Начало Идеи Актуално Екзактност на евроатлантическата парадигма
Актуално

Екзактност на евроатлантическата парадигма

1261

Atanas-Jdrebev

Дългата реч на Лютви Местан пред Народното събрание съдържаше тезата, че с официалната подкрепа на Патриотичния фронт новото мнозинство се отказва от евроатлантическата ориентация на България.

Дългата политическа реч на Лютви Местан пред Народното събрание по повод избирането на новото правителство съдържаше една основна теза, която може да бъде обобщена по следния начин: с официалната подкрепа на Патриотичния фронт новото мнозинство се отказва от евроатлантическата ориентация на България, в управлението навлиза националпопулизмът, стремежът да се отстрани ДПС от властта е белег на дискриминация и сегрегация. Тези две думи действително са употребени в изказването, говори се също така, че партиите, които са се конфронтирали с ДПС, са губили избори, а след Костовото определение за „проклятието на България” ОДС три пъти е намалило подкрепата си на парламентарните избори през 2001 г. Няма смисъл да навлизаме надълбоко в елементарната политическа плоскост на твърденията, за които очевидно могат лесно да се намерят опровергаващи аргументи. Местан не се гнусеше от златния пръст на Волен Сидеров, на този интимен неприятел на евроатлантизма и горещ поддръжник на националпопулизма, който крепеше кабинета на Орешарски. Той забрави, че първата точка от програмната декларация на новото правителство препотвърждава евроатлантическата ориентация на България и че първите най-сериозни стъпки по този път бяха направени от кабинета на Иван Костов. На това равнище дебатът е твърде повърхностен и е по-важно да разкрием културните и социалните измерения на демагогията.

Местан се опитва да конституира в публичното пространство образа на ДПС като либерален политически субект. Същевременно въпросният субект е наложил абсолютния си монопол върху електоралния вот на турското етническо малцинство. Далеч от либералната идеология и от претенциите за националния характер на партията звучат периодично появяващите се в медиите информации, че в смесените райони контактът с местните и държавните власти се осъществява на турски език, че дори на официални срещи по време на предизборни кампании не се спазва конституционното изискване да се агитира на български, а е известно също така, че голяма част от турското малцинство е неграмотно, бедно, маргинализирано – факти, които се потвърждават от официалната статистика. Така либералният модел се преобръща с главата надолу. Пропагандно инструментализираният монопол на ДПС тотално възпрепятства възможностите за развиване на либералнодемократична политическа култура в средите на формиралото се затворено общество. Възможностите на философа от Боянските сараи да си купи яхта, а защо не и летяща чиния, контрастират с недоимъка на обитателите на бедните турски къщи, които разчитат основно на социалните помощи и на гурбета в Европа, където изкарват прехраната си по строителните площадки и по чуждоземните поля. Дисонансът е симптоматичен за грижата към етноса. Там разликата в наратива на елита и на неелита е толкова голяма, колкото е и разликата в социалния статус на двете категории.

Културният аспект е не по-малко стряскащ. Основната спекулация на Местан е в отъждествяването на несъотносими стойности с цел да бъдат инсинуирани манипулационни внушения и да бъдат въобразени неаргументирани идеи. Той преднамерено слага знак на равенство между собствения си концепт, в който витае някакъв модел на дискриминация и сегрегация към турското малцинство, и нетърпимостта към порочни практики като корупция, кражби и злоупотреби по високите етажи на властта, извършвани от представители на ДПС. Европейската култура и цивилизация е християнска по своя характер. В нейната основа е залегнал не само Моисеевият закон с десетте Божи заповеди, но тя почива и върху постулатите на Евангелието. Любовта към ближния, всеобщото равенство на всички, закриляни от Христовата любов, стремежът към праведност, солидарността с другия и милостта към хората в неравностойно положение са универсални и неотменими принципи. Християнската религия проповядва висши морални принципи, точно както всяка друга, включително и ислямската, но е факт също така, че християнската културна и религиозна идентичност е помогнала на редица европейски народи да оцелеят през вековете на османската имперска експанзия. Тук възниква една антиномия между двата културни контекста. Тя не е ситуирана толкова между двете религии, нито в историческите специфики на развитието, колкото в дихотомията морални императиви – човешко поведение. В този смисъл е логично да си зададем въпроса на базата на какви актуални постижения и заслуги лидерът на ДПС успява да си припише ролята на апологет на евроатлантическите ценности. Негово право е да ги отстоява и все пак е достатъчно да погледнем как ислямската религиозна и политическа култура в миналото влиза в съприкосновение с европейската, за да извлечем някои поуки. Трансформирането на констатинополската базилика „Света София” в джамия е достатъчна метафора, но и най-мекият пример за културна симбиоза. Унищожаването на християнските храмове през османския период е още по-натрапчива илюстрация за липсата на толерантност. Съвременна Турция все още е неспособна да изпълни задължителните критерии за членство в ЕС, там съжителстват ислямистки управления, окървавени улични протести, проблеми със светския характер на държавата. Този засега неразрешим политически интегритет е значително по-важен от историческите ретроспекции. Не може да се отрече, че идеята за свещена война е съществувала и в християнството, където тя е реализирана под формата на кръстоносните походи и би могла да бъде направена далечна аналогия между тях и джихада. Но днешното демократично общество проявява нетърпимост към всякакви форми на религиозен екстремизъм, независимо от техния източник. Затова е по-добре да се завърнем към идеята за смирението, залегнала в основата на християнската доктрина, да се сетим за думите на Христос: „На тогова, който те удари по страната, обърни и другата“, за неговата саможертва и страдания в момента на разпятието, за да стигне до Възкресението и да изкупи греховете на човешкия род. В същия дух е издържана и етимологията на думата „ислям”, означаваща вътрешен мир със себе си и със света. Тя е в радикална противоположност с модерните фундаменталистки интерпретации и по въпроса има достатъчно литература. В нашата съвременна нагласа все по-често се забелязват проблематизации на универсалността на морала, но все пак няма здрав разум, който да твърди, че е морално да се лъже, краде и убива. Моралът е обвързан със спазването на норми, а в поведението на ДПС през годините често наблюдавахме отклонение от нормите, което преведено на библейски език, се идентифицира с неспазване на основни Божи заповеди като например „Не кради” . Разбира се, не е задължително повелите да бъдат  изключително и основно религиозни. И тук бихме могли да отправим следния упрек: в свещените книги никъде не е казано „Не купувай гласове” или „Не принуждавай хората да гласуват за теб”, а винаги при избори ставахме свидетели как ДПС купува гласове сред компактни маси от ромското население и как организира със заплатени неясно от кого автобуси турските изселници да гласуват под строй в България за правилния номер в бюлетината. Възраженията срещу тенденцията с организираното гласуване и цялостният набор от антилиберални стратегии се мотивират с една от основните идеологически ценности на либерализма – всеобщото свободно, равно и тайно избирателно право. Прави се опит от страна на Лютви Местан очевидните свидетелства за ограничаването на това право и метаморфозата му в контролиран вот в условията на тотална несвобода да бъдат видени и интерпретирани през удобната призма на тезата за омраза и враждебност към ДПС. Трябва да подчертаем и да се опитаме да разобличим един изключително важен елемент от демагогията на Местан: той идентифицира враждебността към своята партия с враждебност към турското население. Политическият плурализъм е изконно либерално схващане. От него произтича презумпцията, че турците биха могли да гласуват за всички партии, а не само за ДПС, което непрекъснато пропагандира своя национален неетнически характер. Елитът на движението, излъчен от народа, за да го представлява във властта, се намира в абсолютно идентичната ситуация с елитите на останалите представени партии и подлежи на същата морална, политическа и правна отговорност за своите деяния. Съответно нетърпимостта към всяко отклонение от съблюдаваните императиви на властта не е акт на етническа дискриминация и сегрегация. Местан се опитва да ни убеди в точно обратното. В неговата схема всяко обвинение в девиантност спрямо дадено действие на ДПС е продукт на етническа омраза и се превръща в заплаха за етническия мир. Намек за това беше и тревожното прозвъняване на термина „балканизация” в неговата реч. За каква балканизация говори той? Нима смята, че присъствието на Патриотичния фронт в правителството може да доведе България до босненски или косовски сценарий? Пази Боже, ако е имал предвид това. За Местан е болезнено, когато той не е субект на управлението и от известно време, може би от момента на прословутата целувка със Станишев на Орлов мост, която с нищо не предвещаваше как ще се катурне кабинетът на Орешарски, започна да заиграва с думичките „любов” и „омраза”. Видяхме как е способен да обича и е близко до ума, че тази терминология е политическа и конюнктурна, а не произтича от „евроатлантическите ценности”. Би било добре да обясни какво има предвид под този твърде общ израз. На кои ценности е враг Патриотичният фронт и на кои служи ДПС е интересен въпрос, особено ако се положи в по-универсален контекст. И най-сетне е редно да се разбере кой мрази турците, ако изобщо някой ги мрази. Тези въпроси би било добре да получат своя отговор. В противен случай екзактната им дефиниция според наратива на Местан би била опасна еквилибристична алабалистика.

Атанас Ждребев е доктор по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи в Института за исторически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на монографията „Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001 - 2018)” и на сборника с публицистични публикации „Разпадането на политическата система в България”.

Свързани статии