„Сутринта на 16 април доктор Бернар Рийо излезе от своя кабинет и се спъна в един умрял плъх, паднал насред площадката. В първия момент той ритна животното, без да се замисли, и слезе по стълбите.“ Така безобидно започва чумната епидемия в романа на Албер Камю. Така безобидно започна епидемията от африканска чума у нас. Сигурно по подобен тривиален начин започва всяка епидемия, всяко бедствие. Заради необезпокояващото начало нашите реакции се забавят и се обезпокояваме чак когато вече е късно. „За Рийо не беше трудно да установи по-късно, че целият квартал говори за плъховете.“ По същия начин и у нас цялото общество вече говори за африканската чума по свинете.
Никога не съм и помисляла, че ще изпитам такава жал за прасетата. Подобна жал изпитват и стопаните, които ги отглеждат и телевизионните оператори, които ги снимат – показват как ги галят, с каква нежност ги пошляпват. Тези кадри ме натъжават и ме карат да се замисля – откъде идва тази жал и любов? Нали ние прекрасно знаем, че прасетата се отглеждат, за да бъдат заклани. А ето, че когато трябва да бъдат избити заради чумата, нашето отношение е различно. Може да звучи безжалостно, но тъй като не гледам света през вегански очи, смятам, че смисълът на техния живот е в това, да нахранят човечеството. Това е наистина смисъл, защото не виждам как по друг начин би могло да съществува милиардното човечество. Виждаме, че така е в цялата жива природа, където непрестанно се водят битки на живот и смърт, лее се кръв, трошат се кости, по-силните изяждат по-слабите, защото на това се крепи животът. И ето сега, колко по-различно е, когато прасетата трябва да бъдат избити с ток или с пяна и да бъдат загробени в огромни ями. Сигурно и служителите, които извършват тази жестока евтаназия, вършат своята работа много по-мъчително, отколкото когато прасетата се колят в кланиците, за да поеме месото им към магазините, за да бъдем изхранени.
В романа-предупреждение на Камю чумата е алегория на света, в който върлува чумата на злото, на изтреблението, на духовния маразъм. Камю казва, че светът е обречен, защото смъртта царува. Произнася медицинска, философска и духовна диагноза – светът е чумав!
Векове наред чумата е била сред най-страшните болести за човечеството. В древността и през Средновековието чумните епидемии са върлували периодично, продължавали са по няколко години и са изтребвали до половината от населението на заразените области. Епическата песен „Чумави“ на Пенчо Славейков разгръща влудяващата трагедия, която носи черната чума в едно семейство. И в Славейковата поема, както в романа на Камю, чумата не е само смъртоносна физическа болест, но трагична метафора на общочовешкото нещастие, злото и смъртта. В по-ново време чумата вече не изтребва хората, но ето че премина върху свинете. Трагедията не е по-малка, защото светът е така устроен, че животните и човека са свързани и живеят в единство.
Един от най-драматичните епизоди в Евангелието разказва за издавянето на гергесинските свини (Мат. 8:28-34). От гробищата излезли двама човека, хванати от бяс. Те били тъй свирепи, че никой не смеел да минава покрай тях. Бесовете в тях закрещели към Иисус да им позволи да влязат в свините, които пасели наблизо. И в същия миг цялото стадо свини се сурнало низ стръмнината и се издавило във водите на Генисаретското езеро. Случилото се е толкова драматично не само заради издавянето на свините, но и защото показва, че и хората, и животните страдат от едни и същи бесове. Бесовете излезли от двамата човека, но станали причина за издавянето на цяло стадо свини. Тъжна и трагична е и последвалата реакция на свинарите, които побягнали, разказали на жителите на близкия град за случилото се и после целият град излязъл да моли Иисус да напусне пределите им. Те сякаш нямали проблем, докато бесовете измъчвали двамата техни съграждани, но когато свините се издавили, те се разтревожили, разгневили и прогонили Иисус. В Евангелието от Марк се казва, че злите духове били легион. Затова те могат да населят жителите не само на онзи малък град, но да завладеят много по-големи територии, там, където хората са прогонили Бога и са низвергнали Божията правда.
Долавяме аналогията между свините, описани в Евангелието и плъховете в романа на Албер Камю. Писателят започва своето произведение с трагедията на агонизиращите плъхове, не само защото те са преносители на чумните бактерии. Плъховете обитават градовете и домовете на хората, хранят се от техните отпадъци и дремят като една латентна опасност, готова всеки миг да пръсне заразата. Но дали ще избухне епидемия, зависи от човека. Именно натам насочва погледа ни Камю в своя метафоричен роман. Човекът, плъховете и свинете обитаваме една и съща биосфера. Свързани сме и сме зависими идни от други.
Първата жертва на чумата в романа на Камю е портиерът на къщата господин Мишел. Той умира половин месец след като е забелязан първият заразен плъх. Господин Мишел отрича, че в къщата има плъхове, дори когато по улиците започват да агонизират десетки заразени животни. Затворен в своя собствен свят, той не вижда плъховете, пренебрегва опасността, таи някаква сляпа надежда, докато смъртоносната зараза не го покосява. В боговдъхновения 90-и псалом цар Давид предупреждава за страхотиите, които заплашват човека: „ходещата в тъмата язва“ и „заразата, която опустошава по пладне“. Бедите и бедствията дебнат около нас. Неразбирането и безразличието, с което се отнасяме към тях е като сляпата надежда на господин Мишел.
Отвред ни повтарят, че африканската чума се разпространява само по свинете и не е опасна за човека. Но виждаме, че въпреки строгите предпазни мерки в свинекомплексите, вирусът прониква в тях и заразата ги превзема. Ставаме свидетели на много неадекватни предпазни мерки – десетки хиляди свине се загробват в близост до населени места, до вододайни зони, до ниви. Или подценяваме опасността, или изпадаме в паника. Необяснимо защо срещу болестта не е създадена ваксина, нито лечение. Не звучи успокояващо твърдението, че вирусът не е опасен за човека. Свинското месо е нашата основна храна. Има информация, че в близко бъдеще вътрешни органи на свинята – сърца, черен дроб, панкреас, бъбреци, ще служат за спасяване на човешки живот. Не сме толкова различни, за да подценяваме чумата по свинете. Плашещо е, че обикновените хора по селата се тревожат, докато единственото старание на държавните служители е да ни успокояват. Говоренето им наподобява летописа на Жан Тару, който описва онова, в което няма нищо за описване и цял куп второстепенни подробности, тъй като се е изхитрил да наблюдава събитията и хората през обратната страна на бинокъла.
С разрастването на епидемията, нарастват и престъпленията в град Оран. Паралелно с опустошенията на чумата, нарастват и опустошенията, причинявани от хората. Не други болести, а тъкмо чумата се е превърнала в синоним на политическите системи, които покосяват човечеството: „кафявата чума“ – нацизма, „червената чума“ – комунизма. Метафората на чумата се транспонира в бедствия, които човекът сам предизвиква. Наричаме „чума“ не земетресенията или ураганите, а политическите катаклизми, войните, терора, геноцида. Отец Панлу, който в края на романа също става жертва на заразата, я нарича бич Божи, защото ние сме тези, които сеем зарази – „прекалено дълго този свят се е спогаждал със злото“.
„По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени… Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица.“ Знаем, че всяка война е безсмислица, но това не ѝ пречи да продължава. Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим.“
