Данила Стоянова (1961- 1984) си отиде едва на 23 години. Но още на 14 тя беше завършен  поет: … самотата е щастие! Самотата е общуване с истината. Особено в мирис на дъжд. Чувствам дъжд. Искам дъжд. Зная дъжд…

Данила владееше някаква кристално ясна, но дълбока образност – като вода от тъмния кладенец на душата, която излизайки на повърхността, отразява небето. Има поезия с дъх на хартия. Има поезия с дъх на човешки тела. Но поезията на Данила Стоянова мирише на небе след майска буря.

Познавах я от дете, защото Цветан Стоянов и майка й, Антоанета Войникова, бяха приятели на родителите ми. Но Данила беше 4 години по-малка, а едно дете на 14 не общува с деца на десет. Едва когато Дани беше вече ученичка в гимназията, ние станахме истински приятели. И съмишленици.

Още в началото на гимназията тя разговаряше за Унамуно, четеше свободно поезия на английски и френски. И въпреки това излъчваше радостното сияние на детството. Беше силно емоционална, разговорите с нея бяха непринудени, ведри и прости.

Данила пишеше за смъртта. Книгата, която сама беше съставила, но никога не можа да види публикувана, започваше с думите: „Посвещавам на баща си Цветан Стоянов“. Той почина, когато Данила беше едва на 10. Почина нелепо, поради лекарска грешка, от апендицит. Знаменитата му книга „Геният и неговия наставник“ ще бъде публикувана след смъртта му от Антоанета Войникова. Цветан Стоянов е преводач на Емили Дикинсън, наред с много други поети.

Емили Дикинсън безспорно оказва влияние върху Данила, но в нейната собствена поезия всичко е толкова естествено и лично преживяно, че основното влияние върху поезията на Данила е на самия живот.

Тя пишеше за смъртта, но сякаш я гледаше от другата страна:

Аз зная само, че мойто погребение

не ще се състои.

Защото трудно се погребва този,

който е изравнил смъртта с живота

и живее и в двете.  

Така Данила писа за себе си, едва 15-годишна. И още:

…бих възприела камбаните

като път към една ваканция,

като светлина, за която се хващаш,

да се изкачиш в някаква зала,

където хората са те припознали,

но природата те е признала.

Само през страданието и отвъд страданието се достига до тази ясна светлина на живота, за която се хващаш, за да се изкачиш в една зала, където уязвимостта е сила. Уви, както често се случва, ясният лъч духовна светлина достига до нас късно – когато носителят му вече не е между нас.

Данила почина без да види книгата си издадена. Имаше я готова, беше дадена в „Профиздат”, но никога не я издадоха там. Тя почина в Париж, където беше подложена на тежко лечение с химиотерапии. Диагнозата й – лимфома – беше поставена още 6 години по-рано. Едва през 1990 г. сборникът „Спомен за сън“ беше публикуван  в Пловдив, от издателство „Хр. Г. Данов“.

Петър Увалиев говори по BBC за Данила Стоянова като поет, след смъртта й през 1984 г., още преди поезията й да бъде издадена:

„… Загърмява птичият полет в тихото”. „Безшумни гръмотевици цепят луната”. Но отговорът не иде. Защото самотното момиче знае много неща – и съзнава, че няма сила да ги разбере. И наистина, свръхчовешка сила му е необходима, за да разбере, че „в огромния въздух се раждаше смърт”. Поезията на Данила Стоянова е летопис на този подвиг. Тя не споменава нищо за страшните телесни мъки, а само казва: „Аз усетих най-накрая болката на безкрая”. Гласът на Данила Стоянова е глас на този безкрай. Затова той няма да отшуми, а ще ромоли безкрай, за да възвестява всеки бъден ден нейния пророчески епитаф:

В памет! – бих изкрещяла.

В памет – бих ви задържала.

За секунда – да си взема паметта ви,

за да не изгние със телата.

И да си повтаря сама на себе си – 

в памет! – на незапочнатото и невъзможно,

на отминалото начало на паметта.“

Американското двуезично издание на поезията на Данила, Memory of a Dreаm, в превод на Людмила Попова-Уитман, излиза през 2003 г. А едно нейно стихотворение, на български и на английски, е  изписано върху фасадата на сграда в град Лайден, Холандия:

Дъждът

езерото

и вятъра

сънуваха красотата

на един заспал лебед.

Шумоляха перата му.

Скрил глава

той пътуваше

и сънуваше

в тишината

всичко това.

За мен Данила Стоянова си остава един от най-важните поети на моето поколение, на осемдесетте години. Но поезията й е все така свежа, нова, изненадваща и днес. И се надявам, че с чудесното ново издание на „Спомен за сън“ на изд. „Рива”, с предговор на Яна Букова и под редакцията на Антоанета Войникова, Дани ще заживее нов живот с новите поколения.

Минаха близо 33 години от смъртта й, но Данила Стоянова си остана на 23. Понякога едно голямо отсъствие изпълва с повече смисъл света около нас от много присъствия.