Сигурно всеки знае къде се намира Мьоленбек – квартал в Брюксел, разположен в северозападната част на града, на близо трийсет-четиридесет минути от центъра. И това не е само туристическа информация, защото през последните години пъстрият квартал Мьоленбек попада в новините не само с истории за местните пазари и майсторите на шоколад, но и с разкази за атентатори, терористи и размирици. В тази пъстра среда – на чужденци и имигранти от цял свят, Стефан Хертманс поставя и една съвременна Антигона.

Над покривите на Стария Моленбек се плъзва
                        ято птици.
Леки облаци, ухание на дъжд в утринта,
неочаквано в тази бледа скосена светлина,
прокрадваща се смътна надежда
между ниските облаци, измамна и съблазнителна,
защото се събуждат улиците.

Така, както се събужда кварталът, така постепенно се ражда и тази Антигона – Нурия, момичето, което се гордее с белгийския си паспорт и учи право в Брюксел. Нурия, която сутрин търпеливо прекосява улиците, за да отиде при полицейския инспектор и да го попита за пореден път дали знае нещо повече за изчезналия ѝ брат. Нурия, която не помни нищо от пустинята, но която кротко ще настоява за правото си да разбере къде са останките на брат ѝ – атентаторът. Защото тя трябва да погребе брат си – така както повеляват всички цивилизовани закони, независимо в кой край на света живееш. Независимо в кое време живееш.

Неее, крещях аз, не е вярно,
не искам да погреба терорист,
искам да погреба брат си!
Това е моят малък брат, ви казвам.
Правото, за което се боря, е от незапомнени времена.
Това е родово право – да можеш поне последна почит
Да отдадеш на близък човек.

Преди Нурия да изкрещи това, обаче ще мине време – тя първо ще се отчае от безразличието, после от законите, в които доскоро е вярвала, ще се почувства абсолютно сама и чужда в Мьоленбек и накрая ще вземе нещата в свои ръце – момичето, което учи право, ще се ядоса и ще нахлуе с взлом сред мъртъвците.

Редици от мъртъвци в плъзгащи се чекмеджета.
Като че ли бях попаднала
в подземното царство,
подземно царство на опитен бюрократ.
Служител на смъртта,
със счетоводен регистър в ръце,
Смъртта не е господар,
тя е просто безсмислица,
чиновник без въображение.

Стефан Хертманс е един от най-известните фламандски автори и казва, че трагедията на Антигона го занимава години наред – за първи път пише за нея в есето си „Силни жени“ преди повече от 20 години. По-късно превръща Антигона в персонаж и в пиесата си Mind the Gap (2000). Древногръцката героиня е обект на задълбочено проучване и в книгата му с есета „Мълчанието на трагедията“ (2007). Както става ясно, Хертманс пише не само драматургия, но и стихове, автор на е на няколко романа – „Като в първия ден“ (2001), „Скритата тъкан“ (2008), „Война и терпентин“ (2013) и „Покръстената“ (2016). Носител е на Държавната награда на Фламандската общност, номиниран е за международната награда Букър 2017.

Тази пиеса – „Антигона в Моленбек“, обаче е по-различна – не само защото е изключително поетична и въздействаща, но и защото е изцяло написана в стих. Самият Стефан Хертманс определя „Антигона в Моленбек“ като епична поема в две части и работи върху нея няколко години. Първата част е поставена през 2016 г. в Амстердам, а по-късно през 2018 г. в Брюксел е поставена и цялата пиеса. „Антигона в Моленбек“ вече е преведена на арабски, немски, полски и френски езици и повдига въпроса и за кризата в Европа, но и за кризата на идеалите. Защото ако срещу героинята на Софокъл седи царят на Тива – Креон, то тук срещу Нурия стоят дребните чиновници.