Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Мигел Торга от неговата книга „Дневник“.
***
Мигел Торга
Гледайте на всичко в живота сериозно, но не гледайте сериозно на себе си. Никой от нас няма право да се поглежда в огледалото без ирония.
***
Въпросът е да се пази умствена хигиена. Останал верен на себе си, просто от любов към здравето на духа, човек може и трябва да се бори профилактично срещу заразата на незначителното – най-ужасната от всички, позната на света.
***
Много е трудно да бъдеш човек през цялото време.
***
Е, вярно, отчайващо е да виждаш, че времето минава, но все пак това напомня естествения ход на живота.
***
Колкото повече надежди разбива животът ни, толкова повече се надяваме. Не е лесно да съществуваме. Трябва всекидневно да забравяме лошите часове и всекидневно да подновяваме вярата си в хубавите.
***
Чувствам живота си в опасност само защото съществувам.
И дочаквам утрото, питайки се дали целият ми живот не може да се оприличи на това дълго безсъние. Самотност без самота. Едно човешко съзнание, което иска да бъде независимо и волно, а измамнически е превърнато от съдбата в нещо като килер, натъпкан с хиляди ненужни вещи.
***
Ала така, раздвоени между светлината и мрака в душите си, едновременно облечени и голи като лошо обелени плодове – не, така не може. Това означава всекидневна смърт.
И така тръгнах по улиците във вид, възможно най-близък до истинското ми положение – обвит в три метра черен плат, пронизан от смътен страх човек, който не разбира нито откъде идва, нито накъде отива.
***
С очевидност, която оборва всякакви доводи, животът ни показва, че след хиляда, две хиляди, сто хиляди години ще има същите хора, които ще вървят, ще се поздравяват, ще разговарят, ще се усмихват. Ще има птици, които ще летят, и слънце, което ще сияе. Следователно всичките драматични противоречия едва ли са нещо повече от глупави дреболии. Над желанията, пророчествата, отчаянията и вайканията в името на живота стои спокойната увереност на самия живот.
***
Дълго търсих израз на земното си разбиране, че няма свято тяло, което да устои на световната поквара.
***
Човекът, каквито и да са културата и положението му, е способен на всичко. Дори да послуша един луд и да го последва в най-нелепи авантюри. Както стана с Хитлер. Цял народ обезумя в най-нелепи авантюри, докато го слушаше да крещи, и едва не се погуби в хипотетичния си транс.
***
Пред мен чака белият лист. В мен чака болезнената тъга. Но не пиша нищо. Животът не е за написване. Животът – тази нежна близост, тази неизличима болест, тази неописуема кошмарна нощ – е да се живее, а не да се превръща в литература.
***
Дните отминават, без да докосват сърцевината на живота. Вестниците бълват тъжни неща, прекомерни стремежи, лукавства, войни, и натрупват в душата горчилка. А след някоя друга година внезапно се умира и сбогом слънце, сбогом луна, сбогом на всичко, което светът е оставил за гледане, а е останало невидяно.
***
Всъщност смъртта не е най-голямото нещастие. Като изключим бедствията – тези чудеса на масовата гибел, – смъртта настъпва едва когато така нареченото тяло вече е загинало. Когато на него самото повече не му се живее.
***
Истинското ни нещастие е друго: жадуваме небето, бродим по земята и покоряваме морето, а небето, земята и морето дори не знаят, че ние съществуваме.
***
Да, безлюдна е интимната самота на съдбата ни.
***
В двата велики мига на живота – раждането и смъртта, сами изпиваме горчивата си чаша. По пътя между двата полюса, изплашени от непрогледната мъгла, всеки търси приятели и другари. Но същността на човека е той самият. Дори да успее да се окръжи с тълпа – пак сам ще върви.
***
Голямата сила на живота е в неговата цялост. Ако годишните кръгове на дънера се преброят внимателно и търпеливо, би могло да се открие възрастта му, ала никой не е в състояние да разбере колко бури и колко слънчеви дни е преживял същият кедър. Като бръснещ вятър времето минава през нас, без да ни прониже. И нека никой не се надява, че може пак да чуе отминалото сърцебиене. От изкачването на Голготата у нас остава само ехото от ударите на сърцето.
***
От всички занаяти на света най-хубавият и най-трагичният е да създаваш изкуство. Само тогава всеки ден е различен от останалите. Творецът е осъден и призван никога да не може да автоматизира ръката, усета и мотиката си. Престане ли да открива и да се измъчва от съмнения, спре ли да се лута между несигурността и отчаянието – вече е изгубен.
***
… в живота всичко има смисъл и това е неговата магия. И най-нищожната тревичка, и най-противното животно не биха съществували на тоя свят, ако не бяха нужни и незаменими. Обратно – ако го нямаше на земята това удивително разнообразие, не бихме видели най-омайния спектакъл – следобедно слънце, жита и песен на щурци. Да мериш разстоянието от мравката до лъва, от копривата до кестена, от Нерон до свети Франциск Асизки, е само измамно празнословие, което няма нищо общо с потока живителни сокове, наводнил земята от полюс до полюс.
***
Онова, което в живота най-тясно свързва хората, не са чистите и благородни сили. Иначе нямаше да се хвърлят на клада и да се оскърбяват толкова велики хора, които са живели на тоя свят. Нравственото и интелектуалното равновесие на човечеството е компромис между доброто и злото, между чистото и мръсното, между дългите пости и великденското угощение. Затова който носи озаряващия светъл пламък и твърдо го следва, не може да бъде нито разбран, нито търпян, от онези, които, подобно на къртиците, нямат нужда от светлина или се задоволяват само с мъждукането на свещта.
***
Животът… И започваме да мислим за чудноватите теории, с които философите го обясняваха в строгите библиотеки, за красивите поеми, с които поетите го възпяха в бедните мансарди, за скованите догми, с които теолозите не го разбраха в самотните си килии. Мислим за това или пък за сметката при обущаря, за нравственото падение на века или за тъжната нищета на всичко, начело с нас самите.
Но животът е нещо огромно, което не се вмества в теория, поема, догма, нито дори в пълното отчаяние на човека.
Животът е това, което виждам сега: величествената гола утрин над покритите със сняг и слънце хълмове, пасбище-постеля, където една овца току-що е родила агънце, и две деца, момче и момиче, които гледат смълчани и стъписани омайващото чудо.
***
Нещастна е орисията на твореца! За другите, обикновените хора, времето поне милостиво нивелира всички часове от мимолетния живот и забулва в забрава трагичните неравности по изминалия път. Злочестият поет или писател върви и оставя на всяка крачка следи от своята незрялост и от свето пелтечене, без да може накрая, когато отвисоко се обърне и погледне хоризонта, да даде по-плътни и ярки цветове на бледите платна, които някога е рисувал.
***
Който само се вайка, кряска и непрекъснато проклина часа, когато се е родил, се отрича от вечната благодарност, която дължи на своята майка. Превръща се в изрод – горчив плод сред сладостта на събратята си.
***
Идете до прозореца и погледнете навън. Вижте великолепното разбунено гъмжило. Има цветя, има реки и има, най-вече, спокойствие – земно, дълбоко, необятно, вселенско спокойствие, което никаква лична тревога не може да смути. А ние? Ние сме само песъчинки от този огромен плаж, покрит със слънце и живот. Ние сме част от земята, приятели. Част сме от земята, напук на собственото си страдание. И напразно стъпва на пети онзи, който се страхува от калта на пътя, по който върви. Нека бъда всичко, но не и да бъда отстрани и да прекарвам дните си седнал върху дънера на самотата, която ме измъчваше, когато започнах да пиша тази страница…
***
Нашето малодушно тяло винаги ни изкушава да предпочетем удобството да легнем в гроба пред болезненото усилие да съществуваме изправени.
***
Желанието ми е всичко да се ражда със силата, която истинските и естествени неща заслужават, и старите дънери да не пречат на младите издънки. В диалектиката на живота за всяко родено дихание е отредена по една смърт. Жестоко е. Но това зависи от живота, не от мене.
От мене зависи да поема риска да живея свободно, което вече не е малко. В крайна сметка душата ми може би няма да намери спасение и Бог няма да ме приеме в селенията си. Но каква животинска топлина (единствената топлина, която искам да получа) има в неговите селения? Може би няма да ме приеме, след като умра, когато вече ще бъда без желания, страсти, инстинкти, мисли и чувства… Сигурно би било много тъжно, но още по-тъжно би било сега да се откажа от пленителния повик на Венера, от космическия глас на Пан, от плодовитата жизненост на Аполон, от всички прелести на земните богини, които ме зоват.
***
Философията няма реална стойност и дава на личността само съзнанието за онова, което той няма и не разбира; религията е раздвоена между вечното и преходното, а науката вече не смогва да овладее заклинанията на своите магьосници, затова те могат да направят малко в областта на нежността и утешението. Тогава на изтормозеното, невротизирано и агонизиращо човечество му остава да разчита само на грижовната ръка, която слага мехлем върху отворените му рани.
***
На човека се поднасят теории, според които на него не може да се вярва. А човекът преди всичко има нужда да вярват в него, да се борят за него в името на непоклатимата вяра в способностите му. Да вярва в човека, е основният дълг на човека, а единственият начин да се докажат свободата и любовта е да бъдат дадени на хората.
Ала се страхуваме от контрастите, от нюансите, от многообразието, забравили, че противопоставянето е главен житейски принцип. Сякаш норма на днешния ден стана недоверието към човека, към правото му да има свои идеи, своя логика, свои изяви. Достатъчно е погледнем само няколко години напред, за да видим, че такова посегателство върху човека, освен че е безплодно, може да стане и пагубно.
***
Човекът или е личност, или е нищо. Каквото и да се случи, не бива да се губи вярата в ближния – основа на всяко съжителство и на всяко сътрудничество. Макар и мамен хиляди пъти, романтичният идеалист успя да построи либерализма си върху надеждата и доверието в човека.
***
Не може да се спаси онова, в което не се вярва.
***
Всяка тирания издава глупостта си, като не забелязва, че управлява само мъртъвците на своето време.
***
Светът върви по лош път. Човекът толкова е умувал, за да стигне до някакви изводи, а сега трябва да ги разбива с чук, като бъчвар, който с ритници иска да изправи изкорубените дъги на бурето. Крайният резултат не се очертава блестящ за никого. Затова единствено като се обичат другите, като се прави добро, като се лекуват раните и се успокояват болките им, може да се прояви братството и солидарността между хората. Философията няма реална стойност и дава на личността само съзнанието за онова, което той няма и не разбира; религията е раздвоена между вечното и преходното, а науката вече не смогва да овладее заклинанията на своите магьосници, затова те могат да направят малко в областта на нежността и утешението. Затова на изтормозеното, невротизирано и агонизиращо човечество му остава да разчита само на грижовната ръка, която слага мехлем върху отворените му рани.
***
Има само една обществена язва, която е по-опасна от деспотизма: страхът. Личният и колективният страх, в който се свиваме пред властта и обстоятелствата. Индивидуално или колективно, прикрито или явно, животът винаги изисква от нас едно и също – всекидневно да постъпваме смело и решително.
***
Тъжно е да се увериш, че на градския площад политиката се прави с демагогия, а зад кулисите – с машинации. А още по-тъжно е да стигнеш до извода, че не може да бъде иначе, тъй като такава е човешката природа – тя никога не е съумявала да различи собствения си егоизъм от общото благо и продава душите си на дявола срещу диригентската палка. Алчната власт не подбира средства, защото всичките ѝ изглеждат законни, стига да водят до целта.
***
Само онзи, който е слязъл до приземието на човешкото здание, е способен да заема така алчно и окаяно креслата на властта, знанието и дълга, да ръкопляска всекидневно на думи и дела, които би трябвало да предизвикат отвращение и бунт, да упражнява спекулативно професии, които бившите му колеги са боготворели, да търгува с всички ценности и цял живот да се примирява безропотно с празния ход на часовете в канцелариите. Човек би помислил, че тук вече никой не разбира друг език освен езика на кариеризма, подмазвачеството, жестокостта, страха и отчуждението. Сякаш всеки се е заел да надмине съседа си във всичко лошо. Много е тъжно да си част от общество, съставено от такива хора. Щом си сред шугаво стадо, щеш не щеш, ставаш шугава овца. И най-отчайващо е убеждението, че при такива предпоставки само по чудо може да проблесне обществената свобода.(…) Всички вкусваме от настоящето само гнилата утайка на дните и заменяме сладостта на бляновете за бъднините с пургативите на спомените.
***
Тук никога ръководителите не са уважавали народната воля, дори и когато си дават вид, че я подтикват към изява. Всъщност те не желаят да управляват общество от свободни хора, а общество от съучастници, което не изобличи падението им.
***
Голямото престъпление на някои управници е, че създават в съзнанието на управляваните убеждението и липсата на смисъл да вървят напред, защото са сред пустиня, която става все по-пуста…
***
Каква зловеща ирония има в усмивката на някои управници! Сякаш вече се защитават пред съда на историята с черупката на подигравката, с която искат да стреснат бъдещите историографи.
Но трибуналът на времето е безчувствен към подобни сплашвания. Съдебното разследване обхваща всички факти, които паметта запазва, а портретът на обвиняемия дори не присъства на процеса.
***
Както всичко на този свят, и историята е безвъзвратна. Нашите реакционери съзнават това и тъй като не могат да върнат живота назад, те са решили поне да преградят пътя на прогресивните му течения. Навярно са се вдъхновили от примера на Исус Навин, който заповядал слънцето да спре. Затова тук времето е вкарано в политическо блато, където се разлага затвореното непокорство.
***
Уморих се да страдам, мъчително съсредоточен над съдбовните белези на епохата, която прекосяваме. Но моето отчаяние не среща видим отклик у никого. Винаги когато го показвам, всички обръщат гръб и бързо се прибират в черупката си. В името на какъв първичен оптимизъм те тичат, кряскат и се забавляват? Сигурно защото инстинктът за самосъхранение е по-силен от нас – колкото сме по-близо до ръба на пропастта, толкова сме по-доверчиви. Сякаш именно неизбежността на заплахата е причина за такава трескава жизненост.
***
… всеки ще трябва да броди самотно по земята, понесъл знамето на своята участ. Нито някой може да му помогне, нито някой може да му попречи. Майката, която го ражда, и гробарят, който го погребва, обуславят и определят границите на неговите дни. Но между тези два предела той е семенце, което трябва да покълне и да се развива до последния си дъх, изоставено сред други семена, които редом с него също ще покълнат в голямата човешка нива.
***
Да създадеш учение и да се жертваш за него – това би било истинско доказателство за силата на личността. Да се служи на чужда теория е самоотричане, дисциплина, правоверност и т.н., но е и трагичен отказ от порива към личностно утвърждаване, туптящ във всеки от нас.
Който не въстава – не твори. Той бута каруцата на консерватизма.
***
Нека всеки признае пред съвестта си дали неговият интимен, дълбоко скрит живот отговаря на живота, с който ще остане в спомена на своите съвременници. Нека всеки признае пред съвестта си дали в писмата до своя приятел пише всичко, което мисли за него, и дали на собствената си жена, с която живее, разкрива най-тъмните кътчета на сърцето си. Личният ни живот е една голяма лъжа, нагодена към външните условия. Никой не прави само това, което иска, не казва всичко, което мисли, нито мисли точно така, както действа. Миналото на хората е един възможен път към тяхното опознаване. Но той е като картина, в която художникът е оставил празнини, и само безотговорно и дръзко перо би имало наглостта да иска да я дорисува.
***
Тежко е да бродиш из живота в положение на емигрант в собствената си страна. Защото родината не е улицата, където се разминават хора, говорещи език, който аз разбирам. Родината е интимна съпричастност в мислите и делата на същите тези хора, която не съм изпитвал, и мисля, че никога няма да изпитам.
***
Животът на всеки трябва да бъде личен и да се забулва от времето, така че паметта и въображението да го пресъздават само когато пожелаят.
***
Човек не идва на този свят, за да умре в ръцете на някой пощальон, литератор или политик. Дошли сме тук с високата лична мисия да заемем мястото, където никое друго живо същество не може изцяло да ни замести.
Тъй като постоянно сме в движение, ние оставаме с погрешно впечатление, че никъде не сме съдбовно необходими. Затова търсим спасението си вън от нас самите. И аз – малък подвижен храст – не правя изключение. Всеки момент очаквам някакво събитие. Ала моят голям подвиг трябва да бъде всекидневната борба да създам цвете сред бодлите и да заема отреденото ми пространство с усърдието, с което всяко живо същество заема своето.
***
Ще бъде също интересно да прекарваш живота си така – да го живееш вътрешно и да гледаш как другите го живеят външно. Сякаш пазиш страшна тайна в килия за мъчение.
***
Времето минава през мен в своя бяг и ми се струва, че се надсмива над моята тревога, където не мога по никакъв начин да го задържа нито в живота, нито в творбите си. Също като регулировчика, който на площада пред кабинета ми цял ден следи движението и вечерта остава с празни ръце, така и аз виждам как отминават часовете като оставят в мен единствено вкусът на нищетата.
***
Изтичащата струйка в пясъчния часовник винаги ме е измъчвала като кошмар. Загубих дори и хубавите си моменти, защото имах чувството, че ми убягват. Откакто се помня, с нищо не ми е помогнал нито часовникът, който нося, нито този, който държа на нощното си шкафче, защото той е по-луд и от мене. Стрелките на отчаянието са в мен самия. Тиктакането на този призрак са ударите на моето сърце.
***
За нищо не ми послужи свободата, която изтръгнах от ръцете на Бога. В ръцете на хората тя е още по-задушена. Ясно, обещават ми бъдеще… Но всичко това е тъжно. Аз, който не повярвах в рая на небето, където съм щял да живея, след като възкръсна, трябва да повярвам в рая на земята, където ще се превърна в тор.
***
Човекът, който е животно с памет, би трябвало да притежава преди всичко въображение. Така той би могъл да види историята предварително и вместо да мисли, че не носи отговорност за събитията, които помни, да се почувства отговорен за събитията, които предвижда. Така ще се премахне големият опиум на миналото – възможността за смели подвизи извън времето, която е постоянно и порочно причастие в недействителната действителност.
***
Най-голямата заблуда, измислена някога, е изповедта. Никой не си отваря душата. Спотаени в най-интимното на интимното, лихвари на собствените си чувства, ние вървим към смъртта с убеждението, че дори Господ няма да може да открие тайните ни.
***
Нека никой не се заблуждава: малки са възможностите на човека за обнова. Само желание не стига, за да се заместят изпитани стойности с вероятни стойности. Всяка клетва за промяна е духовна заблуда, без връзка с действителността. Животът минава в повторение на обикновените неща.
***
Всички носим тук, вътре в себе си, зародиша на тежка и разкъсваща жалба било срещу родителите, било срещу родината или срещу света и времето, в които ни се е паднало да живеем. Но нямаме нито смелост да издигнем глас, нито умение да превърнем в безспорни доводи печалните абсурди, които задушават оскърбената ни личност.
***
Всеки търси себе си там, където се чувства изгубен.
***
Тъжно е! Всичко се забравя. Или губи давност – както се изрази един оптимист. Дори и най-пълноценно изживените часове един ден угасват в паметта.
***
Слепотата и упорството на хората понякога ми напомнят слепотата и упорството на мухите, които се блъскат в стъклата на прозорците.
***
Преситен съм от романисти, драматурзи и поети. Преситен съм от тях самите, сякаш съм ги нагълтал. Недостатъкът на съвременното изкуство е, че в него творческото въображение е заменено от въображението на изработката. И ние, вместо да засищаме духовния си глад с красотата на творбите, го пресищаме с таланта на творците.
***
Сега вече съм се наситил да изпразвам рафтове и ме интересуват само онези книги и онези автори, в които намирам жив отзвук на своята тревога.
***
Каква бездънна загадка е човешкото същество! Колкото повече живея и общувам, наблюдавайки и здрави, и болни хора, толкова повече в съзнанието ми се вкоренява убеждението, че никога никого не съм успял да опозная истински. Онова, което казваме, и онова, което правим, не разкрива нищо или почти нищо от нас.
***
Жалко, че слепотата на властта пречи на нашите големци да видят предимствата на гражданското достойнство и не им позволява да проумеят, че именно от него започва величието на държавите и родените в тях – управници и управлявани. Човекът никога не е личност, преди да се почувства гражданин. А само който ръководи личности, може основателно да се гордее, че е водач.
***
Сега ще загася лампата и ще разсъждавам върху трагедията на обикновения човек, жаден за спасение, който – безсилен сам да предизвика победоносен разкол сред общността, към която принадлежи – все пак не се отказва да противопостави срамежливо или дръзко, с мисъл или с действие – своята болезнена нужда от вътрешна свобода, от жив живот, от неподправена любов, от чиста истина, от разбулваща светлина срещу духовния гнет, срещу мъртвото съществуване, срещу фалшивото приятелство, срещу заговорническата лъжа, срещу догматичния мрак в прагматичността на институциите. Ако избегне истинската клада, не ще убегне от още по-суровото наказание: самотата на овца, прокудена от вярващото стадо, и анатемосаното изгнание в собственото си семейство.
***
Никой не иска да прецени какво струва на един човек всекидневното му противопоставяне на цялото общество и особено на самия себе си. Никой не разбира, че в страна на шарлатани, каквато е нашата, при първата пукнатина, която отваря в своята същност, той е загубен. Заразен, незабавно започва да се разлага.
***
Истинското ми призвание е да бъда такъв: болен, нещастен, винаги смаян и объркан в отношенията си с другите. Един от най-добрите ми приятели презира открито и искрено всеки, с когото няма духовна връзка, като го смята за отлъчен от човешкото стадо.
***
Надвесвам се от прозореца на времето и оставам така, без да знам дали в живота съм постъпвал добре или зле. Не успявам да открия в повечето от постъпките си дълбоката причина, която ги е мотивирала. Действал съм без самостоятелност, но и без опекунство, едновременно зависим и свободен. Крачел съм напред, тласкан от отминалите крачки. За продължителното начинание, на което бях тъжният герой, мога да кажа единствено, че го доведох докрай, защото имаше една съдба за изживяване и аз я изживях.
***
Изживях целия си живот в очакване на чудеса, които никога не се случиха. И сега с болезнена яснота виждам, че вече не могат да се случат.
Мигел Торга, „Дневник“, превод Георги Александров, издателство „Народна култура“, 1990 г.
Мигел Торга (1907–1995) e португалски поет и прозаик, един от най-значимите творци в португалската литература на ХХ век. Носител на много национални и международни награди. На български са преведени книгите му „Дневник“ и „Разкази от планината“.
