Днешният ден православните в България отдават на Въздвижение. А също така се обръщат с молитви към свети апостол Кодрат, към светите епископи Исакий и Мелетий.
В същото време 21-и септември продължава да е ден, в който съблюдаващите стария църковен календарен стил православни празнуват празника на Рождество Богородично. Същото ми даде основание да си позволя едно приключение на ума, което, надявам се, не ще ме посрами и не ще възмути никого.
Веднага трябва да направя уговорката, че текстът ми е откровено лаишки. Защото представлява чистосърдечно споделяне на мисли и чувства, възникнали у един човек от църковния народ – лаос, без да съдържат и най-малката претенция за доближаване до погледа и знанията на познавача и на професионалния специалист.
И така, забелязал съм, че иконата за Рождество Богородично допуска известна вариативност – в определени граници и по отношение на стандартни, канонично зададени образи, разбира се. Тази възможност за избор в рамките на канона не прави иконографския модел на изображението уникален в рамките на православната живописна традиция несъмнено, тъй като и други сред утвърдените иконографски норми в православната традиция допускат такова разнообразие.
Измежду елементите, които могат да присъстват или съответно да отсъстват в иконата за Рождество на Пресвета Богородица, са фигурата на Иоаким в пустинята, на когото говори ангелът например или изображението на света Анна и свети Иоаким, прегърнати пред вратите на техния дом.
Също така се срещат и икони, на които свети Иоаким е изобразен като наблюдател, който съзерцава отдъхващата след раждането света Анна и новороденото през прозорче, което прозорче често се рисува като част от архитектурната цялост на някаква кула. За разлика от това в други от изображенията Иоаким бива представян като присъстващ в помещението и застанал до леглото на съпругата си.
Онова, на което ще се спра тук, е част от самия център на иконата за Рождество Богородично и значи елемент от неподлежащото на вариации.
Става въпрос за образите на света Анна и на новороденото дете, разгледани от перспективата на пропорцията между двете фигури. Поне на мен ми прави впечатление, че в повечето (особено по-старинни) икони съотношението е такова, щото изобразяваната обикновено в долния десен ъгъл Богородица (лежаща в креватчето си или в скута на една от бабувалите жени) е извънредно силно смалена спрямо света Анна. Разбира се, една такава диспропорция изобщо не е учудваща в контекста на православния иконографски канон и предвижданите от него акцентуации, но смаляването в случая изглежда странно и извънредно именно на фона на канона, а не отнесено към идеята за „съразмерното“ предаване на обектите в „реалността“, присъщи на други художествени парадигми.
Та затова ми се вижда, че в много от старинните икони (независимо от кой точно край на православния свят) се забелязва откровено поднесеното от майстора подчертаване на засилената диспропорция, наблюдава се откритото признание, че несъответствието по размер е целенасочено хиперболизирано. Сякаш зографът целеустремено насочва вниманието на зрителя към неестествеността на тази диспропорция.
Тоест очевидно става дума за концептуално мотивирано разтягане и свиване на образи.
Наличието на едно такова концептуално решение може да бъде обяснено с помощта на хипотезата, че смислов център на иконата за Рождество Богородично е станалото – преди миг само – Рождество и предхождащото го раждане, откъдето репрезентативен център на изображението се явява субектът на този акт и на това събитие – света Анна.
Нещо, което може да обясни извеждането на нейната фигура като доминантата на цялата иконографска композиция. Интерпретация, която намира потвърждение и в обстоятелството, че не само Богородица, но и останалите човешки образи от инвариантния модел на иконата (прислужниците, грижещи се за новороденото) изглеждат силно смалени.
Това разбиране е вярно, но е и ограничено, недостатъчно, защото в крайна сметка не само за всеки вярващ християнин, но и философски, а дори и лингвистично погледнато е ясно, че Пресвета Богородица не може да бъде виждана и мислена само в позицията на пасивния обект на Своето Рождество. Та нали казваме както „когато са ме родили“, така и „когато съм се родил“.
За мен забелязващото се в много от старинните икони прекомерно умаляване на Богородица до един почти незабележим образ, разположен в долния десен ъгъл на изображението, може да се обясни с два символистки по същество и взаимосвързани концептуално-художествени момента.
От една страна, това детенце, Богородица – което е толкова мъничко, че едва се вижда, това толкова крехко създание – предизвиква огромна нежност. И със своята крехкост на мъниче ни умилява. А, умилявайки, става символ и знамение. На и за Себе Си. За Богородица Елеуса, за Умилената до непознаваема дълбочина от мъките и страданията ни. Онази, която неспирно ще моли и моли Сина Си и наш Господ за нас – човеците, и за цялото творение.
Мисля, че този пласт е много силно представен в иконата на Рождество Богородично.
Другият план, свързан, както казах, с първия, е този на зрънцето. Вижда ми се, че Богородица е подобно на зрънце малка на някои от иконите, за които говоря. Защо? За да се види, че от едно зрънце само, от едно мъничко като зрънце същество, такова, като всички други човешки дечица, е израснало Дървото на Живота.
От това зрънце е излязъл Спасителят, Който ще бъде също толкова малък след раждането Си, едно също толкова беззащитно изглеждащо същество, но също така зряло в чертите на лицето. И с един невиждан преди поглед.
Какъвто ни го и показват иконите за Рождеството на Христа, изписвани в композиционен и стилистичен строй, аналогичен на зографията, свързана с Рождество Богородично.
И накрая. Изнасянето на едва забележимата Богородичка в десния долен ъгъл на иконата на Нейното Рождество ми напомня чисто композиционно много на една от творбите на Питер Брьогел Стария.
Говоря за „Падането на Икар“. В това платно на Брьогел човек вижда спиращия дъха пейзаж с островърхите зъбери на скалистите планини, белия пристанищен град в далечината, кораба с издути платна в набразденото море, овчаря и стадото на по – преден план, както и танцуващия върху земята орач най – отпред. А долу някъде вдясно, сред вълните на океана, забележим едва след внимателно вглеждане, се вижда кракът на потъващия Икар. Точно в мига, преди водите да го погълнат.
Набиващата се натрапчиво външна прилика между това произведение на Брьогел Стария и иконата за Рождество Богородично откроява огромната им вътрешна разлика. Която е тази: докато падането на Икар едва се забелязва или ще остане незабелязано, защото става в един свят, който е бил и ще продължи да бъде без и независимо от опита на героя за нечовешки подвиг, в символизираната от иконата вселена Онзи, заради когото този свят изобщо е и го има, едва се забелязва в долния десен ъгъл на картината, представен на нея от едно малко, току що родено момиченце.
