„Камъчета под езика“, Марин Георгиев, издателство „Литературен форум“, 2023 г.
За Марин Георгиев е писано, но не толкова, колкото заслужава… Това, което казвам, не значи, че е подценяван, а че все още не е оценен както трябва.
За него се пише и лесно, и трудно. Лесно им е на опонентите му, които не се задълбочават да вникнат в казаното от него, понеже имат предпоставена теза: да го ужилят за пореден път или дори само да жилнат биволарската му кожа, след като не могат да го срутят. Навярно са чели или подочували, че и най-едрите слонове падали, облазени отвсякъде от термити.
И трудно е за онези, които споделят написаното от него и предвид нерадостния му статус на постоянно оборван и заклеймяван, се стараят всичко, подтикнало ги да вземат отношение по това, което той поднася често в неочаквани ракурси, да бъде пределно прецизирано и издържано. Било като фактология, било като едно безпристрастно отношение към фактите и тяхната ако не официална, то поне с опити да бъде официализирана трактовка.
В това отношение новата му книга „Камъчета под езика“ не прави изключение. Освен в едно – че е твърде различна от останалите му и като замисъл, и като реализация. У нас няма вкус към подобен тип литература. Ако е критика: целите са най-утилитарни, да се обслужи денят, а най-често самата личност, която е обект на вниманието ни, много често временно… Проблемите, които могат да бъдат интересни и за бъдещия читател, не занимават нашите автори, тъй като те нямат никакъв интерес от вниманието на бъдещето. Бъдещето за тях е нещо абстрактно, а може би става дума и за подсъзнателното усещане, че то едва ли ще се интересува от тях и техните занимания.
И т.н.
Новото – и впечатляващото – в тази книга е нейният разнороден характер. Някои ще кажат „Видрица” с фрагменти ала Далчев (макар тези къси откровения да не са от рода на Ивандинковите и Светлозариговите отклици навремето), с рецензии, спомени, кореспонденция (изпращани и получавани писма, нещо днес улеснено и от интернет), размисли върху литературата и изкуството априори и по съвсем конкретни поводи. Някои, включително и самият автор, биха видели в този сбор началата на няколко отделни книги. И това ще е също вярно, ако не приемем, че реализирани поотделно, може би няма да имат вече същото въздействие.
Ценното за мен в случая е стереоскопичното звучене на книгата, ако се изразим с тази дума от арсенала на един известен поет, който смята, че подобен род лексика е особено поетична. Ние преследваме по-прозаични цели и искаме да подчертаем, че това разногласие на пръв поглед създава усещането за цялостно модерно звучене на фона или на тягостното мълчание, или на какафоничните понякога изблици на съвременната ни критика. Доколкото я има. Марин Георгиев се е постарал – и е успял! – да види нещата, които го вълнуват от различни ъгли, нещо като Катедралата на Моне. Който разбрал какво говоря – разбрал, който не – да следи литературните вестници. Говорейки за свои предпочитани автори и за любими произведения, той се интересува от това към какви теми и как подхожда един писател към тях с оглед на съвременното състояние на българската литература; имайки вече произведението като факт, каква е неговата рецепция, и адекватна ли е тя на съвременното състояние на нещата и каква е връзката с миналото като традиция и преодоляването на традиционните нагласи и постижения. Интересуват го междуписателските контакти, но не откъм пикантната им страна, а чисто като творчески взаимоотношения и възможности за обогатяване на литературата и като процес, и като постижения. Често е пристрастен, но това не е пристрастието на приятеля, а на ценителя. Защото приятелството често може да е стимулирано и демонстрирано от временни неща, а от друга страна, отношението към създаденото от приятелите не бива да бъде разменна монета във взаимоотношенията. А Марин Георгиев има сложен, понякога твърде сложен статут сред събратята, сред които се е чувствал или като подхвърлено дете, или първия син на баща си. Той явно не си е губил само времето в дърдорещото писателско кафене, но е и чел извън задължителната програма на Великотърновския университет. И учудващо за вече натрупаните години продължава да чете, да си кореспондира с близки и по-далечни приятели, дори с опоненти. Да печата автори и да издава книги, от които плодове лакомо се възползват някои от отявлените му опоненти, да се изразим по-деликатно за противниците. Да не споменавам конкретни ситуации, да не давам примери, които могат да бъдат обект на отделни публикации. Но в една проядена от корупция държава няма как и литературата, а и изкуствата като цяло, да не са корумпирани до краен предел.
Българската критика, както вече загатнах, винаги се е отнасяла към Марин Георгиев повече от преднамерено. Но той към нея, особено през последните години – твърде сериозно. Ако в областта на поезията (като изключим неколцина истински познавачи и ценители) или са го премълчавали деликатно, или са го вписвали снизходително в графата „селски поети”, за което и той има вина, парадирайки с „биволарския” си произход, то критическите му занимания почти винаги са били посрещани на нож! Било явно, било в задкулисието, където опонентите му са и майстори, и имат голям материален ресурс – включително оловни боксове и „пернишки” винкели, казано метафорично. Наскоро един литературен труженик, който по традиция кръжи около литературните събития като муха било около мед, било около други жидкости, отново (за кой ли път) се аргументира за нападките си към него с това, че видите ли, бил от село Биволаре, Плевенско. Това е същата несъстоятелност, каквато понякога е проявявал и Георгиев и за която е понасял критики (в това число и мои, особено люти).
Нерядко (и почти винаги на шега) съм се мъчил да му втълпя, че няма право да казва: Кадийски е голям грозник с тоя крив и гърбав нос. Трябва да се изрази по-деликатно: Кадийски е получавал и получава много удари на своето поприще и затова е с крив и гърбав нос. И скромно да добави: като Микеланджело! Шегата си е шега, но – слава богу – справедливите критики са за негови минали текстове в тази област. Повече от ясно е, че вече си е взел поука и за тази си книга може и е длъжен стоически да понесе удари и в гърба, и под пояса, понеже на ринга на литературата е нанесъл и съкрушителни крошета под строгия съдийски поглед на истината. Ако в живота има неща, за които не само може, но и трябва деликатно да се премълчава, има случаи (и те са много повече), когато си длъжен да се биеш мъжки. Защото литературата е силен спорт (а и кое ли изкуство не е?!) и изисква и подготовка, и смелост. На тепиха, на ринга – „или ти, или теб”. Всяко равенството е вид слабост. Писател-боксьор, не е като боксьор-писател. Или каквото и да е писател. Поетът, творецът мълчи само в един случай – когато самият Господ му затвори устата! Защото само Той дава дар-словото. Което Марин владее, колкото и да се зловиди това някому. И да е причина да си гълтат езика.
Кирил Кадийски е поет и есеист, член на българския П.Е.Н. клуб, член-кореспондент на френската академия „Маларме“, член-учредител на движението „CAP A L’EST“ на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Автор на книгите „Небесни концерти“ (1979), „Ездач на мраморни коне“ (1983), „Пясъчно време“ (1987), „Перо от феникс и други стихотворения“ (1991), „О кой“ (1994), „Поезия“ (1995), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета“ (2001), „Green” (2002), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004). Превежда от френски – Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски – Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор на единствената книга с палиндроми в българската литература „Още нещо“ и на поетическата антология „От Вийон до Виан“. Носител на редица престижни награди, сред които: „Иван Франко“ – Украйна, „Голямата европейска награда за поезия“ – Румъния, „Макс Жакоб“ – Франция.
