Каквото е било, пак ще бъде… Няма нищо ново под слънцето. (Екл. 1:9)
Христос е единственото ново под слънцето. (св. Фотий, патриарх Константинополски)
Пролог
В Библията има една книга, която би трябвало да стряска всеки, който, четейки подред, достигне до нея – книгата на Еклисиаста или Проповедника. Още повече би трябвало да стряска тя читателя, ако той обърне внимание на мястото, което книгата заема в цялостната композиция на Свещеното Писание. Защото нека се забележи, че тя се помества веднага след двадесет и трите исторически книги на Стария Завет, т. е. след обширните повествования за сътворението на света, за изгонването на човека от първоначалния рай, за чудесното избрание на „избрания народ“, за великия Моисеев „Изход“ на този народ от Египет, за дългогодишното му пътуване към Обетованата земя, за издигането на неговите Царства, най-зрялото и процъфтяващото измежду които е именно това на премъдрия Соломон, на онзи, на когото се и приписва книгата на Еклисиаста.
Казвам, че тази книга и именно мястото, на което е, непременно би трябвало да стресне читателя, защото тя е пронизана от едно удивление, връхлетяло автора ѝ всъщност като най-последното, което се разкрива от бѝлото на историята – от онова бѝло, където след всичко велико и предхождащо, му се е паднало да живее. Най-последно и пределно горчиво удивление, оставащо очевидно след преминаването през всички останали – от чудото на битието, от връхлитащите събития на човешката история, от нейните подеми и падения. „Аз, Еклисиаст – цар на Израиля и Иерусалим… насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето… Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето – всичко е суета и гонене на вятър“ (Екл. 1: 12-14).
Тъжно, бездънно тъжно удивление, до което ние, за разлика от Проповедника много рядко достигаме. Не ли обаче защото по правило предпочитаме да спрем преди този предел, защото предпочитаме да го неглижираме, а понякога дори да го отречем (твърде банален е, както ни се струва)? И ето аз питам: а можем ли да го отречем, честно ли е да го неглижираме? Защото не е ли вярно наистина, че всички световни „чудеса“ блестят все пак по протежението на един, за всяко поколение, много кратък времеви път, само в който са живи и целият „смисъл“, и цялата „страст“, и цялата императивно изисквана „правда“, и цялата страстно отхвърляна „неправда“; в който се помнят всички „велики дела“, всички грандиозни „провинения“, но след който… за всеки (и значи, в последна сметка за всички) няма нищо, съвършено нищо, освен все по-задълбочаваща се забрава? Та аз питам – бихме ли могли да кажем, че, да – дори да е така, това няма значение и ние без смущение трябва да продължим да живеем в своя кратък времеви път и в него… „да гоним вятъра“?
Това е първият въпрос, който искам да поставя. А след него още по-решително и втория: ако наистина, наистина всичко, за всеки (и най-накрая за всички заедно) се оказва „суета и гонене на вятър“, и това е последното и горчиво прозрение на ума, насочил се „да изпита чрез мъдрост всичко що става под небето“, не е ли още по-удивително това, това именно да е и истината? Да, още по-дълбоко удивление би трябвало да предизвиква именно тази ужасяваща удивителност, че това и е… последната истина: че всичко е суета, че суетата е последната истина! Казвам, че това би трябвало да е още по-дълбоко поразяващото ни удивление, защото може ли наистина „истината“ – последната истина да се оказва… неистината? Не, би трябвало да се стреснем ние – не е възможно истината да е неистината, суетата, у-нищо-жаването! Защото ако наистина последната истина е напразността, забравата на всичко, то истината – колкото и парадоксално да прозвучи е не това, което (наистина) е, но онова, което… не е, онова, което няма място под слънцето, което е освен всяко без изключение биващо под слънцето. Не е ли удивително да е така – още по-удивително от удивителната и горчива истина, че всичко, „всичко е суета и гонене на вятър“?
Разбира се, че това, което изричам сега, е парадокс, но на философията не подобава да се бои от парадокса; тя трябва да има куража да го приема смело и да се бори с него. Защото, както са казали пък елинските философи – удивлението е (само) началото на философията. Пътят ѝ оттам нататък е борбата с него – до превръщането му от занемялост в слово.
И понеже започнах тези мисли с мястото на удивителната книга на Еклисиаста в цялостния свод на Библията, бих искал сега да обърна внимание и на онова, което – също показателно – следва след нея. Защото ако от билото на историята, след достигането на най-високата и най-блестящата ѝ точка, оглеждайки оттам всичко „що става под небето“, Еклисиастът бива заслепен от страшното удивление, че в последна сметка всичко е „суета и гонене на вятъра“, то никак, струва ми се, не е случайно, че почти веднага след неговата книга-въздишка начева редицата от т. нар. пророчески книги – книгите на Исаия, на Иеремия, Иезекиил и другите, които говорят от историята, но вече за… отвъд историята, за новото, новото идещо оттатък, докато стигнат до неговия праг – до Рождеството Иисус Христово, до – по удивителните думи на св. патр. Фотий – „единственото ново под слънцето“. До Истината, която не е това, което е, но която е… Истината.
Еклисиастовата истина: повторението и баналността
- Да, при един първи и, нека признаем, привичен поглед т. нар. „история на човечеството“ застава пред нас като непрекъснат поток от все нови и нови събития, като следващи една след друга непрекъснати промени, като нещо подобно на безкрайно продължаваща „емисия новини“. Застава като дълга именно континуалност – гигантско повествование, толкова „многостранично“, че за да можем да си поемаме дъх при неговото „четене“, ние го разделяме на „томове“: праистория, древност, средни векове, нови времена… Ние много рядко си даваме сметка обаче, че тази „история на човечеството“ е собствено… наша интелектуална конструкция. Че ние, ние конструираме историята като поток от промени. Защото всъщност – преди това и по-основно от това тя е и – постоянно повторение. Да, не изменението, не „новите“ неща са най-фундаменталното в нея, а именно утомителното повторение, което – понеже не записваме, ние непрекъснато забравяме да „четем“ в историята.
А все пак – от самите дълбини на праисторията и до ден днешен (а от днес и до края на света) далеч по-фундаментално от „новите“ неща в историята е едно „все същото“: поколения се раждат, живеят броени десетилетия, измират, раждат се други, живеят своите броени десетилетия, измират… И ето това се повтаря, повтаря се безброй пъти и ще се повтаря и занапред – няма да престане да се повтаря, няма да се измени. Все нови и нови неща, казват, стават в историята? Да, ако забравим, ако изключим това, че те постоянно стават върху основата на едно, обхващащо ги всичките безкрайно повторение. И историята ни изглежда вълнуващо повествование с непрекъснато развиващ се „сюжет“, само ако забравим да добавим основното в него: след като са се родили, хората, за чиято „новост“ четем, са умрели и са престанали да имат каквото и да било отношение както към последващите, така и към предхождащите ги. Тези пък, които живеят днес и „четат“ за тях също ще умрат и утре други, съвсем други ще ги „четат“ и т. н. и т. н. Историята „на човечеството“, следователно, погледната от една по-голяма (максимално голяма) дълбочина, е такова утомително повторение, такава баналност, че ако съумеем да я усетим, тя ще предизвика у нас единствено ужасяваща задуха.
Но освен че е повторение, историята далеч не е и континуалност. Такава, нека съобразим, е тя само в този даден момент, в който сега живеещите и имащи да живеят още три, четири, пет десетилетия имат възможност да я четат от дълбоката й древност до своите дни. Тя обаче не е такава, не е континуум от времето на египетските пирамиди до днес за никой друг освен само, само за една генерация, която, живеейки в момента, може да я проследява от своя настоящ „времеви дом“. За предишната генерация – само за предишната генерация, за която днешната „чете“ като за предшествала я, историята вече не съществува, защото тази генерация чисто и просто вече я няма. Но тя не съществува и за нито една, за нито една генерация назад във времето, защото нито една от тези генерации също вече не съществува. „Историята“ – дългата „история на човечеството“ е, нека си дадем сметка, налична всъщност за съвсем кратко – докато трае животът на онези, които сега са в нея и могат да я „виждат“ от дълбините й оттатък чертата, където са залезли вековете й. Тя, като „история“ значи, е за съвсем кратко и (винаги) за много малко хора – за онези само, които днес са живи в нея. Но тя няма да бъде за тях утре, когато вече не ще ги има в нея, както вече не е за всички, за всички онези, които „днешните“ четат. Историята – дългата, предълга история е всъщност само… днес. Само в настоящето тя е „континуум“. В самата себе си е затворени в себе си (частни) жизнени цикли, между които няма брод. „Историята“ има глас само днес, само за днешните. За всички от вчера назад тя е мълчание и мрак. И такава ще стане тя и за нас утре, когато и ние ще бъдем вече „вчера“. Защото замислете се: нима да речем Уилям Завоевателят през ХІ в. е извършил онова, което е извършил, за да се случи онова, което на остров Британия ще направят неговите потомци през ХVІ, а сетне през ХХ и ХХІ в.? Онова, което – казват ни – тези последните са сторили „върху основата на неговото историческо дело“ не се е и мяркало в съзнанието му и то никак, никак не го касае днес, когато от 1000 години вече него въобще го няма. Но и за всички онези, които – казват ни – са негови „исторически наследници“, неговите собствени замисли, страсти, проекти нямат никакво значение. Уилям Завоевателят е абстрактна „историческа единица“ от „сума“ към която нямат реално отношение нейните безброй „събираеми“. Всъщност вън от образувания от поредицата „исторически деятели“ континуум, всеки един от тях е останал затворен в своя си жизнен кръг и няма реално общение нито с предхождалите, нито с последвалите го. Което означава, че „историческият“ континуум се образува… независимо от всички нареждани в него. Което пък означава, че всъщност няма „история“, исторически континуум от векове, сюжет, но има само отделни „жизнени векове“. Понятието „век“ (гр. αἰών, лат. aevum) може да означава следователно само онова, което е неговото първично значение на тези езици: „моят (нашият) жизнен век“.
Нека следователно си дадем сметка, че ако решим да схванем „историята“ в най-пределната ѝ дълбочина, в онова, което е най-фундаментално в нея – което пронизва всичките й „събития“, всичките ѝ „достижения“ и „загуби“ – ние ще трябва да кажем, че то е не „промяната“ или „развитието“, а… повторението: раждат се, живеят, умират, раждат се, живеят, умират… Каквото и да им се случва – умират, каквото и да достигнат – губят го, каквото и да променят – връщат се в нищото, от което са излезли.
- Ще кажат може би, че историята, чиято континуалност ние тук по „еклисиастовски“ поставяме под съмнение със съвкупността от, да – затворените и не можещи да влязат в общение един с друг „жизнени цикли“, все пак произвежда нещо съвкупно и все по-голямо – онова, което се нарича „световната култура“, „духът“. Дайте си сметка обаче, че към цялата „световна култура“, към всичко, което тя е постигнала, формирала, построила, написала, оставила през вековете и хилядолетията, във всеки един момент реално отношение имат всичко на всичко… три, максимум три и половина генерации, колкото живеят едновременно в този момент на света. Едната от тях – най-късно родилата се, започва да има отношение към „световната култура“, средната – намираща се в зенита на своя жизнен „век“ в по-малка или в по-голяма степен се е посветила в нея, докато третата, най-рано родилата се – вече започва да се алиенира от нея в стягащото се „кълбо болка“ на своите тлеещи тяло и ум. И ето: всички, всички предишни генерации, освен тези едва три, които живеят в този (и във всеки) определен момент вече нямат никакво отношение към „световната култура“, защото чисто и просто – ги няма в този свят. И така е не само сега, така е било и така ще бъде във всеки един момент от историята. Утре едната от днешните три генерации, които се възхищават от Нотр Дам, с дълбоко душевно потресение четат Достоевски, Дикенс, Балзак, възнасят се в емпирея на музиката на Бах, на Хендел и на Моцарт, а най-задълбочилите се в мислите на „човечеството“ достигат пределите на „смисъла“ – т. е. най-възрастната, най-проникналата се от тази „световна култура“, ще напусне този свят и всичко, всичко това, в което се е „посветила“, в което се е „формирала“, което е постигнала като „пределен смисъл“ ще престане да има каквото и да било отношение с нея. За нея то вече… въобще няма да съществува – никак и никога повече. Да, нова генерация ще заеме мястото ѝ, ще започне да се приобщава към това същото „богатство“, докато следващата пък ще начене да го напуска… И така всякога, във всяко време едва три генерации ще общуват с „духовността“ на този свят, ще я имат, ще я развиват, ще я „произвеждат“, ще я оставят на следващите и… ще я напускат абсолютно. А значи генерациите, които вече няма да имат никакво отношение към всичко това, което се нарича „дух“, ще стават все повече и повече, а онези, които ще идват и ще живеят – къде по-повърхностно, къде по-интензивно в „духа“, ще бъдат… всякога едва три.
Ще ми кажат: но и те ще стават една след друга все повече и повече. Да, но всички неминуемо ще напуснат „духа“ и никога вече, по никакъв начин, никак няма да имат отношение към него. Толкова никак, колкото и онези, които никога няма да се родят. А защо тогава ще го „постигат“?
Да, все нови и нови три генерации ще изпълват своите столетия – защото общо взето толкова генерации изпълват едно столетие: моите дядо и баба, родени в неговото начало, моите родители, напуснали ме след средата му, аз самият, който ще изпратя към хоризонта на жизнения им друм моите деца в края му. Но всичките тези нови и нови генерации все пак ще отминат. И за все повече и повече генерации Нотр Дам няма да има вече никакво значение; Достоевски, Дикенс и Балзак няма да съществуват за тях; мъдростта на Платон няма да ги касае. Ще ги е касаела – тази сюблимност, този безусловен (както се изразяват) „смисъл“, тази „истина“, тази ултимативно изисквана „правда“ – четири, пет, шест десетилетия. И толкоз. И повече никога, никак няма да ги касае.
Пак казват: но Достоевски е оставил своите романи, които разкъсват (и поради това формират) душите на поне осем поколения след онова, в което ги е написал. И ще ги получат още десетки след днес. Така е. Но пък за Достоевски това вече няма абсолютно никакво значение. Достоевски няма никакво отношение към „този свят“, към неговите „смисли“, към неговите „души“. Към него нямат (и никога няма да имат) отношение и онези, отишли си вече от тук поколения, на които той е „разкъсал“ (и поради това формирал) душите.
И ако се замислим, ще трябва да си дадем сметка, че целият „смисъл“ на човешкото „творчество“, на постиганата от людете „истина“, на осъществяваната от човешките герои „правда“, на постиганите от тях „завоевания“ касае изобщо (и във всеки момент)… три генерации живеещи сега; касае ги за шестдесет, седемдесет, максимум осемдесет години и после – завинаги, завинаги вече няма да ги касае и никак, съвсем никак няма да ги касае. От гледната точка на предстоящото на абсолютно всеки човек безкрайно време, в което той вече няма да има нищо общо с този свят – с неговото щастие и нещастие, с неговата правда и неправда – би могло да се каже дори това, че дали той е живял незаслужено привилегирован, охолен или онеправдан, потиснат, нещастен живот, няма фатално значение. И единият и другият безкрайно, никога няма да ги има и еднакво никак и никога вече няма да ги има. Знаем колко е важно за политическите и социалните реформатори да направят „времевия дом“ на този свят справедлив, да премахнат съсловията, неравенството. И да, те го правят – донякъде. Защото неравенството е неправда. Само че „равенството“ и преди техните усилия, и независимо от тях винаги е гарантирано – след шест-седем десетилетия, проживени дори незаслужено добре или незаслужено зле в този свят, всички бездруго ще станат „равни“. Защото няма да бъдат „господари и роби“, „царе и парии“, а – пръст. Завинаги.
(Следва)
