През изминалата година се навършиха 140 години от установяването на дипломатическите отношения между Италия и България. Тяхната история започва на 3 юли 1879 г., когато Доменико Бруненги е акредитиран пред княз Александър І като ръководител на Дипломатическото агентство и консулството в София.
По повод на годишнината издателство „Колибри“ среща читателите с книгите на няколко италиански автори – общественици, политически наблюдатели, журналисти, пътешественици, които пътуват в следосвобожденска България, разказват за впечатленията си, за срещите с известни български политици и общественици. Това са: Атилио Бруниалти „Новата България“ (1879 г.), Арналдо Карера „История на България“ (1888 г.), Джузепе Менарини „България и бъдещето на славяните“ (1892 г.), Адриано Колочи „В България“ (1885), пътни и военни спомени и „В България след Съединението“ на Джузепе Модрич.
Модрич, роден вероятно през 1885 г., е писател и журналист, любител на пътешествията и проницателен тълкувател на видяното. Сред известните днес негови произведения се нареждат пътни бележки и спомени от Аржентина (от Буенос Айрес до Огнена земя, 1890 г.), Истрия (1891 г.), Далмация и Русия (1892 г.). Посветената на България книга е най-ранната от тази серия и съдържа редица подробности за творческата биография на своя автор, но също и автентични свидетелства за външните отношения, политическата и социалната обстановка в страната.
Това, което веднага прави впечатление в пътеписните и репортажни бележки на Модрич, е неговата добронамереност към младата българска държава и българите. Въпреки тази добронамереност той не спестява критиката към напълно „изоставените“ „безкрайни поля“, които вижда в пътуването си с железницата към София. Покрайнините на новата българска столица при влизането в нея от гарата също са тъжна гледка, „отчайваща работа“ – „влажни и мръсни улички, всевъзможни бараки, хиляди магазинчета, съборетини от тръстика, слама и кирпич“. Но центърът, площадът с княжеската резиденция му правят много добро впечатление, там добива усещането, че се намира в „сърцето на Европа“.
Наблюдателно е окото на италианския журналист, колоритни са описанията на срещите със Стефан Стамболов, външния министър Странски и др. Описва и княжеския дворец, но срещата с Фердинанд остава зад затворените врати. Като цяло читателят ще усети навсякъде в текста добронамереност и позитивно отношение към българите. Същевременно Модрич не губи обективност, особено в наблюденията и изводите, които прави за отношението на българите към Русия и руснаците. Да, те имат топли чувства към тях, но „между това да си спомняш с гореща благодарност за един благодетел и това да желаеш неговото господство има доста голяма разлика“, пише той.
Особено колоритно е описанието на Пловдив, град, в който той усеща друга атмосфера и който изглежда „великолепно“. Прави и тънко разграничение между българите от юга, както ги нарича, и „северните им събратя“. „В разговор с редица видни личности на Пловдив не можах да се сдържа да не им заявя, че „тези симпатични румелийци са балканските неаполитанци.“
В книгата Модрич разсъждава и върху Търновската конституция, прави кратко описание на основните политически сили, прогнозира бъдещето на балканските държави, застъпва тезата, че те трябва да живеят в добросъседски отношения и мир, да си помагат, но от друга страна подчертава, че „всяко външно вмешателство би било вредно за националното им развитие“.
Със сигурност тези кратки „пътни бележки“ на италианския журналист и пътешественик ще заинтересуват не само историци, а и повече читатели, които ще могат да видят конкретен период от миналото през очите на един външен, но добронамерен и умен поглед.
