„[…] а скърбите и радостите святи,
и всичко, дето имам на земята,
ще минат бързо.[…]“
Константинос Кавафис[1]
Не, двете имена в заглавието не са несъпоставими. Макар техните родини да отстоят на стотици километри една от друга, а кончините им да са разделени от цели два века (Бах умира през 1750 г., а Шоу през 1950 г.), оказва се, че по някакъв начин и двамата ни изпращат едно и също послание. Безспорно е, че между литературата (най-вече поезията) и музиката съществува близост. А и Джордж Бърнард Шоу освен всичко друго е и музикален критик, който, между другото, заявява, че Йохан Себастиан Бах принадлежи не на миналото, а на бъдещето.
Изкуството би трябвало да има една основна цел – да научи човека на нещо, да му подскаже някаква истина за самия него. Иначе би ли било изобщо изкуство, ако само копира това, което е видимо за всички, без да сочи вечните измерения на битието?
Да, единият от тези двама творци е бил атеист. Нещо повече, Шоу дори казвал: „Аз съм атеист и благодаря на Бог за това“. А другият (Бах) бил искрено вярващ човек. Въпреки това у двамата има нещо сродяващо – чувство, че тукашното, отсамното битие, взето само в неговото физическо и страстно измерение, не е в състояние да обясни, нито да свидетелства за пълнотата на живота.
Известен е следният епизод от живота на Бърнард Шоу. Веднъж при него дошла актриса, която била нещастна и неутешима, тъй като съпругът ѝ я изоставил. След като споделила с писателя своето огорчение, тя се разплакала, а той със спокоен и нежен глас ѝ казал: „Погледни нагоре, скъпа, обърни очи към небето. В този живот има нещо повече от всичко това. Много повече”[2].
Колкото и нещастен или щастлив да е човек, той трябва да намери сили да обърне поглед към всемира и към Небето, тъй като само горният свят и неговата хармония могат да му дадат истински покой. Ненапразно Христос казва: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам“ (Иоан. 14:27).
Коментирайки срещата на Шоу с изоставената съпруга, митрополит Калистос Уеър размишлява, че в този момент писателят призовал актрисата „за миг да насочи погледа си извън себе си, извън своята лична трагедия и да види света по обективен начин, да усети неговото чудо и многообразие“[3]. Нерядко природният материален свят ни дава усещане за покой, стига да умеем да се вглеждаме в него. В своите Дневници отец Александър Шмеман[4], говорейки за нещата от ежедневието си, често споменава и природните картини, които го съпътстват и сякаш успокояват: „Изумителен прохладно-слънчев ден…“[5], „След влажната жега от тези дни – ясна, хладна есен“[6], „Спах лошо. Странни сънища. Нервна умора. По пътя за семинарията в ранното утро обаче гледам това високо бледо, бледосиньо небе и всичко си идва на мястото“[7].
Чувствата на любов, благодарност, радост, скръб и т.н. са всъщност сходни у всеки човек. Склонни сме да мислим, че собствените ни изживявания са уникални и коренно различни от тези на останалите (всеки смята своите за най-силни). Почти винаги обаче предизвикателствата на живота се изправят пред нас в същия мащаб (или приблизително), както пред нашите ближни, защото ние, хората, си приличаме. Ненапразно апостол Павел казва на знатните и учени атиняни в Ареопага, че Бог е произвел „от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице“ (Деян. 17:26). Така че собствената ни тежест, която понякога сме склонни да преценяваме като невиждана досега, се споделя и от нашите ближни.
Както отбелязахме, Бах е бил религиозен човек, върху партитурите си той поставял посвещения като: „На единия Бог слава“ или „Иисусе, помогни“. За него музиката била богослужение[8]. Освен това, говорейки за музикалното му творчество, трябва да помним, че всъщност си имаме работа с над 300-годишни произведения, които съвсем заслужено можем да възприемаме като творения, в които сякаш се отразява слънцето на Вечността.
Слушайки музиката на Бах, ставаме съпричастни на изкуство, което като че ли не докосва земята, а се рее в някаква непозната сфера. Пространство, много отдалечено от земното битие с неговите „страсти и неволи“. Както правилно отбелязва митр. Иларион Алфеев – с годините в музиката на Бах „човешкото остава все по-малко, а божественото – все повече“[9]. Неговите творения ни издигат над всекидневието, в просторите на Божият мир. Неслучайно Манделщам нарича Бах най-разумен, който на фона на разногласия и спорове в шумни заведения и църкви ликува като пророк Исаия[10]. Все едно слушаш музика, която идва от самия космос, където дребнотемието отсъства. (Шопен пък твърди, че Бах е като астроном, който с помощта на цифрите открива най-прекрасните звезди). Или по-точно – музика, отправена като възхвала към Бога, Който отвръща с топла загриженост (срв. Лук. 15:20). В музиката на Бах сякаш не присъстват преекспонираната болка или щастието на отделния човек (нещо, което е силно застъпено в музиката на Романтизма), тя ни доближава до хармоничното единство на битието.
Това е посланието, което двамата велики творци отправят към нас. Разчетем ли го правилно, бихме могли да се обогатим с една позабравена днес добродетел – смирението, което тушира нашето его и засенчва нашите болки и радости с нещо по-голямо от тях. Или както отбелязва получилият тази година на „Берлинале“ Златна мечка за цялостно творчество режисьор Мартин Скорсезе: „В първите години бях много по-амбициозен. Сега вече знам, че егото пречи да виждаш нещата ясно“[11].
Земните страсти, увлечения и любови трябва да намерят пристан в нещо, което ги превъзмогва. Или по-скоро ги преобразява в нещо непреходно. Някой бе казал, че в човека има една огромна пропаст, която с нищо не би могла да се запълни – нито с човешката радост и благополучие, нито с развлечения, но само и единствено от Бога…
[1] Из стихотворението на Кавафис „Четирите стени на моята стая“ (превод: Стефан Гечев).
[2] Вж. Диоклийски митр. Калистос (Уеър). Бог като творец, www.dveri.bg, 15 юли 2013 г.
[3] Пак там.
[4] Вж. Борисов, И. свещ. Мани го тоя, или за отец Александър Шмеман, www.bogonosci.bg, 08 февруари 2024 г.
[5] Шмеман, А. Дневници (1973–1983), С.: Комунитас, 2011, с. 278.
[6] Пак там, с. 297.
[7] Пак там, с. 300.
[8] Швейцер А. Иоганн Себастьян Бах, Москва, 1965, с. 121.
[9] Митр. Иларион (Алфеев). Бах като християнин, www.dveri.bg, 01 ноември 2011 г.
[10] В стихотворението си „Бах“ (1913). В оригинал: „Разноголосица какая / В трактирах буйных и церквах, / А ты ликуешь, как Исайя, / О, рассудительнейший Бах!“ В богослужебния корпус на Православната църква има песнопение, наречено „Исаие ликуй“. Целият текст на песнопението, което се изпълнява на венчание, ръкоположение и др., е: „Исаие ликуй, Дева имѐ во чреве, и роди Сына Еммануила, Бога же и человека, Восток имя Ему, Его же величающе, Деву ублажаем“. Текстът на бълг. език на песнопението: „Ликувай Исаийе, Девата имаше в утробата и роди Син, Емануил, Който е и Бог и Човек, името Му е Изток. Като Го величаем, ние ублажаваме Девата“. (превод: свещеник Траян Горанов).
[11] Драгостинова, Ж. Старецът и морето от млади режисьори, www.kultura.bg, 22 февруари 2024 г.
