В деня, в който стана ясно, че Джо Байдън печели електорския вот на президентските избори в САЩ, известният Франсис Фукуяма написа, че е усетил това събитие като същински, извършил се екзорцизъм – тоест изгонване на бяс от тялото на обладан от него субект.
И ще трябва да се признае, че картината, която наблюдаваме, от този ден насетне наистина силно наподобява на онова, което сме чели за екзорцизмите. Бесът крещи, издава страховити нечленоразделни звуци, излизайки от тялото на обладания, а то пък се тресе и гърчи, докато бесът го напуска. Не ли като такъв крясък зазвучаха прословутите „туитове“ на Доналд Тръмп, изписвани вече с изцяло главни букви, с безброй удивителни и с неконтролирани правописни грешки, от момента, в който стана ясно, че съперникът му е преминал границата на заветните 270 електорски гласа. Закани, ругатни, обиди – към медии, към съперници, та (дори) към някои довчерашни съмишленици; налудни твърдения, че изборите всъщност са спечелени от него, закънтяха откъм предварително барикадиралия се в Белия дом. Тялото пък на Белия дом бе започнало да се тресе още по-рано, сякаш предчувствайки какво има да се случи. Честно ще кажа, че не бих могъл да възприема по друг начин гледката на онази беснуваща „духовна наставничка“ на Тръмп – Пола Уайт, чийто „шабаш“ видяхме милионократно разпространен от социалните мрежи. Някакво нелепо „рап“-подобно тактуване, бясно сечене на въздуха с ръка, повтаряне в транс на „victory, victory, victory” и истерично заклинане на (собствено) поднебесните духове да придойдат от всички краища на света и да се скупчат около Капитолийския хълм в защита на екзорцизирания. Изригване на звуци, в които реалните думи се редуваха с нечленоразделно бръщолевене. Всъщност: вижте още веднъж видеото с „духовната наставничка“, за да се убедите, че описваното от мен е точно такова.
Да, Франсис Фукуяма бе напълно прав: американският народ – великата демокрация на Америка извърши в началото на този месец изключително труден, на предела на силите си екзорцизъм, от който „тялото“ на Съединените щати продължава да се тресе и изглежда ще се тресе мъчително поне още два месеца (на обжалвания, съдебни дела, а може би дори на физически сблъсъци). Защото преди четири години тази страна – най-могъщата и дирижираща „концерта“ на световната политика – действително и най-неочаквано (както постепенно осъзнахме всички) бе обладана от бяс, настанил се в самия ѝ „главен мозък“. Мой колега описа през тези дни случилото се тогава със следната изключително остроумна метафора: „Ако си представим света – написа той – като гигантски симфоничен оркестър, то Америка, струва ми се, може да се оприличи на обой в средата на този оркестър, по който се настройват всички останали инструменти. Качеството на изпълнението, което предстои, зависи от това обоят да бъде в изправност и, разбира се, от умението на обоиста да изсвири ясно и чисто своето водещо „ла“. Някои виждат Америка – добави моят колега – като глобален полицай, а аз я виждам точно така – като глобален обой, по който се настройваме за хубаво ансамблово свирене; мисля, че метафората е по-приветлива.
През късната есен на 2016 г. с този важен инструмент се случи нещо (не)очаквано: мястото на обоиста беше заето от човек, който се зае със задачата „да го възвеличи както никога преди“, да го въздигне завинаги „на първо място“ – както изглежда се полага на оня, който задава тон на оркестъра. Защо първата цигулка да е оркестров водач? Нали тя се настройва по обоя, а не обоите – по нея? Защо изобщо тоя многоброен щрайх на фона на 2-3 обоя на оркестър, и то в най-добрия случай? Откъде накъде групата на духовите, в т.ч. и обоите, ще се държи забита зад виолите, при положение че от тях зависи целия оркестров строй? И т.н., и т.н.
Ето как рано сутринта на 10 ноември 2016 г. (българско време) се събудихме от високите децибели на закани за пресушаване на блатото на „дълбокия заговор“ на диригентите – за възстановяване на достойнството на първия инструмент, за преосмисляне, разграждане и пренареждане на цялата концертна сцена.“[1]
Да, метафората е изключително точна: в „оркестъра“ на световната политика, в „концерта“ на световния ред – винаги титанично труден за поддържане в хармония, през 2016 г. влезе неочакван бяс – побесня не друг, а „водещият му инструмент“. И ето, в резултат на това „побесняване“ дотогавашната „симфония“ започна все по-застрашително да се превръща в „какофония“. „Бесът“ заседнал в „обоя“ – нека някой се опита да го отрече – стремително започна да руши базисни, фундаментални „съзвучия“. Защото едва ли до 2016 г. някой би могъл дори да си представи, че започналият да се гради още от края на ХV в. глобален свят на християнска Европа – светът Евро-Америка, съзнателно кристализирал след края на великата баталия на Втората световна война с усилията на такива лидери като американеца Хари Труман и европейците Аденауер и Дьо Гол, спечелил заплашващата със същинска антропологична катастрофа Студена война (под водачеството на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и Хелмут Кол), би могъл да се разпадне, да се разцепи през междината на Атлантическия океан. Да бъде „разцепен“, казвам, от един побеснял лидер оттатък тази междина – разцепен на една егоцентризирана, започнала да се отнася презрително-високомерно към европейските си партньори Америка и на една абсолютно умишлено деконсолидирана от нея, заплашвана, а често и откровено рекетирана Европа.
Евроатлантическият свят, само четвърт век преди това, повтарям, спечелил Студената война срещу евразийския „Бегемот“, започна застрашително да се разпада. Нека припомня: „побеснелият обой“ застана открито на страната на Бр[екз]итания срещу континентална Европа, влезе почти в търговска война с Германия, от чисто личностна неприязън се „смрази“ с Франция на Макрон, пак по лични симпатии се сдружи с евроскептиците от Италия и от Вишеградската четворка; без да му мигне окото (и на висок глас) започна да изнудва целия отвъдокеански регион на НАТО с „напускане“, ако страните му не си внасят „двата процента“ военни разходи, та да бъде „Америка отново велика“, накрая направо заяви (за огромна радост на Вл. Путин и криптопутинистите от страните на бившия Варшавски договор), че НАТО… „е изживял времето си“. И в същия, същия този момент, в който започна да руши евроатлантическото единство, се изпъчи агресивно срещу „далекоизточния тигър“ Китай, като с това само го тласна към по-тесен съюз с Русия и заедно с нея го насочи към инвазии в Европа, която „ние, американците, няма повече да носим на гърба си“. Още по-нататък: заряза напълно Сирия на произвола на Путин и Ердоган, изтегли силите на САЩ от Афганистан и го остави на муджахидините и остатъците от „Ислямска държава“, конфронтира се с Иран като за сметка на това – в угода на семейния си бизнес се сближи с друг тоталитарен режим – този на Саудитска Арабия (която снабди с ядрени мощности); премести посолството на Америка в Израел от Тел Авив в (оспорвания) Йерусалим и в резултат на това консолидира здраво и сунитските и шиитските врагове на Америка. Малко по-рано оттегли силите на САЩ, пазещи въздушното пространство на Южна Корея (защото успял да „респектира“ севернокорейския диктатор Ким Чен Ун)… И като венец на цялото това геополитическо безумие започна да настоява, че с „нетрадиционните“ си инициативи е заслужил… Нобелова награда за мир. Бе толкова сигурен, че я е заслужил, че всичките му високопоставени съветници и експерти, които си позволиха през тези четири години да изкажат някакво съмнение в поведението му на „водещ инструмент“ в глобалния геополитически „оркестър“, бяха безцеремонно уволнени и обругани от него.
И тук, мисля, стигаме до втората характерна черта на обладалия Америка „бяс“, която ни го разкрива не вече като просто побъркал се „обой“, като архитект на катастрофична световна „какофония“, а именно като – бяс. Защото – заявил от самото начало, че ще „направи Америка отново велика“ – Доналд Тръмп всъщност „разбесува“ самата Америка. Няма как да се отрече, че никога до този момент (може би от епохата на Гражданската война между Севера и Юга) политическото противопоставяне в САЩ не е било до такава степен нажежено – готово да се взриви (и действително взривило се през изминалата година) в същински кръвопролития. Параноично-нарцистичната „туит-бесовщина“ на Тръмп превърна републиканците и демократите почти в два воюващи „народа“. Ако несъгласните със „световната“ политика на президента членове на кабинета му изхвърчаха от него сподиряни от обиди и закани за съдебна разправа, ако позволяващите си да го критикуват за нещо негови конгресмени и сенатори тутакси се превръщаха в „републиканци само по име“ (RINO), то политическите опоненти – демократите, до един бяха наречени с обидни прозвища (Sleepy Creepy Joe, Cheatin’ Obama, Adam Schitt), бяха им направени охулващо-подигравателни описания (Watermelon Head).
Направо ще кажа, че „бесът Тръмп“ за четири години изпълни Америка с фобийно създадени от фантазията му враждебни „легиони“, с които президентът започна абсурдна война. Защото именно безумието на Тръмп и на тръмпистите насели САЩ с агресивни „левичари“ и дори с… готови за преврат „комунисти“. Във фобийния свят на Тръмп Америка буквално подгизна от „комунисти“. Страната, в която марксизмът и комунизмът никога не са имали дори далечно сравнима с тази в Европа популярност и в която най-ляво настроените политици (като Бърни Сандърс) са леви толкова, колкото управляващите Швеция и Финландия социалдемократи, бе стилизирана като почти намираща се на прага на нова „Октомврийска революция“, в която ролите на Троцки и Берия бяха отредени за „страховитите“ левичарки Нанси Пелоси и Александрия Окасио-Кортес. И това, за да може разбесувалият обществото да се самостилизира като същински „катехон“ (силата, задържаща пришествието на антихриста) и само мисълта за чието слизане от политическия връх би хвърлило страната в катастрофална „черно-латино-джендърна“ революция. Трябва да добавим, че побесняването през изтеклите четири години застрашително обхващаше все по-широки територии. На страната на параноично съчинената „дълбока държава“, на готвещите се да „разчовечат“ Америка демократи се оказаха… най-големите медии (CNN, The New York Times, ABC, NBC, The Washington Post и т. н.), почти всички водещи журналисти, практически всички холивудски звезди, университетските професори – въобще „елита“. В дуалното (и собствено имено „ляво“) мислене на Тръмп САЩ бяха разделени на „здрави“ (и почти догматически „непогрешими“ негови избиратели) и извратен „елит“. Бяха – ще трябва да се каже ясно – класово разделени, само че не по „марксистки“, а по консервативному. Срещу „белите мъже“ на Америка бяха разкрити да заговорничат дълбоко конспиративни „черни“ (отгоре на всичко и „антисемитски“ настроени) организации; срещу „народа“ бяха видени да зломислят „глобалистите“, сговорили се да напълнят САЩ с „носещи смъртоносни болести латиноси“ и да изсмучат богатствата ѝ в угода на разни африкански “shit-holes” (букв. лайняни дупки). Америка, която Тръмп трябваше да направи „отново велика“; Америка, чийто президент си бе въобразил, че има „неотразимо влияние“ върху всички световни диктатори се оказа все по-дълбоко затънала във вътрешна война, изпълнена с „туит“-крясъци, с ругатни. Вижте в социалните мрежи остроумния клип, показващ ни гримасниченето, кривенето, ръкомахането на американския президент на фона на известен шлагер на рок-групата „Куин“, вижте телесното му присъствие на публичната сцена на великата държава. Да, това е беснуване – бесовска гротеска и нея създателите на клипа не са измислили: всичко виждащо се на него е напълно автентично.
… От религиозно-аскетическия опит отдавна е установено, че обладаването от бяс с неминуемост води до примитивизация и деградация на неговите жертви. И аз ще кажа тук че тази примитивизация и деградация сполетя през изтеклите четири години (вдъхновявана от Тръмп и разпространяваща се като вирус из целия свят) както консервативното, така и либералното, както дясното, така и лявото изобщо. В прегръдката на „тръмпизма“ консерватизмът стремително деградира до амалгама от: примитивен комплексарски мачизъм (противопоставящ се на сведения пък до „джендъризъм“ и феминизъм глобален либерализъм); до безцеремонна и грубиянска реторика (противопоставяща се на уж перверзната „политкоректност“ на либерализма), до безудържен егоцентризъм и законническо, зилотско псевдо-християнство (противопоставящо се на елементаризирания като „социалистически“ и „атеистичен“ либерализъм). И да, тази елементаризация се оказа особено прилепчива. Забележете например с каква наслада започнаха да говорят просташки, сексистки и „народняшки“ нашенски „мн-о-о-о-го десни“ патриоти, гербаджии и т. н. Забележете как тази мода на идеологическото „черно-бяло“ плъзна из континента ни. Това обаче е друга и изискваща специално внимание тема.
Накрая бих искал да обърна внимание само на парадоксалната „компания“, която през тези дни застана в защита на изгубилия изборите, на „екзорцизирания“ Доналд Тръмп. В световен мащаб „компанията“ се състои от белоруския диктатор Лукашенко, унгарския автократ Орбан и запазващия „показателно мълчание“ евразийски цезар Владимир Путин. У нас „компанията“ е още по-странна: разглеждайки Фейсбук профили установих, че оплакват „краха“ на американската демокрация, изобличават „чудовищните фалшификации“, довели до победата на Байдън яростни комунисти-русофили и… хиперконсерватори, сред които от една страна са журналистът Петър Волгин и нашумелият през последните дни проф. Михаил Мирчев, а от друга – „патриоти“ като Ангел Джамбазки и млади „консерватори“ като Кристиян Шкварек. Странна компания, нали? Но ясно показваща, че Фукуяма се оказва напълно прав: Америка извърши спасителен екзорцизъм. И излитащите днес от тялото на тази велика нация бесове пищят, долавяйки поражението си и из целия свят.
Нека се надяваме, че обоят от метафората на моя колега утре отново ще прозвучи своето ясно и чисто „ла“.
_________________________
[1] Осиковски, Мартин, „Каква Ни е Америка и Кое Хапче Бихме Избрали?“, Клуб ‘Z’, 8 November 2020 <https://clubz.bg/106225-kakva_ni_e_amerika_i_koe_hapche_bihme_izbrali> [accessed 14 November 2020]
