Днешното кино, за съжаление, става сякаш все по-глупаво. Особено холивудското, което се скъсва да ни предлага някакви комиксови, приказни и притчови герои като връх на седмото изкуство, наблягайки на ефектите, не на съдържанието. Прехласването например по филма „Жокерът“ е поредно свидетелство: превръщането на злодей от рисувана поредица в едва ли не връх на трагизма е според мен единствено индикатор за плиткоумието и повърхностността, настанили се в Hollywood. Затова всеки филм, който не робува на подобни безобразни клишета и нелепи схващания, непременно заслужава похвала.

Такъв филм е „Писма от Антарктида“ на режисьора Станислав Дончев, сценаристи Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов, оператор Мартин Димитров. Лентата за пореден път показва, че за да се получи един филм, трябва да има здрав и непоклатим сценарий. А „Писма от Антарктида“ го има. В лицето на Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов, които са опитно трио, с доста проекти зад гърба си, режисьорът Станислав Дончев се е сдобил с плътна и правдива история, в която ни за миг не се усъмняваш. Защото знаеш: дори точно такава да не си срещал, подобна си…

Диана, млада жена (в ролята Ирмена Чичикова), майка на Ники (Симеон Ангелов) живее заедно с него и му чете имейли от Антарктида. Пише ги баща му, който е на експедиция там. Първоначално приемаш всичко за чиста монета, но после деликатно, без натрапване разгръщането на историята те кара да се усъмниш в идилията: този баща нещо много индиректен го дава, всичко, което изпрати, минава през майката. Постепенно разбираш, че всъщност бащата е мъртъв, а ентусиазмът на малкия Ники е изкуствено подхранван, обилно наторяван с лъжи от майката Диана. Към скепсиса те тласка и малко приповдигнатият ентусиазъм на малчугана, който обаче е завидно добър в сцените в училище: първоначално напорист и предизвикателен, с развитието на сюжета – все по-омърлушен и раздвоен. Българското кино между другото е показало, че може прекрасно да работи с деца и Станислав Дончев спазва традицията: играта на Симеон Ангелов е убедителна и вярна, тази на неговия съперник в класа, а впоследствие приятел и дори спасител – също. Изобщо актьорското присъствие в „Писма от Антарктида“ е изразително и правдиво: учителката (Мая Бабурска) е строга, догматична понякога, но и загрижена; приятелката (Диана Димитрова) е хем вярна, хем лекомислена; полярният изследовател (Иван Стаменов) е едновременно разбиращ, но и съпричастен – всички артисти представят тези нюансирани ситуации умело и с усет. Дори проф. Христо Пимпирев показва неочаквани актьорски качества – благ и схватлив.

„Писма от Антарктида“ определено е филм за зрителите. Не е романтична комедия, но те зарежда със свежест, вяра и светлина. Някъде прочетох, че бил мелодрама – не бих казал, ако ще му търсим определение, той е просто една човешка история, разказана талантливо, с прекрасно владеене на кинематографичния език. Как например да не оценим изхвърчаването на Диана пред очите на началничката ѝ и на богатия американец – изработена с истинско майсторство и взета сякаш от живия живот? Или мъркането на Мария, приятелката, пред компютъра, докато Ники отива на летището да посреща пристигащите полярници? И последващия умолителен, почти просещ поглед на майката да не разкриват лъжата ѝ, а да се включат в нея?

Прочее, това е още друга важна поука от филма: как от една на първо време изглеждаща благородна и невинна лъжа се оформя цяла лавина от измами и измислици, повличащи след себе си и в себе си все повече хора; и всички те ако не изкривяват, то поне спотаяват истината. Не искам, разбира се, да вменявам на филма такива послания, едва ли авторите му са се замисляли за тях, но историята, която той разказва, е великолепен пример за живота ни такъв, какъвто е: малки лъжи, превърнали се в голяма измама; потулване на истината, което води до криза и до почти невъзможност да се продължава така. Понякога нещата, за които трябва да си дадем непременно сметка, заявени директно, прямо, с режеща хладнокръвност, не желаем да ги приемем, отбягваме ги; но когато по един индиректен, заобиколен и в същото време достатъчно убедителен начин ни бъдат показани (а не казани), тогава може би ще бъдем доста по-прозорливи и склонни да предприемем правилните необходими стъпки. „Писма от Антарктида“ ни осветлява и за това: не може да се живее дълго в лъжа, на лъжата краката са къси, както се казва, и тази лъжа не може да ни отведе далече в просперитета и преуспяването. Напротив, колкото повече се опитваме да я защитаваме и браним, да си я кътаме, толкова повече затъваме и нещата се объркват.

В „Писма от Антарктида“ накрая всичко е наред. Наред е, защото лъжата вече я няма, всички са се отказали от нея. В България обаче нещата все още не са докрай наред.

Защо ли?…