Калин Терзийски почина на 22 януари на 55 години. На 2 март се навършиха четиресет дни от смъртта му. Бях забравил за това интервю от 2010 г. То изскочи внезапно в компютъра ми. Публикувам го, за да си спомним за Кайчо.

Ти си лекар, психиатър. Каква диагноза би дал на днешната ни духовна среда?

Искам да уточня – завършил съм медицина и съм работил като психиатър, но като че ли навреме спрях. Медицината е хубаво нещо, но не спасява душата. Да се дават медицински имена на това, което се случва в момента в обществото, е интересно и модерно, но не е смислено. Всъщност и средата не е смислена. Духовната среда в момента е мрак, объркване и празнота. Вярващите в Бог хора най-често са самотни. Някой ще каже – вярващият не е самотен, аз ще отговоря – аз вярвам и съм самотен. Повечето днешни хора не знаят къде да търсят отговори на великите въпроси. И от самота търсят отговори примерно в психиатрията, а там отговори за духа няма.

Първият ти роман, „Алкохол“, е изумително четиво. В него изповядваш пропадането си в ада на алкохолизма и избавлението си. Има ли нещо свръхестествено и дори направо божествено в избавлението ти, нещо, което не си разказал на страниците на книгата?

Целият ми живот е свръхестествен, както и животът въобще. Дразня се и се натъжавам от това, че повечето хора, които познавам, не приемат живота като грамадна магия, като велико тайнство. А той е. Само животът Е! Ние го приемаме като сива материалистическа случка, а той е велико Божествено тайнство. Нека видим мъртъв човек. Той е съвсем целият, но той не е човек. Няма и една молекула, която да не е същата като в живия. Но той не е жив. Изчезнало е чудото от него. Някой идиот ще започне да дава доводи, че душата тежи 27 грама и тям подобни материалистически глупости. Аз като лекар добре знам какво е жив човек и мъртъв човек. Между живота и смъртта има една нищожна крачка. И тая крачка се нарича Чудо. Тя се нарича Живот.

Как стигна до християнството? Кога си кръщаван? Кои са първите ти „религиозни“ спомени? Семейната ти среда пречеше ли, или помагаше в това отношение?

Не съм особено привързан към ритуалите. Но съм кръстен. На 25-годишна възраст. А станах християнин на 19 – тогава бях войник. Бях уплашен за живота си. Военните (служех в Гранични войски) като че ли искаха да ме убият – мен, 19-годишното момче. Бях наказан заради това, че по време на наряд не носех шапка. Наказанието се състоеше в това да тичам три пъти по десет километра дневно с противогаз. Това даже за стоманен човек е непосилно. Бяхме на тази тъй наречена „преподготовка” с едно момче от друга застава. Аз умирах – на всеки десет километра бях сигурен, че ще падна и ще умра. А имайте предвид, че наказанието ми беше 15 дни. Всеки ден по двайсет-трийсет километра бягане с противогаз, след това – пълзене с противогаз, маршируване с противогаз – дванайсет часа. Аз умирах. А момчето – Томи – блестеше. Спокоен като планински кристал. Той беше вярващ християнин. Затова беше и  изпратен на това наказание. Защото кротко проповядваше Божието слово. Гледах го. Нямаше начин да не повярвам.

Как общуваш с Бога във всекидневието си? Как Го търсиш и как Го намираш? Споделяш ли тези моменти с някого?

Общувам с Бог с молитви. Непрекъснато. Щастлив съм, че не съм сам, когато се моля. Винаги във всеки миг съм с Бог. Това е положението.

Имаш ли мигове в живота си, които да свидетелстват за директна небесна намеса, и би ли свидетелствал за някои от тях?

Примерно всеки един миг. Животът е Божествена намеса. Всеки един миг е благодарение на Бог. Когато благодаря на Бог, благодаря му за всяка секунда. Не за всяка секунда от моя живот – това е смешно. Благодаря му за всяка секунда въобще. Защото, Боже, та Той е създал нас, а ние сме създали това понятие „секунда“.

Как се ограмотяваш в религиозно отношение, кои четива и книги изграждат духовния ти „скелет“?

Библията. Чета често Новия завет. Освен това – Достоевски е голям християнски писател.

Кои светци са ти най-близки?

Свети Франциск. Той е изоставил всичко материално и е тръгнал гол. Аз тръгнах гол също. По някакъв свой начин. Честно казано, моето „прераждане“ в трезвеник е свързано, за съжаление, с един голям компромис – сега трябва да плащам данък на мръсното материално благоприличие, което ми е противно. Еснафите, благополучно живеещи в самодоволство сред материалните си блага, са ми смешни. Объркани са и даже не съзнават колко ги е страх от края. Защото краят на живота е края на тъпото им материално благоденствие. Та – Свети Франциск. А за всеки, който говори за пари и имоти, имам един грам яд и презрение в душата. Това се отнася и до някои църковни деятели.

Един писател написа: „Ако срещнеш светец и свещеник, целуни ръка на свещеника“. Защо е казано така, според теб?

Защото свещеникът има нужда от светски почести най-вероятно. Той има нужда от всякакви ритуали. Аз никога не съм харесвал сановете, ранговете, чиновете, службите и тям подобни неща. Институциите ме карат да се чувствам като в казарма. Противни са ми. Християнинът е на равно поле – сам с Бог. Няма по-ниско и по-високо. Апропо, бих целунал ръка и на крадец, защото ми е брат. На свещеник – не мисля. Преди години целунах ръка на един презрян човек – някакъв завеждащ нещо си в Семинарията. Дни преди това, миейки с отровен препарат джипа му, се бе отровило и бе умряло едно семинаристче. Целунах му ръка, опитвайки се да му простя за свинството. Той обаче си седеше по византийски надут и самодоволен и помисли, че целувам ръка на сана му. Боже, помогни му.

Смирението е основно християнско понятие и едно от главните оръжия за християнско израстване. Как ще преведеш това понятие обаче на съвременен език?

Смирението си е смирение. То е непрекъснатата борба на християнина с грозните бесове в него. С гордостта. С омразата и алчността. Аз внимавам много за моето смирение. Но то е слабо. Трябва му още сила. Ето – сега мога да разкажа някоя внушителна, много интересна и потресаваща история от живота си и да илюстрирам смирението. И така ще се изтъкна – вижте, хора, колко смирен съм аз. Но аз няма да го направя. Ето – пак се самоизтъкнах, за съжаление.

Кое отличава според теб християнството от другите световни религии?

То е любов. За другите не знам. Чел съм от тях, но не ме интересуват, защото аз не се интересувам от религията, а от вярата си в Бог – не от науката, а от Спасението.

Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. Почина на 22 януари 2026 г. на 55-годишна възраст. Автор на над 30 книги.