Миналата седмица беше официалната премиера на първия брой на месечното списание Култура. Дойдоха много хора, говориха искрено, екипът сподели своите трудности и предизвикателства. Имаше нещо общо, което невидимо ни свързваше всичките, и това е радостта от появата на новото списание и надеждите, свързани с него.
Седнах до непозната жена, която след края на представянето ме заговори. Случвало ми се е и друг път – най-топлите, най-смислените награди идват именно от хората, които малко свенливо, малко срамежливо споделят своите впечатления, а не от журитата и шумния успех, и скритата или явна, порочна или непорочна автореклама. Жената ми каза нещо, което ще остане дълго в съзнанието ми. Каза ми, че когато ѝ стане тежко, започва да прелиства моите текстове и въпреки че ги е чела, отново ги препрочита, защото усеща топлота и сърдечност дори когато са написани на най-тежките теми. Казах – да, знаете ли, че именно това е моята цел, именно когато някой ги прочете – да се почувства погален, помилван, приласкан, аз много внимавам върху този аспект от текстовете ми, защото зная колко зле се чувстваме всички, колко несправедливост и злонамереност има около нас, те правят живота в България труден, аз добре зная как покрусени и онеправдани, и обругани всъщност сме, от колко дребни и нищожни поводи. Зная, че някъде все пак трябва да има утеха и ласкавост, и все пак някаква надежда. Да, стремя си да ги предавам на хората, радостно започнах да се обяснявам аз.
Разказвам този епизод не за да си правя и аз автореклама, а първо за да споделя радостта си от срещата с тази жена, да ѝ изразя благодарността си, защото във вълнението си забравих да я попитам за името ѝ, и второ, за да въведа читателите си в темата на тази колонка. А тя е за торбата сол.
Има такава ценна народна мъдрост – „За да опознаеш някого, трябва да изядеш една торба сол заедно с него“. Човек се опознава трудно. Не трябва да се прибързва с преценката за един човек. Прибързаните оценки носят риска да не са верни – и когато са позитивни, и когато са негативни. Ако избързаш с положителна преценка, рискуваш по-късно да се разочароваш и да изпиташ болка. Но от това не следва, че ако първата ни оценка е негативна, сме застраховани. Опасността от прибързано изказано лошо отношение даже е по-голяма, защото отравя отношенията и възцарява недоверието и враждебността. А днес много бързо се лепят етикети и се правят квалификации.
Хората са с различни характери, по различен начин се отнасят към другите, по различен начин реагират. Едни са сдържани, внимателни, възпитани, деликатни. Други са притеснителни, плахи, нерешителни. Трети са резки, рязкостта им преминава в арогантност, грубост. Диалогът между едните, другите и третите се получава трудно. Деликатните се притесняват от грубите, не смеят да им възразят, за да не предизвикат гнева им, да не се нахвърлят върху тях с грубост, спрямо която те са беззащитни.
Човешките отношения и реакции са по-сдържани, когато общуването е на живо. Но в социалните мрежи се развихрят и се превръщат в стихия. Там много хора не се познават лично, но се обръщат един към друг лично. Нали уж това е смисълът им, нали затова са социални мрежи – за да бъдат нов начин на общуване, да отворят възможност за споделяне и коментиране, каквато до скоро не съществуваше. Но в действителност се превърнаха в място за изригване на най-долни страсти, за обругаване, за грубости, обиди, нападки и ругатни, каквито до скоро не съществуваха в живота.
Причината за тази социална извратеност може би е липсата на опит от подобен род общуване. Много хора допреди да се включат в интернет, са общували само с роднините, съседите и колегите си, с една шепа хора. А и това са хора, с които всеки ден са заедно, не могат да си позволят неконтролирана грубост. Друго е във фейсбук, там могат да обиждат и ругаят безнаказано хора, които не познават лично, които също не познават тях и които никога няма да срещнат на живо. Разбира се, това не е причина за грубост, въпрос на възпитание и човещина е. Не мога да си представя, че в реалния живот някой би реагирал така невъздържано и грубиянски, както си позволяват мнозина във виртуалната мрежа. Също както в реалния живот не можеш да скриеш личността си, а във фейсбук има хора без имена или с фалшиви имена и снимки, или пък с няколко фалшиви профила. Всичко това в реалния живот е невъзможно, а във виртуалния стана обичайно. Така социалната мрежа от пространство за общуване се превърна в пространство за агресия. Виртуалното пространство стана като път без пътни знаци, където всеки може да прави каквото си иска, да блъска, да гази, да мачка, да трепе. Хора, които в реалния живот се държат сравнително коректно и възпитано, във фейсбук си позволяват да бъдат безцеремонни и агресивни. Агресивното поведение, отначало приписвано на мутрите, постепенно стана обичайно за виртуалните взаимоотношения, което вече не е общуване. Въпрос на психологически и социологически изследвания е защо се случи всичко това, проблемът може да бъде анализиран от различни аспекти, могат да бъдат дадени различни обяснения, тук аз само маркирам своите тъжни наблюдения.
Като изброявам тези тъжни наблюдения, пак се сещам за онази поговорка. Не случайно са казали са хората: „Докато не изядеш една торба сол с някого, не може да кажеш, че го познаваш“. Днес времето е динамично и нямаме време да изядем толкова сол с някого. Не се интересуваме дали ще обидим и нараним някого. Така постепенно изгубваме най-голямата ценност в живота – общуването. В най-добрия случай на мястото на топлото човешко общуване се настанява обмяната на информация. Превръщаме се в информационни носители. Радостта се замества от смешния виц. Тъгата си я живее всеки сам, както може. От живота остава много малко.
