Владислав Тодоров, „Адската машина на щастието. Алт-исторически роман“, корица Теодор Ушев, издателство „Колибри“, 2026 г.
Владислав Тодоров беше през 1980-те знаменосецът на дружината постмодернисти в България, за чиито приноси следва да се говори дълго. Господин Тодоров, alias Вовата, беше, мисля, най-радикалният сред тях. Със словесните си възпаления той кротко, но безмилостно подриваше устоите на сивопаветното мислене и говорене, заявявайки така повече или по-малко релевантни философски и културно-теоретични позиции. По-рафинирано, софистицирано, това проговаря и в Адската машина на щастието.
Игрите с всякакъв тип цитати (и явни, но по-често скрити), каскадите от интертекстуални връзки, съсирванията на редици от симулакруми са във вътъка на текста. Същият апарат се стоварва върху историята и географията. Постигнатата условност гради смътен контур на „ръба на Европа“. Действието снове между Окцидента и Ориента, най-вече от Железни врата до делтата на Дунав и оттам на юг и югоизток – до Анадола. Чертае „мъглявото лоно на Ориента“ (с. 88), „нашия край“, който спонтанно се компресира или дилатира – процеси, стимулирани включително посредством скриванията-откривания чрез имената на лицата и топосите, потопени в стилистиката на една барокова поетика.
Какъв е резултатът? Една пълна идиотщина, концентриран абсурд. Остава да се напомни, че най-лесното производство на абсурд е опитът за въвеждане на разум в неразумното, рационализирането на нерационалното. Остава да се пита и кой е идиотът. Авторът насочва: „Изкуството казва истината, като умишлено подправя действителността“ (с. 56). Идиотът, оказва се, е самата действителност: цяло едно бракувано човечество.
На фокус е аморфна, мекотела, призрачна реалност, която се видоизменя непрекъснато (с. 40). Свят, в който всичко е криво, а правите линии са оптическата измама (с. 13). Из него блуждае бясно, безмозъчно и сляпо човечество (с. 83). Животът в него е нелепост (с. 66), но всички желаят да бъдат щастливи: по какъвто и да било начин, насилствен или мирен, личен или обществен, егоистичен или безкористен. Подтикът е винаги един, методите са много. Целта винаги е правилна, всички средства – грешни (с. 105). Въображението е възпалено (с. 142). Няколко са пътищата за производство на щастие.
Единият е полицейски постиганият ред – пълната регулация на всички отношения, превръщането на свободата в осъзната необходимост. Прякото му насаждане е проблематично. Срещу него стои психопатологията на политическото терористично насилие, обезсилващо органите на реда. Те избиват легално, тях ги избиват нелегално. Те пишат закона, терористите го задраскват. Общото е убиването на хора в името на тяхната свобода и щастие (с. 205). Терористичната организация е единствената политическа сила, приемаща цялото дефектно, недоумъртвено човечество за своя социална база (с. 120). Организираният терор е обаче само едната версия на въобразената класова борба, кулминираща в кървава разправа, наричана революция и справедливост за всички.
Всяка организация може да бъде инфилтрирана, деморализирана и разпадната отвътре. Иначе стоят нещата с другата версия на терора, пред която органите на реда са безсилни: атомизираното революционно движение, добре дезорганизираният фронт, който не може да бъде пробит. Той възниква и изчезва с всеки акт на случайно насилие. При него не се следват директиви и лидери (с. 163). Врагът няма нито лице, нито структура. Състои се от самосезиращи се гърмящи единаци. Една смъртоносна амеба (с. 135).
Същинският, великият Анарх е народът – неорганизирана и неподвластна, волна в стихийната си страст човешка маса, невъдворена нито в земен, нито в небесен ред. Анарх е раздържавен и разцърковен маса-човек, нерегламентиран, хаотично размножен в едно целокупно безкласово човечество (с. 74). Свят, в който смъртта изтрива всички разлики. Свят на безпаметство, в който всички следи се заличават – забравата е участ (с. 205 и 215).
Затова стратегията за устойчиво налагане на полицейския ред включва отвързването. Отвързването на масата да вилнее, насилва, мародерства, докато се вземе страхът на градското население, докато хората се ошашавят до степен, че да се убие всяко желание за съпротива срещу властника и негово саботиране (с. 86). Народът трябва да бъде превърнат в озверяло стадо, скитащо се в търсене на своя пореден звероукротител (с. 215).
Механизмът за неговото утвърждаване е икономиката на радостта. Животът трябва да бъде тотално регламентиран и автоматизиран, направен да се движи от стихийна алчност и насадено благочестие. Стремежът към масово потребление на блага и стоки създава фалшиво чувство за удовлетворение и мимолетно щастие (с. 105). За постигането му трябва да се убива болката. Саморазрушителната страст на радикалите трябва да се пренасочва към доброкачествени контракултурни дейности, към развлекателно и жизнеутвърждаващо сладострастие и сладкодумие, създавайки трайна зависимост от опиати, нарушаване на вековни табута и експериментален нудокултуризъм (с. 52).
Въображението на стадата следва да се владее не с чиста лъжа, а с полуистината, която звучи за тълпите по-вярно от истината. Необходими са продуктово позициониращи механизми, с които обращението на една полуистина да провокира публичен дебат, всенародно възмущение, да сее гняв, да подпали главите на полезните идиоти. Следва да се аранжира свят, движен от фалша, от фалшивите новини, вдигащи обществената температура, завъртащи колелата на световната паника, захранващи едновременно червения и белия шум. Водеща стратегема трябва да е мистификацията (с. 58–59).
За полицейските първомайстори човечеството е статистическа величина, научно управляема и поправима бройна материя. Аксиома им е, че щастието представлява състояние на трайна безболезненост. Оттук се заемат с основните си задачи. Първата е отнемането на цялата болка, осигуряване на масирани количества удоволствие. Втората е вдъхновяването на поданиците доброволно да вършат това, което иначе биха вършили по принуда. Решаването им е основа за полицейското щастие на народите (с. 109–110).
Социално-инженерният проект включва производството на локални утопични кондензатори на щастието. Предполага „брегове на радостта“: своеобразни лунапаркове за профилактиране на антагонизма, кампанийно отнемане на болката, укротяване на разрушителната стихийност на масите (с. 121). Срещу войнствената проява на масова болезнена тревожност, срещу революционната треска се противопоставя щастието, схващано като въпрос на контролирано и добре дозирано удовлетворение. Гневът на масите се трансформира в хедонистична трепетна задружност. Строи се сянката на Бог на земята, в която болката умира (с. 123).
Една сянка обаче такава, която отписва самия Бог. Ако за Имануел Кант висшият предмет на метафизиката са свободата, безсмъртието и Бог, в икономиката на тъжното щастие те не съществуват (с. 200). В структурите на тоталното безбожие място има само формалната ритуалност. Затова ще се броят и постоянно подчертават дните от страстната седмица, в които има място действието: апотеоз на хоризонталността.
В режим на повишено очакване за присъединяване към новия свят на скоротечно щастие, трансцендирането се търси в лошата безкрайност на пространството. В случая – отвъд океана. Там е в ход кампанийна рационализация на човека в автомат-машина на щастието. Но имигрантите остават незасегнати и от него. Те обитават социални кондензатори, в които се паркират бракуваните машини на щастието (с. 216).
Очакваният резултат в тази глобална ситуация е пепелището на историята, над което неизбежно се сипят огън и жупел. Приижда смазан, пребит, смрадлив, куц, кълнящ народ, пробиващ си път към кота нула, плячкосвайки и рушейки наред. Бременното със смърт мъртворажда смъртта. Навлиза се в мрак, натрапващ безсловесно незнание и пределно съкратено слово. Съвършено празният човек намира мистичното в себе си. Така постига тайнството на своята несъвършена единственост, докато живее живота си все от начало, без да знае кой е (с. 208–213).
Смисленият съвет тук е „Homo, fuge! – Бягай, човеко!“, надпис, появил се според Марлоу, след като Фауст отдал душата си на дявола (с. 220). Но не бягаме. Ние постоянстваме да вкарваме в ред света по терка на собствените си дефицити, кусури, недъзи. Градим хоризонтален свят без дори намек за вертикали. Свят, в който няма идиоти, няма невладеещи високите културни кодове, защото такива кодове просто вече няма – един свят-идиот. Един идиотски свят, който Владислав Тодоров диагностицира и описва – интелектуално и естетически – съблазнително. И тревожно.
