перипетиите на Индиана Джоунс (но без самоиронията), а отношенията между Джон и Джейн са твърде повърхностни, почти бутафорни, така че емоционалният потенциал на историята пропада още в първия половин час.

Актьорите биха могли да са основен коз на Дейвид Йейтс, но явно предложените обстоятелства не ги провокират да дадат най-доброто от себе си. Изборът на Александър Скарсгард, увенчан с мрачна вампирска слава след ефектното си присъствие в „Истинска кръв”, изглежда потенциално интересен, но в ролята на Джон (както и в тази на Тарзан) той е бледо копие на собствените си екранни изяви – твърде спокоен, някак примирен, леко плосък, нито достатъчно меланхоличен, нито достатъчно агресивен, сякаш през цялото време персонажът му се колебае какъв точно трябва да бъде – повече Джон или повече Тарзан, и в крайна сметка не звучи убедително като никой от двамата. Ангажирането на Кристоф Валц за ролята на злодея изглежда печеливш и съвсем очевиден ход. Класическата схема, според която е необходим достатъчно ефикасен Злодей, за да изпъкне Героят, е вкарана в действие още в първите минути на филма, но образът на капитан Леон Ром е толкова типичен и крайно предвидим, че убива всякакво удоволствие от коварството и изтънчения садизъм, които Валц многократно е доказал, че владее до съвършенство на екрана. Единствено Самюъл Джаксън внася нотка свежест в междуличностното общуване, но тя е по-скоро в духа на комичното „отпускане на напрежението” и не допринася за мобилизирането на сюжета, освен това неговият Дж. В. Уилямс също е еднопланов.

След всички комиксови герои Тарзан също заслужаваше reboot, но изборът на Дейвид Йейтс на режисьорския стол и използването на сценарий, който подценява възрастната публика в доста отношения, предопределят „Легендата за Тарзан” като киноистория, подходяща най-вече за 10-12-годишни зрители. Друг е въпросът, че анимационните версии спокойно могат да засенчат и това завръщане на Храненика на маймуните…