0
2738

Елвис се върна в сградата

„Елвис“

След деветгодишно отсъствие меломанът Баз Лурман се завръща на големия екран с филм, който хвърля своеобразен мост между т.нар. му трилогия на „червената завеса“ („Танцуващо сърце“, 1992; „Ромео и Жулиета“, 1996; „Мулен Руж“, 2001) и екранизацията на „Великият Гетсби“ (2013). Едва шесто пълнометражно заглавие в трийсетгодишната кинокариера на Лурман, „Елвис“ обединява творческите интереси на австралийския режисьор, впряга в действие целия му визуален арсенал и още веднъж подчертава предпочитанията му към душевните терзания, които разцъфват в сърцевината на внушителен спектакъл.

Познат с вкуса си към пищното зрелище, склонността да съчетава класика и модерност, и способността да прекрачва очакванията, Баз Лурман подхожда към Елвис, човека и мита, в характерния си стил на ръба между приказката и кича. Целта не е да създаде биографична хроника, а да завърти пред очите на зрителя калейдоскоп от звуци, емоции и идеи, които, съчетани с величествени епизоди а ла „американски киноспектакъл“, се превръщат във филм, до голяма степен приличен на самия Елвис Пресли, или поне на онази негова версия, която Лурман ни поднася през погледа на мениджъра му – мистериозен мъж без минало, известен под името полковник Том Паркър, или както той сам се определя – „злодеят в тази история“.

„Елвис“

Създавайки портрет на една легенда – от издигането и неочакваната слава, през компромисите и хегемонията на артистичния небосклон, до обективното отражение на предизвестения ѝ упадък, режисурата завихря шеметен ритъм от кинематографична дързост, поети рискове и изкусителни предложения, пренасяйки ни умело в епохата на събитията. Защото „Елвис“ е също и портрет на една определена Америка в плен на религиозните си обсесии, на пуританския плам и подозрението пред лицето на чужденеца – независимо дали става дума за друга раса, или религия, където в очите на консерваторите сценичните жестовете на новоизгрялата звезда на музикалната сцена отнемат мъжествеността на американския мъж (ако погледнете по-внимателно, ще видите трептящото отражение на съвременна Америка, която, изглежда, е забравила истинските принципи на демокрацията и все повече воюва с различията)…

Както обикновено, режисьорът не просто разказва сюжет, той използва всички технически способи, с които разполага, за да представи гледната си точка. Реконструкцията на определени пасажи, запазени в историята на поп културата, е впечатляващо реалистична. В същото време Лурман умело вгражда архивни кадри във филма си – изображения, които ще останат незабелязани за неизкушения зрител, но ще трогнат почитателите на Краля. Така, без да имитира истинския Елвис, Остин Бътлър се преобразява по „негов образ и подобие“, постигайки невероятен, почти демоничен резултат. Партнира му Том Ханкс в ролята на мефистофелския полковник Том Паркър – той деконструира образа на ръба на карикатурата и му придава неочаквана уязвимост между манипулацията и честността.

„Елвис“

Завладяващ и хипнотичен, Бътлър е голямото откровение на „Елвис“. В действителност той не прилича много на Краля на рока, но притежава същия тип магнетичност и успява да се въплъти перфектно в човека, накарал цяло едно поколение да мечтае. От световноизвестното поклащане на ханша и бедрата, до промяната в мимиката и движенията на косата, актьорът е повече от верен на образа, който претворява. По същия начин, по който Елвис привлича всички погледи, Бътлър привлича камерата като магнит до самия край, дори когато се е превърнал в сянка на самия себе си – както във „Великият Гетсби“, Лурман се интересува от трагичен образ, който се радва на хорското възхищение, но в същото време е обсебен от последствията, които ще понесе заради славата си (обобщени в горчивината на една реплика: „Скоро ще навърша четиридесет и никой няма да ме помни.“)…

Наред с превръщането на човека в „бог“ и идол на тълпите, филмът на Баз Лурман припомня, че Елвис е и първата историческа жертва на мърчандайзинга (атрактивното му провокативно лице може да бъде открито върху възглавници, чаши и други предмети от всякакъв вид), като в същото време използва музиката, за да отрази душевното състояние на героя и тя се трансформира във водеща нишка на разказа. Но вместо да се съсредоточи единствено върху фигурата на Елвис, „белият човек, който пееше като чернокож“, творбата на Лурман отдава почит и на неговите музикални вдъхновения – любовта му към ритъм енд блуса и госпъла.

„Винаги съм се възхищавал от начина, по който Шекспир, изхождайки от един исторически персонаж, изследва теми и идеи, които го надхвърлят“, разсъждава Баз Лурман. После взима една легенда и я поставя в контекста на епохата, обградена от расистки конфликти и политически убийства в страната на неограничените възможности, която се люшка между консерватизма, миража на толерантност и властта на парите. Така редом с божествената дарба на Елвис Пресли и крехката му душа на творец, разкъсван между самотата и славата, филмът ни показва и свободомислещия човек, който пее, „когато нещата станат твърде опасни за изричане“… Грандиозно завръщане!

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияХарари, шарлатан и популист?
Следваща статияПост-Азът