Начало Идеи Гледна точка Еднокракия
Гледна точка

Еднокракия

13366

Спомням си една щайга книжки, издавани преди Девети, която намерих в мазето. Бил съм четвърти-пети клас. Баща ми каза, че ги е докарал с москвича от Русе, където тогава живееха баба и дядо, неговите родители. Бяха приключенски романчета, със стария правопис, някои от тях с неразрязани страници. Карл Май, Майн Рид, имаше и на други автори, които съм забравил. Едно лято ги изгълтах всичките. Под тяхно влияние станах пестелив на думи, когато разговарях с някого, започнах да присвивам лявото око, сякаш се прицелвам. През ваканцията на село си направих ласо и редовно се упражнявах да хвърлям точно примката. Веднага трябва да призная, че нямах особени успехи, освен един-единствен път, който обаче завърши злополучно. Тогава, малко на шега, метнах примката върху шията на петела и не щеш ли, успях. Докато се усетя, примката се стегна и петелът започна да се върти като пумпал и да бие с крила в прахоляка. Едва го спасих, но оттогава гребенът му клюмна.

Както и да е.

От тези романчета най-жив в паметта ми остана един уестърн и сега ще се опитам да си го припомня. Разбира се, забравил съм почти всички имена на героите, името на автора – също, както и заглавието.

Градче като градче. Гора, река, мъжете ходят на лов, ловят риба. Всеки носи на бедрото си лъскав патлак, но повече ей така, да се перчат. Наистина, в кръчмата избухват дребни свади, но шерифът, макар и мъж на възраст, има авторитет. Достатъчно е да се покашля и кавгите замират. Мъжете си гледат семействата, в неделя ходят на църква.

Докато в градчето не пристига група бандити. Атмосферата се променя. Бандитите не си поплюват. При първата кавга вадят пистолетите и стрелят. Държат се грубо и арогантно. Падат първите жертви. В градчето се настанява страхът. Шерифът е безпомощен. На тайно съвещание при него мъжете решават да повикат Рижия, прочутия герой, който обикаля селищата и раздава справедливост. И още същата вечер таен пратеник заминава да го издири.

Градчето е в очакване. Най-сетне се чува, че Рижия пристига. Всички излизат да го посрещнат на площада. Появата му е истинска класика. Леко се полюшва на коня, пушката му стърчи от калъфа на седлото с приклада напред, на бедрата му висят два револвера. И шапката му шапка, и ботушите му ботуши, и шпорите му шпори. Премята крак, плъзва се по седлото и пъргаво скача на земята. Хвърля поводите в ръцете на най-близкия от тълпата. Шерифът заедно с по-първите мъже още там, на крак, му споделят неволите си. После му посочват къщата, където са се настанили бандитите.

Рижия се запътва натам. Рита вратата и влиза. Чуват се викове. Народът чака развръзката. Изведнъж на верандата излизат Рижия и главатаря на бандитите прегърнати. След тях се изсипват и останалите. Смеят се високо, тупат се по раменете и всички тръгват към кръчмата.

Забравих да въведа още един герой. Еднокракия. Той прекарва времето си в кръчмата, на масата в ъгъла. За него се знае малко. Загубил крака си в някаква битка и оттогава ходи с дървена протеза. Разправя се, че навремето бил много известен. Та тъкмо той, Еднокракия, посреща групата на входа на кръчмата.

По-нататък всичко е ясно.

Когато гърмежите заглъхват, Еднокракия казва:

– Познавах и други хора, които умряха, стреляйки.

Толкова си спомням от евтиното романче уестърн, което намерих в щайгата в мазето. Не помня заглавието, не помня имената на героите, не помня и автора. Иначе щях да го издиря, за да го препрочета.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора