Биеналето за съвременно изкуство в Истанбул, което започва на 14 септември, ще мине под знака на протестите и на един въпрос: „Мамо, аз варварин ли съм?”. Кураторът Фулия Ердемджи преосмисли стратегията си в ход.
Докато създава концепцията си за 13-ото Истанбулско биенале (14.09 – 20.10. 2013), Фулия Ердемджи не подозира какво ще се случи след 31 май, когато започват протестите. Спешно й се налага да преосмисли стратегията си, обяснява тя пред Art in America и немското списание Art.
От изявление на организаторите на биеналето, разпространено през януари, стана ясно, че биеналето ще представи артистични проекти, които насърчават социалния ангажимент и обществените форуми, даващи възможност за преосмисляне на понятието „публичност”. Заявено е още, че ще се окупират временно изоставени обществени сгради в Истанбул, а също площад Таксим и паркът Гези. Няколко месеца по-късно в Турция избухнаха масовите протести в отговор на полицейското насилие срещу излезлите на площада и в парка, подлежащи на приватизация.
Фулия Ердемджи обяснява изходната точка, от която се разгръща кураторският й проект: „Тръгнах от една теоретична основа: как публичната среда може да се използва като форум за политически възможности. Винаги съм разбирала града като място за практика, което проявява дискурсивен потенциал. Нашият план беше да влезем във временно изоставени сгради: съдилища, училища, военни съоръжения или пощенски сгради, бивши транспортни възли като жп гари и стари индустриални съоръжения като складове, пристанища и разбира се, да отидем на историческия площад Таксим, превърнал се по-късно в център на протестите. Освен това трябваше да се включат места, които представят новия капитализъм: търговски центрове, хотели, офисни и жилищни сгради. Ала през септември всички тези места ще бъдат дефинирани по друг начин.”
Как окупацията на парка Гези и протестите са променили първоначалната кураторска стратегия за интервенция в градското пространство?
„Никой от нас не можеше да предвиди това, което се случи – като мащаб и потенциал. Ние преживяваме трансформация! Концепцията на биеналето е пряко свързана с нея: ние питаме и апелираме за възможна промяна. А тя може да се изгради върху перспективата на съпротивителното движение, на което станахме свидетели: напълно различни идеи и искания – от националистическото крило през ортодоксалната левица до съвсем периферната алтернатива – съжителстват мирно. Настояваме като Бруно Латур за „един общ свят”, в който отделни колективни акции са събрани под един покрив. Подходящо звучи заглавието на отворената програма на Истанбулското биенале „Публична алхимия”.”
Кураторската концепция се разполага между три оси: теоретичен фокус, който задава въпроса как да мислим различните публики, събрали се, за да създадат политически обществен форум; практически фокус, който представя стихийната трансформация на Истанбул, като задава въпроса как да мислим политическия обществен форум по отношение на пространството. Заглавието на биеналето се отнася към третата ос, която е в сферата на въображението.
Mom, am I a Barbarian? се позовава на първоначалното значение на думата варварин – човек, чийто език не разбираме, защото е чужд. „Варваринът е антипод на цивилния гражданин. Той е „съвършено друг” в едно общество. Древните гърци наричали така чужденеца, който не бил част от тяхното гражданско общество. Днес думата варварин се използва пейоративно, като въплъщение на един антирационалистичен образец, през който поглеждаме към неща, които не познаваме. За художниците той винаги е бил интересен, помислете само за романтиците или за дадаистите”, казва кураторът. „Художниците, които ме интересуват, изследват света в движение – като хората по улиците на Истанбул. Следователно за мен варваринът е зареден с положителен смисъл.”
Варварите са хората в този град, чиито гласове са репресирани. Движението „ Окупирай Уолстрийт”, протестите на площад Тахрир в Кайро и в парка Гези в Истанбул са много различни, но сходството им е в настояването за един различен свят, твърди Фулия Ердемджи. „Мисля за „варварските езици” като за неортодоксалните езици, от които се нуждаем, за да обявим съществуването на един нов свят.
Заглавието на биеналето е заимствано от книга на турската поетеса Ляле Мюлдюр. Въпросът: „Мамо, аз варварин ли съм?” е зададен от едно момче към майка му.
Фулия Ердемджи: „То пита дали е било чуто и разбрано. Има ли глас? И с този въпрос подкопава обичайното отношение към авторитета в турските семейства. Обикновено синовете се обръщат с духовни въпроси към бащите, не към майките си. Освен това исках биеналето да провокира връзка с поезията, със силата на въображението – и същевременно да насочи към нещо, което вече е налично в обществената реалност.”
Окупацията на Гези и Таксим и протестите събуждат надеждите. „По време на протестите всички въпроси, които задавах чрез моя кураторския проект, се проявиха в сферата на опита. Исках да попитам дали изкуството може да въобрази политически публичен форум, който да събере различни светове. В Гези конфликтни светогледи се събраха, дебатираха и действаха заедно.”
Една от причините организаторите да преосмислят проекта след събитията в парка Гези е свързана с това, че произведенията се създават с разрешението на същите власти, упражнили насилие срещу хората. „Някои от публичните места, които бяхме определили за външните проекти, наскоро бяха приватизирани. След 1990 г. е налице огромен трансфер на терени от държавата към частни инвеститори. Ето защо ние се оттеглихме от всички публични места, за да не легитимираме неистовата джентрификация на Истанбул… Правителството ни подведе. Надявахме се да осъществим предложението на Architects Rietveld в културния център „Ататюрк”. Когато през февруари се обърнахме към Министерството на туризма и културата, ни казаха, че са планирали реконструкцията на центъра да приключи до 29 октомври или най-късно до 10 ноември. Но по време на протестите се оказа, че са планирали да съборят центъра „Ататюрк” преди да започне биеналето.”
Предвидените 14 проекта в градски публични пространства са анулирани, не всички художници са в състояние да преосмислят своите произведения за интериорни изложбени пространства. За щастие някои автори като Тадаши Кавамата са успели да адаптират концепциите си. Добрата новина е, че Истанбулската фондация за култура и изкуства, която организира биеналето, най-после ще осъществи свое отдавнашно желание: входът тази година е безплатен.
Фулия Ердемджи признава, че се чувства много щастлива и като гражданка, и като куратор. „От откритостта, дружелюбието, солидарността и чувството за хумор на съпротивителното движение възникна неповторимо публично пространство, както в смисъла на обществен форум, така и физически, като градско пространство.” Кураторът разглежда изкуството в обществено-политически контекст, очаквайки от него поезия, която да разгърне пространство за въображението. „Тогава личното много често се свързва с политическото… Хана Аренд твърди, че свободата може да се живее само заедно с другите, в едно пространство, където всички се намират в равноправни отношения помежду си. Ние се нуждаем от едно пространство, в което това да може да се случи. Биеналето иска да свърже идеята за свобода с градското пространство като демократична организация.”
Фулия Ердемджи (р. 1962) е куратор и писател, живее в Амстердам и Истанбул. През 2011 г. е куратор на павилиона на Турция на Венецианското биенале. Тя е е сред първите директори на Истанбулското биенале (1994-2000), директор на Proje 4L, Музей за съвременно изкуство в Истанбул (2003-2004), куратор на изложби в музея Istanbul Modern. Участвала е като куратор на биеналетата в Сау Паулу, Москва и др.
Съкуратор в Истанбул е Андреа Филипс, преподавател в колежа „Голдсмит” на Лондонския университет, която през пролетта изнесе лекция в София.
Превод Людмила Димова
