В художествения живот в страната стои едно категорично и до днес разделение, чиито основания се губят още преди 1989 г. През годините то е тематизирано като противопоставяне между младото и старото поколение, социалистически реализъм, политически установени художествени форми и нови или неконвенционални форми, ретроградно и авангардно, институционално и новосформирано. Те надскачат проблемите в сферата на изкуството и се прехвърлят в сферите на социалното, политическото и икономическото. Това е разделението между Съюза на българските художници, респективно и Националната художествена академия, и частните или независими художници, куратори, критици и изкуствоведи. И двете страни имат свои погледи върху изкуството, развиват образователни инициативи и институции, провеждат резиденции, подсигуряват и създават пространства и галерии, изграждат системи за разпространение в страната и по света, имат различни гледища за необходими политически промени и тяхното приложение и осигуряват икономическото си съществуване. Едно събитие в общия за всички Ден на народните будители дава основание това деление отново да бъде засегнато.
На 1 ноември в Художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“ се състоя церемонията по връчване на Националната награда за скулптура Иван Лазаров. Тя съществува от 1973 до 1989 г. и след над тридесетгодишно прекъсване е възобновена през 2021 г. Наградата носи името на скулптор, изваял част от националния разказ, чиито паметници и за незапознатите продължават да формират национални образи. Самата тя обаче днес стои като антика, основанията ѝ се губят из вътрешни за Съюза решения. Освен да привлече малцина, ангажирани с получаването и връчването ѝ, тя е белязана от отсъствието на публичност извън тесния гилдиен кръг на СБХ. Преди 1989 г. наградата получават Любомир Далчев, Галин Малакчиев, Павел Койчев, Крум Дамянов и др. Някои от авторите продължават да са активни и днес, но историята на наградата, както и мотивите зад нейното връчване, били те в скулптурата, или в определена политическа конюнктура, остават неясни и неизследвани. Тук присъщите за всяка конкурентна програма обмен и сравняване на идеи, които да дадат поле за разбиране на скулптурата, нейната роля днес и връзката ѝ с различни проблеми около паметниците, публичната среда, архитектурата и пр. остава незасегнат въпрос. Засягането на темата по време на церемонията се ограничи до кратък речитатив от сглобени поздравителни адреси, общи положения за скулптурата и кратки информативни анонси за петимата номинирани.
Сред тях имаше двама, печелили наградата и преди 1989 г. – през 2023 г. са номинирани Павел Койчев за изложбата „Homo Sapiens – възпоменания“ в галерия „Райко Алексиев“ и Борис Гондов за изложбата „Скулптура и рисунки“ в галерия „Сан Стефано“, като при последния съвсем ординерно е третирана човешката фигура в дървена скулптура и графика. При Койчев монументалната скулптура в залата на „Райко Алексиев“ отразява седем сюжета на човешкия атавизъм – от формирането на човешкия живот през тайнствата на неговата вечеря до изпращането. Изложбата, която беше учудващо кратка, само две седмици, успя да привлече публика и може би ако беше продължила поне месец, щеше да доведе до по-голям интерес към спецификата в работата на скулптора, добре познат с „Водна паша“ в Южния парк на София. Особеното при Койчев и монументалната му скулптура е всъщност пространството, което тя създава. Обемите, които той изгражда, не са импозантни, застрашително надвиснали над крехкия им наблюдател, а сякаш събират в себе си стремежа, ранимостта и лекотата на човешкото битие. Композицията на фигурите в отделните сюжети създава скулптурно пространство, в което е възможна срещата на зрителя със заложените теми. Едва при тази среща идва озарението, че човешките сюжети, които Койчев изгражда, остават на тази земя, в този живот, далеч от небето, което в широтата си събира всичките стремежи и надежди на оживотвореното. Не е случайно, че Койчев създава и скулптурен парк под открито небе край село Осиковица.
Носител на Националната награда Иван Лазаров за 2023 г. е Крум Дамянов за изложбата „Скулптура и процес“ в ХГ „Владимир Димитров-Майстора“, Кюстендил. Той получава наградата за трети път. За тези, които не са посетили изложбата, тя остава неясно събитие, със спорадична документация и множество речитативи около удостояването на скулптора със званието „Доктор хонорис кауза“ на НХА. Въпреки трудността изложбата да бъде реконструирана, части от нея бяха видими в галерията и по време на церемонията. Скулптури като „Свети Седмочисленици“ са представени пред сградата. И макар събрани без пояснение за автор или творба, те също създават пространство, което дори и някак отчуждено, дистанцирано в своята форма, близка до паметниковата архитектура, създава връзка между галерията и градското пространство пред нея. От дежурни културни хроники се разбира, че различни скулптури на Дамянов са заемали части от първия етаж на галерията паралелно с постоянната експозиция от картини на Майстора. Сега, при връчването на наградата, скулптури, фотографии и скици на Крум Дамянов бяха подредени в залата за временни изложби. Това пространство пази лилавия цвят на стените, който помня от 2021 г. Липсата на промяна успява да превърне всичко, което се помещава там, единствено във временна композиция, да окарикатури пространството, възникващо между отделните работи. А то самото лъха на паметникова монументалност, чуждо както на изложбената зала, така и на местата, към които работите препращат.
Другите двама номинирани за наградата са Павлин Радевски за изложбите „Див градеж“ в галерия „Харта“ и „Време за разпад“ в галерия „+359“ в София и Пламен Аврамов за изложбите „Скулптура и рисунка“ в музей „Георги Велчев“ и галерия „8“ във Варна. Сред всички номинирани единствено Павлин Радевски предлага алтернатива на скулптура, ориентирана около процеса на нейното формиране при работата с пчели („Див градеж“) или в изпаряването и кристализирането на сол („Време за разпад“). Той е и най-младият сред номинираните. Но остава въпросът дали тези различни разбирания за скулптурата влизат в диалог и дори дали публиката получава представа за тях, докато побутва картини на Майстора, окачени на две корди, слушайки няколкото слова по време на церемонията на входа на галерията.
Докато се връчваха букети и награди, в цялата страна работещите в галерии, музеи, театри и други институти протестираха срещу условията на труд в културния сектор. Въпреки политическите обещания за 1% от бюджета за култура, програмна цел за някои от партиите в парламента, в България от 34 години културата не е била приоритет на нито едно правителство. СБХ би следвало да има глас в този протест. ХГ „Владимир Димитров-Майстора“ също има място в протеста с недовършена си още отпреди 1989 г. сграда, ограничените пространства за реставрация на картини, липсата на ресурс за развитие на фонда, както и ниските заплати. Но както проблемите в скулптурата бяха оставени настрани, така и тези въпроси не бяха повдигнати. Политическата конюнктурност на събитието, хвалебствените слова и благодарностите към Общината и Министерството на културата бяха тежък социокултурен анахронизъм, който видимо се отлага в начините на представяне на скулптурата и нейното взаимодействие с публичната среда и времето.
Сиротно на този фон стои изложбата „Опори“ на Ивайло Аврамов, носител на наградата Иван Лазаров за 2022 г., който по този повод открива самостоятелна изложба в ХГ „Владимир Димитров-Майстора“. Тя се помещава в недостроената задна част на галерията. През годините там се случват различни локални, национални и международни събития, които тънат в неизвестност подобно на неглижираното огромно пространство. Независимо от широката организация около наградата, с изложбата „Опори“ и всички съпътстващи дейности е ангажиран единствено авторът ѝ. В нея той засяга отношението между скулптура и архитектура, изграждайки наклонени правоъгълни плоскости в широк мащаб до всяка от четирите стени на първата зала от недостроеното пространство. Плоскостите са посипани с трошен камък, каквато е естествената настилка в тази част на галерията. Ивайло Аврамов използва характерния си минимализъм при напреженията във формата, отношението между използваните материали и взаимодействието със средата, в която скулптурата е представена. При евентуална работа с куратор изложбата можеше да се съотнесе към по-широкия проблем в културния сектор между художествените обекти и тяхното пространство на излагане и съхранение или да маркира различието при Аврамов спрямо други поколения скулптори и подходи към скулптурата. Тези идеи латентно стоят в текста на Аврамов към изложбата, но дали подходът на автора е разпознат, остава неясно.
В друга импровизирана зала в недостроената част на галерията може да се види широка решетка, а под нея – вито стълбище към основите на постройка от древна Пауталия. По стените са окачени най-различни рисунки, може би от училищен пленер. Навътре в пространството рисунки на Мартиан Табаков са замазани с една ръка бяла боя, която трудно попива по оголените стени – тук влагата не се регулира, а няколко от стъклата на тавана са разбити. В ъгъла на трета зала стоят скулптури на Крум Дамянов, по всяка вероятност от последната му изложба. Струпани една до друга изправени фигури и серия от бюстове върху секции, те напомнят за ателие на художник, а в другия ъгъл пространството се превръща в склад, където скулптура, отломка и остатък са взаимозаменями.
Изложбата „Опори“ на Ивайло Аврамов продължава до декември, но едва ли този текст или анонсът на СБХ ще предизвикат интереса на публиката и критиците. Дано съм лош пророк!
А освен проблемите с наградата остава и въпросът за недостроената част от сградата на галерията в Кюстендил, за архива на дейностите, провеждани там, и скритостта на това пространство за българската съвременна визуална сцена.
