0
1855

Едно стъпало по-нагоре

Влатко Стефановски, photo Ognen_Acevski

Разговор с Влатко Стефановски, който ще свири с Теодосий Спасов на 5 юли, в рамките на серията на A to Jazz на Платформа А6 зад НДК.

Любимият на българскатта публика македонски китарист Влатко Стефановски пристига утре за специален дуо-концерт с Теодосий Спасов (неделя, 5 юни 2020 г., от 20 ч.) като част от серията на A to Jazz на Платформа А6 зад НДК. Дуото вече имахме възможност да гледаме няколко пъти на различни фестивали из България миналата година – „Жълтите павета“ в Габрово–Русе–Бургас, „Джаз на село“ в Камен бряг и други. Гласеше се и канадско турне, както и последващи студийни записи за албум, но поради пандемията всичко беше отложено за 2021 г. В този си формат музикалният, човешкият, духовният диалог между Влатко и Теодосий е още по-цялостен и всеобхващащ, ако го сравним с различните техни съвместни начинания през последните две десетилетия, които не са никак малко – от станалите вече световна класика „Балкански коне“, през съвместната работа в мащабната продукция на Кристиян Ярви, та чак до взаимните гостувания в съвсем различни формати (предстои например поява на Теодосий Спасов в новия албум на рок триото на Влатко Стефановски – само че тук не на кавал, а на тромпет).

Надали някой от нас е предполагал в какви „интересни времена“ ще заживеем от март насам, но нека си припомним, че още след 2008–2009 г. и музиканти, и организатори преоткриха рентабилността на по-малобройните формации и на соловите концерти – тогава по икономически, а не по здравни причини. За това дуо обаче трябва да се каже и нещо друго: тук факторът „по-малко на брой музиканти“ въобще не е важен, като имаме предвид кои са музикантите. Даже напротив. Това дуо ни дава доста по-многопластово изживяване на музиката на Влатко и Теодосий, дори в сравнение с по-обширните и по-популярните им съвместни групи. Именно поради вниманието към детайла, спецификата на диалога между двама души и тази интимност на атмосферата (дори в рокендрол моментите). Съвпадение е, че форматът е просто идеален за сегашните времена, когато прекомерните струпвания на хора – и сред публиката, но и на сцената не са препоръчителни. В програмата, която ще чуем, са „Дунавски блус“ на Теодосий Спасов в един доста театрален вариант, „Изгубените китове“ (от фромацията InFusion – пак на Теодосий, но тук в съвсем нов аранжимент), всички познати песни на Влатко Стефановски – от Gypsy Song до почти хендриксовите му аранжименти на народните „Йовано, Йованке“ и „Не си го продавай, Кольо, чифликот“… А със сигурност ще има и изненади, както преди половин година на фестивала „Жълтите павета“, където Влатко включи и позабравени свои песни като любовно-шеговитата „Скопие“ или докосващата душата по един особен начин „Кандилце“. Вратата за очаквани неочакваности винаги е широко отворена при двамата, особено след като не са се виждали няколко месеца, а и не са свирили на големи концерти.

Разговорът ни с Влатко Стефановски започва от мой коментар върху негов солов концерт точно преди година на „Д‘Фестивал“ в недостроената църква в Дойран…

Моята работа е да се справям в разни ситуации, в различни пространства – това може да са църкви или места на открито, които не са предвидени за концерти, или в концертни зали с прекрасна акустика… С една дума, опитвам се да функционирам навсякъде. Същото важи и за формациите, в които свиря. Като млад имах групи всякакви, докато не създадох „Леб и сол“, която беше и първата ми сериозна група. Между другото обаче през годините се научих някак си да функционирам и със симфонични оркестри, и с бигбендове и с фюжън-групи от по четирима или петима души, и в дуети, и сам, като във всяка от тези ситуации се опитвам да дам най-доброто, което знам и умея, за да даря публиката с това, за което е дошла. А тя е дошла да види нещо специално, нещо различно… И днес човек трябва да е много благодарен на всички тези хора, които идват на концертите ти, защото те излизат от зоната си на комфорт, обличат се прилично, заключват входната врата на дома си и отиват някъде, за да им се случи нещо хубаво. И тези два часа от своето време, което са ни отделили, на нас, творците, са привилегия, защото не гледат в телефоните си, не гледат футбол или тенис или някой сериал по телевизията, а са дошли да видят нас… 

Влатко Стефановски, photo Ognen Acevski

Прави ми впечатление колко много млади хора има на вашите концерти. И си спомням, че и аз бях такъв, когато в края на 90-те открих вашата музика…

Много ми е драго, че някои млади хора откриват музиката ми. Сред тях е и синът ми, който е на 18 и е много голям фен на „Леб и сол“ – всяка песен, всеки тон от музиката на групата ги е открил и проучил сам – и всеки аранжимент, дори всяка евентуална грешка или отзвук от конкретен студиен запис. Всичко това го е изучил и анализирал сам, а е само на 18… Добре, подразбира се, че има логика да се интересува от музиката на баща си, но едновременно с това някои от младите, живеейки във време на недостиг на качествени послания от поп културата, често се връщат назад. Има много млади хора, които слушат „Лед Цепелин“, Боб Дилън, „Бийтълс“… А това не е тяхната музика, не е музиката на тяхното време. Тя е музиката на моето време, когато аз бях на тяхната възраст… Но нещата се смесват. Живеем в друга културна ситуация, не живеем вече в аналоговата поп култура. Днешната дигитална поп култура е изключително агресивна, а е агресивна, защото я има премного, получаваме свръхдоза от всичко през мобилните си телефони или през други медии… И продукцията на музика, а и на всичко друго, става самоцел: само да се произвежда, произвежда, да се продава нещо… По мое време най-добрите албуми не бяха толкова лесно достъпни – трябваше да си поръчваме плочи от Англия или да си ги презаписваме от приятели, които вече ги имаха. Брояха се на пръсти хората, които получаваха отнякъде добри и оригинални плочи… А ние бяхме жадни и гладни за тази култура – за рокендрола и за всичко авангардно. Бяхме много любопитни и много гладни за всичко това. Мисля, че днешните поколения са сити – преяли и препили от всичко, а за жалост днешната поп музика е, как да кажа, една планина от непотребни песни, от амбициозни проекти и продукции, зад чиято фасада не стои нищо съществено, нищо чисто, нищо искрено и вдъхновено…

Със съответните изключения обаче, бих добавил. Аз лично всеки месец откривам интересна поп музика на фона на тази планина от непотребни неща, за която говорите, макар често днес тя да е „поп“ само по жанр, тъй като механизмите на достигане до слушателите вече са съвсем други.

Да, чест им прави на изключенията! Аз не казвам, че всичко, което се създава днес, не чини… Но я да се върнем назад и да прегледаме топ-листите от 60-те и 70-те години. Оказва се, че и най-евтините, най-наивните поп групи са имали някои феноменални хитове. Това аз наричам вдъхновение. Но пък и моментът във времето е важен. Днешните времена са доста компрометирани и корумпирани. Такава е епохата – корпоративният капитализъм завладя всичко и дърпа конците и на музиката, и на другите изкуства. Днес и най-интересният и авангарден творец, ако няма спонсор, никой няма да и да чуе за него. От друга страна, още не знаем какво следва от демократизацията на медиите, не знаем за позитивните и негативните влияния на интернет ерата… Ще можем да ги оценим чак след 15–20 години. Достъпността на информацията е добре дошла, всичко може да се намери в Гугъл. Но от друга страна, всички тия електронни медии вече заместват фантазията и креативността ни. Ние вече не можем да мечтаем в цветове, защото мобилните телефони мечтаят вместо нас. Ще видиш на екрана им всевъзможни реклами, които наподобяват мечта, ще видиш фотошопирани фотографии, фейслифтирани девойки … Ще видиш всичко. И то не ти оставя място да фантазираш и да измисляш нови музикални или визуални, театрални или филмови пространства.

Какво ви е дал родният ви град Прилеп?

Прилеп е много интересен град – по дух и по чувство за хумор, подобен на Габрово. „Прилепският майтап“ не щади никого – всеки, който минава по улицата – и успял в живота, и неуспял – става жертва на прилепския майтап… Прилеп е едно чудесно място – и като географско разположение дори. Мисля, че има причина човек да се е родил някъде. Това е Божият промисъл. И няма къде да бягаш… Прилеп си има и джаз фестивал, и театрален фестивал, и всякакви други фестивали… Всички по-малки места – ето, и Прилеп, и Битоля, и Охрид, и Габрово си имат своите фестивали, по които биват разпознавани… От гледна точка на глобализацията, не мисля, че културата е задължително в големите метрополии. Култура можеш да откриеш и в гората, и на ливадата, а не-култура и в центъра на Лондон или Ню Йорк… Културата не е въпрос на епицентър, а на духовна потребност, потребност от хубавото и възвишеното, което да предадеш на следващите поколения. Дори да живееш много далеч от големите центрове, ако имаш голяма библиотека у дома, вероятно си по-културен от тия, които я нямат.

Миналата година македонският журналист, преводач и документалист Ненад Георгиевски, автор на реномираното издание All About Jazz, организира изложба на плакати от ваши концерти от последните 40 години. Изпитах носталгия, гледайки плакатите за някои софийски концерти, на които съм бил преди години, но най-сериозно впечатление ми направиха плакатите от турнетата ви из бившия Съветски съюз, което си е интересен опит, а и голям пробив. Югославия все пак беше от другата страна на социализма…

За нас това беше голямо приключение – пътуването до Узбекистан. Пренесохме цялото ни озвучаване с полет на „Аерофлот“ през Москва. И ни изпочупиха и пулта, и колоните, всичко по време на полета – върнахме ги в Скопие напълно разбити… А си носехме цялата PA-система, защото тогава в Узбекистан нямаше рок култура, нямаше рок групи… Ние навярно сме една от първите рок групи, свирили някога там. И за нас, разбира се, беше опит, възбуждащ духа. Там написах песента „Самарканд“ – в самия Самарканд. Бяхме и в Ташкент, Джизак, Чирчик, в разни градове… Огромно приключение. Също през 1988 г. с „Леб и сол“ бяхме на едномесечно турне и в Закавказието – съвместно турне с една хевиметъл група от Москва – „Ария“. Само на стадиони! Всеки ден, понякога и по два концерта на ден – от 5 следобед и от 7! Невероятно изживяване! На армията беше разпоредено да охранява концертите… А публиката дивееше. И между различните блокове на даден стадион имаше редици от войници, които пазеха публиката да не запали стадиона от екстаз… Ще се опитам всички тия спомени един ден да ги събера в книга, да разкажа преживяното от мен – пътуванията са голяма школа, най-голямата.

А аз забелязвам, че напоследък навсякъде, в това число и в Македония, има все по-голям интерес и сред читателите, и сред издателите към книги на съвременна музикална тематика…

Да, откакто взе да спада интересът към дисковете и наблюдавам завръщане на интереса на сериозните ценители към плочите, сякаш и интересът към книгите, посветени на музиката, се е увеличил. И дори броят на хората, които предпочитат да четат на телефоните си, да не е малък, не са малко и онези, които предпочитат да си купят някоя музикална книга и да я прочетат. В Сърбия са много по-напред от нас – там се превеждат всички стойностни биографии и автобиографии на големи съвременни музиканти. В Македония също започват лека-полека да излизат интересни преводи. Моят приятел Ненад Георгиевски превежда доста музикални биографии, автобиографии, рок енциклопедии… И мисля, че тая моя книга ще бъде хит, защото имам какво да кажа… Мечтата ми е да излезе в един и същи ден от София до Любляна – във всички страни наоколо… Ама да сме живи и здрави. Трябва да я напиша първо.

Кои са пространствата и ситуациите, в които предпочитате да свирите днес?

Нямам предразсъдъци към броя на публиката или големината на мястото. Свирил съм и в пълни, и в празни зали. И на стадиони. Дори за момент не подценявам публиката. Трима души да са в залата, пак е същото. Може единият от тях да се казва Ричард Брансън… Никога не знаеш на кого свириш. Нямаш право да подценяваш публиката. Тези трима души може и понятие да си нямат от музиката. Може да са дошли от случайно любопитство… Ама може единият от тях да е диригент на някой голям оркестър. И затова човек трябва да е внимателен към публиката, на която свири, по същия начин, по който е внимателен към нови хора, когато се запознава с тях.

Като казахте „диригент на голям оркестър“, веднага се сетих, не знам защо, именно за Джиян Емин. Преди много години Джиян, който тогава беше повече валдхорнист експериментатор и все още не беше световноизвестен диригент на симфонични оркестри, в един разговор ми каза нещо много важно за отношението към фолклора. „Към фолклора трябва да се подхожда с уважение. Вулгарно е просто да вземеш „Йовано, Йованке“ и да я изсвириш с хевиметъл сола“. Та слушайки вашите препрочити и на „Йовано, Йованке“, и на други познати фолклорни песни, точно за това си мислех – колко години, енергия, любов, професионализъм, отношение трябва, за да влезе човек в дадена песен. Защото сега като чуем вашата версия, ние веднага я разпознаваме – „Това е „Йовано, Йованке“ на Влатко Стефановски“, въпреки че знаем, че е народна песен…

Напълно се съгласявам с това, което е казал Джиян. И аз същите неща ги казвам на хората от години: не човъркай във фолклора, ако не си достатъчно подготвен да му дадеш нещо. Защото е лесно да вземеш фраза и просто да я свириш по хевиметъл маниер. По-важно е, ако вече си се захванал с фолклора, да се запознаеш добре с него, да го изучиш и да се опиташ да го обогатиш. Ако не си подготвен да го обогатиш, не се и захващай… Трябва с голямо внимание да се подхожда. Аз самият също съм много внимателен – всички тия фолклорни песни, които съм научил и евентуално преаранжирал, или съм импровизирал върху тях,… всичко това е направено, вярвай ми, с голямо внимание. Не е просто игра с традицията… От друга страна, човек трябва да има и малко късмет, не само талант. Няма гаранция, че накрая ти ще излезеш по-далновиден от фолклора. Тук не умът е водещ, а музикалната интуиция – да имаш сетивото, чувството за това как да се обогати дадена тема, която съществува от години или векове. Няма гаранция за успех.

Теодосий Спасов и Влатко Стефановски, Бургас, 2019, фотография Константин Зайков

Колко често се връщате към старите песни, които сте писали преди години, и какво е за вас повторното им изживяване?

Имам голям брой такива песни и понякога не знам коя да избера по-напред и да я свиря на живо. Връщам се към такива по-стари песни благодарение на сина ми, който е барабанист и свири в момента в триото ми. И той понякога ме ръчка: „Тате, дай тая песен да я направим“. Така се върнах към „Глуво доба“ от синия ми албум с триото, към една друга песен на „Леб и сол“ – „Изток–Запад (телепатски)“ се казва… Сега обработваме една друга по-стара песен, която се казва „Пустелиja“. И макар тези песни да са писани преди 20–30 години, като си ги пусна днес, още звучат свежо… Явно са били добре направени и са издържали проверката на времето, защото ако са били направени погрешно и недобре, вече отдавна щяха да са потънали в забвение… Писането на песни при мен лично произлиза от моя голям респект към „Бийтълс“, към Боб Дилън, към хората, които са автори на песни (сонграйтъри)… Защото ако погледнеш, дори най-големите хитове на „Емерсън, Лейк и Палмър“ не са инструменталните им пиеси, а тези, в които се пее – Lucky Man, примерно… или С’est la vie… Значи, от „Емерсън, Лейк и Палмър“, които бяха гениални инструменталисти, останаха песните им… Този талант у себе си – да пиша песни – го развих, почитайки правилата на поп музиката, следвайки формата – увод, тема, рефрен, евентуално соло, рефрен, край… Още Аристотел е задал тази форма, в която да можеш да функционираш. Можеш като авангарден творец да разрушиш формата, но преди да я разрушаваш, е добре да знаеш да я съградиш… Само от една работа се плаша и ужасявам – от баналността, от предвидими мелодии и предвидими хармонии… Добре, хармониите може да са предвидими. Всичките поп песни са в три акорда плюс един, четири най-много… Така че, акордите може да са Ми минор, Ла минор, Сол мажор и Ре мажор, но мелодиите трябва да са оригинални. Трябва. Трябва да са нови и свежи. Защото цялата поп музика – някой го беше казал много точно – се занимава със свежестта. Ако една поп песен няма в себе си свежест, то в нея няма нищо… Занаята на писане на поп песни още го уча, но пак се учудих колко много съм написал, докато ги обработвахме със симфоничния оркестър – „Таласна дужина“, „Не съм твой“, „Какабалък“, „Скопие“, „Чукни на дърво“, „Као какао“, „Чувам ноч од будни“, Gypsy Song… Публиката беше очарована и вярвам, че съвместната работа със симфонични оркестри ще продължи.

И накрая – няколко думи за работа ви с Теодосий Спасов през годините. Какво ви носи като изживяване свиренето в дуото?

Съвместната ни работа с Теодосий е на повече от 20 години (през 1999 г. се запознахме). За мен той е един от най-впечатляващите музиканти далеч не само на Балканите… При музикантите има един момент: когато вече са овладели всички възможни познания… Но ако познавате всички акорди и всички скали в съвършенство, това още не е достатъчно. За да бъдете голям музикант, вероятно трябва да притежавате и един духовен компонент – вертикала на духа, която ще направи възможно за вас изкачването на „стълбата към небето“ (Stairway To Heaven)… Ако го нямате това измерение, вашата музика ще си остане приземена и предвидима… Съществува праг: има аматьори, има полупрофесионалисти, има професионалисти, които могат да изсвирят всичко, ама има и гении. Аз за себе си не мога да говоря, но за Теодосий мога да кажа, че е гениален, защото надминава музикалните параметри и отива в друго измерение, свирейки. И тъкмо това е, което може да се чуе в дуото – отиването в едно друго духовно измерение. Тук вече тоновете са по-маловажни. Важна е експресията, важен е общият тон, важни са хоризонталата и вертикалата, през които се движи звукът – важно е времепространството. Не всички музиканти имат този духовен компонент… Само при най-големите съществува въздигане и пренасяне отвъд нотите, отвъд ритмите, отвъд мелодиите – при музиканти като Джими Хендрикс, Майлс Дейвис, Кийт Джарет, Рей Чарлс, „Бийтълс“… Знаеш ли, има го това „едно стъпало по-нагоре“… И сега, ако имаш пред себе си голям оркестър, можеш да слушаш внимателно, ама може и да не слушаш внимателно. Но когато сме двамата, ние трябва да отведем публиката до онази зона, в която материалното не е важно.