Десетият пълнометражен игрален филм на Джузепе Торнаторе „Най-добрата оферта” дава възможност да изпробваме силата на една стара аксиома в киното и в изкуството като цяло.
Ето ви един магнетичен филм. И е доста трудно да обясня защо. Или причините са твърде много, или са толкова добре вплетени в цялостното усещане за „Най-добрата оферта”, че е наистина сложно да бъдат извадени на хартията и анализирани една по-една, затова прощавайте, ако пропусна точно вашето основание.
Десетият пълнометражен игрален филм на Джузепе Торнаторе не само ни връща към прекрасните, емоционално наситени истории, които бликат от почти всичките му филми, не просто ни напомня, че няма нищо случайно в това да се превърнеш в кинолегенда още с игралния си дебют („Ново кино „Парадизо”), но и ни дава възможност да изпробваме силата на една стара аксиома в киното и в изкуството като цяло. Казват, че зрителят има нужда от съпричастност и идентификация с героя, за да остане удовлетворен от една творба. Е, „Най-добрата оферта” видимо владее онази магия, която позволява да се потопиш на сто процента във филма, без да си хипербогат, сприхав, самотен, застаряващ чудак (и дори не е необходимо да си падате по Джефри Ръш, за да се получи). Просто вълшебно!
Във всеки фалшификат има нещо автентично, защото фалшификаторът не може да устои на изкушението да остави малка, понякога съвсем незначителна следа от своето присъствие, обяснява един от персонажите във филма, но това не важи за „Най-добрата оферта”, защото следата на Торнаторе е значителна, а филмът е съвсем автентичен. И ако беше картина, зрителите щяха да превъзнасят нейната елегантност, чувствителност и красота.
Върджил Олдман е уважаван антиквар и собственик на аукционна къща, който се оказва замесен в странна романтична история и тя променя живота му завинаги. По телефона мистериозна клиентка се опитва да го наеме, за да продаде обзавеждането от къщата на покойните й родители. Младата жена страда от агорафобия и не е излизала навън от 15 години. Съчувствието на Олдман и нарастващото му желание да се срещне лице в лице с мистериозната Клер го кара да приеме работата. И неусетно се „вгражда” в прастария образ на възрастния мъдрец, прероден и погубен от любовта.
Романтичен трилър, с леко байроновски поанти. Перипетиите на интригата нямат време да се накъдрят оригинално, но зрителят е до такава степен погълнат от емоционално-психологическия профил на филма, че забравя да следи криминалната нишка и току виж се оказал изненадан. Всъщност, след края на историята може да си дадете сметка, че фабулата е била доста предвидима, но това (вече) няма никакво значение, защото е изпълнила предназначението си – да даде възможност на взаимоотношенията да се развият и преди всичко да позволи на главния герой да премине по пътя на собственото си израстване, осъзнаване, катарзис или както там пожелаете да го наречете. Силата на любовта може и да е клише в живота, но когато умело я използваш в изкуството, се раждат (макар и твърде рядко) чудеса.
Предвидима интрига и необикновена лична драма – това е коктейл, който едва ли сте пробвали, и ако не ви харесва на вкус, то наистина си заслужава да видите как се смесват цветовете и бълбукат мехурчетата му. Всичко в „Най-добрата оферта” е мистериозно и двусмислено – като Клер, за която никога не сме сигурни дали в следващия момент ще се усмихне или ще изпадне в истеричен пристъп. Всяко зъбчато колело се нагажда към друго, с което го събереш, или към механизма, в който го сложиш – философът на романтичната история в лицето на Робърт (Джим Стърджис) умее да сглобява ненатрапчиво житейски максими с постоянство и изобретателност.
Образът на Върджил Олдман се оказва в основата на едно разсъждение върху истината, мистерията и красотата на изкуството (или може би на самия живот). Много силен е контрастът между експерта изкуствовед, който движи бизнеса си с желязна ръка и известен деспотизъм, и крехкия възрастен мъж, който разголва душата си пред младия изобретател Робърт. Единственото, което очовечава Върджил, са човешките му взаимоотношения, приятелството, което го измъква от стерилния свят на застиналата красота – неговата тайна стая с безценни портрети на жени, чиято природа не се налага да проумява и които никога няма да го напуснат, а самотата е най-голямото наказание за неговите гордост и самодоволство. Самото присъствие на Джефри Ръш е образец за актьорска игра, а бонус за киноманите е появата на Доналд Съдърланд в ролята на верния приятел Били.
Лиричен, емоционален и леко носталгичен, Джезупе Торнаторе е различен във всеки от филмите си. Казват, че никъде не достига отново дълбочината на въздействието на „Ново кино „Парадизо”, но всеки, който се е наслаждавал на фаталния чар на Моника Белучи в „Малена”, съпреживявал е необикновената драма на Тим Рот в „Легенда за пианиста” или е стискал палци на измамника Серджо Кастелито от „Човекът със звездите”, очаква от Торнаторе преди всичко фойерверки от южняшки емоции, подправени с любов.
Под всезнаещата музиката на Енио Мориконе една римска вила се превръща в мрачен замък а ла Байрон, а луксозен градски апартамент – в модерна абаносова кула. „Човешките отношения са като произведения на изкуството – могат да бъдат фалшифицирани.” И ако не сте открили всички пластове на тази философска енигма, гледайте „Най-добрата оферта” отново.
