В книгата си „Провинцията на човека“ Канети отбелязва, че задачата на писателя се заключава в усилието да държи отворени „проходите между хората“, за да могат те да се преобразяват във всекиго, дори в най-нищожния, най-наивния, най-безсилния човек.
На 15 октомври 1981 г. световната преса разпространи вестта, че Шведската кралска академия е присъдила Нобеловата награда за литература на Елиас Канети.
Това решение предизвика немалка сензация, защото името на седемдесет и шест годишния писател бе познато на твърде ограничен кръг читатели и специалисти. А само едно десетилетие преди това и най-авторитетните библиографски издания не бяха в състояние да посочат нищо определено за творчеството му.
Днес Елиас Канети е смятан за един от най-значимите модерни писатели, но въпреки това и независимо от авторитетната награда принадлежността му към определена национална литература остана неясна. В интервю с българската журналистка Ивайла Вълкова преди премиерата на пиесата „Комедия на суетата“ във Виена през 1979 г. Канети споделя: „Аз, разбира се, не съм австриец. Родителите ми са шпаньолски евреи, роден съм в Русчук, България. Живял съм в много страни в Европа, сега живея в Лондон и Цюрих. Но се считам за австрийски писател, защото литературното ми формиране стана във Виена, защото моите герои са преди всичко виенчани и дори виенският диалект доминира в много от моите пиеси.“
ПРЕДЦИТЕ
Ако погледнем фамилната история на рода Канети, ще установим, че писателят е кръвно свързан със съдбата на Русе. Предците му са дошли на Балканския полуостров след едикта на Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска от 1492 г., който прокужда евреите от Испания. В личен разговор с братовчеда на писателя, носещ същото име Елиас Канети и живеещ в Париж, можах да установя, че родът произхожда от град Каниете, разположен сред масива Серания де Куенка в Нова Кастилия. Най-старите писмени сведения са за дядото Елиас Канети, който е роден в Одрин в средата на XIX век. Братята му Абраам и Моис Канети рано се преселват в Русе. Според изследователя на родовите връзки Салватор Израел през седемдесетте години Абраам Канети бива назначен за консул на Австро-Унгария в Русе.
През 1882 г. в Одрин се ражда и бащата на писателя – Жак Канети, който още като дете се преселва с цялото семейство в Русе. Майката, Матилда Канети, е родена в Русе. Тя произлиза от рода Ардити – по думите на писателя, едно от най-старите и най-заможни шпаньолски семейства в България. Още по-далечни са сведенията за нейния род по майчина линия – тя е внучка на видния русенски общественик, историк и просветител Аврам бен Израел Розанес – Абир. И трите рода – Канети, Ардити и Розанес – са играли важна роля в обществения живот на Русе от десетилетията преди Освобождението. В тази фамилна среда се ражда и писателят Елиас Канети.
ЖИТИЕТО
Според акта за раждане, открит в регистрите на Русенската община, бъдещият писател съзира светлината на света на 12 юли (по нов стил 25 юли) 1905 г. в дома на баща си Жак Канети на улица „Гурко“ № 33. От търговската книга на русенския съд от началото на века се знае, че фамилията Канети е търгувала със стопански инвентар, семена, зърно, вносни стоки. Сам писателят си спомня в книгата „Спасеният език“: „Думата, която често чувах, бе ла бутика, произнасяна с усърдие и нежност. Така наричаха кантората, където дядо ми и неговите синове прекарваха деня. Разположена бе на стръмна улица, която се спускаше от високите богаташки квартали право надолу към пристанището.“ Търговската сграда на фамилията се е намирала на ул. „Митарна“ (сега „Славянска“) № 12. Фирмата „Канети“ е имала филиали във всеки по-голям град на страната.
През 1911 г. семейството на писателя се преселва в Манчестър, където бащата става сътрудник в търговска фирма. След внезапната му смърт майката с тримата сина заминава през Швейцария за Виена. През трите летни месеца, прекарани в Лозана, тя почти насилствено научава осемгодишния Елиас на немски език, тъй че за него немският става в буквалния смисъл на думата „майчин език“ – изразно средство, с което занапред писателят ще изгражда своя литературен свят.
Избухва Първата световна война. През лятото на 1915 г. малкият Канети пътува с майка си за България. Освен родния Русчук той разглежда Варна и околностите й, вижда отдавна жадуваното Черно море, което във въображението си свързва с митичното плаване на аргонавтите, с легендата за Колхида, златното руно и Медея. На следващата година момчето е ученик в Цюрих, а от 1921 г. – гимназист във Франкфурт на Майн, където преживява голямата инфлация и хаоса на следвоенното време. През 1924 г. Канети се завръща във Виена и живее там през следващите петнадесет години, записва се студент по химия в университета. Наред с естествените науки изучава редица странични предмети – занимава се със старокитайска философия, чете Тукидид, проучва историята на революциите, вдълбочава се в Дарвин и в съчинения върху живота на насекомите. Вечер се опитва да пише и ревностно посещава лекциите на драматурга и критика Карл Краус – водеща фигура във виенския културен живот.
В летните месеци на 1928 г. Елиас Канети за първи път посещава големия европейски духовен център Берлин. Там се сближава с вече известния Бертолт Брехт и с художника експресионист Георг Грос. Но през деветдесетте дни на престоя му в немската столица най-голямо влияние върху него оказва общуването с пристигналия от Париж руско-еврейски писател Исак Бабел, чиито книги „Конармия“ и „Одески разкази“ неотдавна са излезли в Германия. И ето че тъкмо Бабел връща младия Канети към българската му родина. Струва му се, че руският майстор на словото произхожда от същия район, чийто привърженик едва сега се чувства. Във втората си автобиографична книга „Факел в ухото“ Канети ще напише: „Пъстротата, неподправеността и силата на Бабеловите Одески разкази бяха като че ли подхранени от собствените ми детски спомени… Само един град, разтворен към света, ми беше свиден.“ Този град е Русчук.
Но кои са тези съдбоносни събития в детството на Елиас Канети, които образуват живителното ядро в творчеството му?
ЗАГАДКАТА НА ЕЗИКА
Канети прекарва в града на Дунава първите шест години от живота си. В следосвобожденския Русчук, този, по думите му, „чудесен град за едно дете“, владее истинско вавилонско смешение на езици, народности, човешки типове и съдби. Бъдещият писател израства в един свят, където, освен шпаньолският в бащиния дом, звучат думи на български, турски, гръцки, румънски, руски, албански, арменски, цигански. Малкият Канети внимателно се е вслушвал в хаоса от гласове и говори, който го е заобикалял. След години ще си припомни: „Често ставаше дума за езици: седем или осем различни езика се говореха само в нашия град. Всеки разбираше по малко от тях, всеки изброяваше езиците, които знае. Беше особено важно да се владеят много езици. С познаването им можеше да спасиш живота си или живота на другите.“ Дядото, старият Канети, с удоволствие пресмятал на пръсти колко езика говори – понякога излизали седемнадесет, понякога деветнадесет.
Български език момчето научава от селските момичета, цанени за слугинчета, с които играе в бащината къща. От тях то чува и първите истории за хора и животни, запечатали се в съзнанието му, те го въвеждат в тайнствения и прекрасен свят на българските народни приказки. Още тогава у Елиас Канети се пробужда интерес към словото и неговите изразни възможности, към загадката на езика. Той е откривал човешката неповторимост не толкова в смисъла на думите, който нерядко му е убягвал, колкото в особения им начин на изразяване и най-вече в индивидуалната им оцветеност.
Мотивът за чудото на езика намира най-ярък израз в драмата на Канети „Сватба“. В тази пиеса той за първи път осъществява драматургичното си схващане за „акустичната маска“ на действащите лица, за тяхната личностна речева характеристика. През 1937 г. в интервю пред виенския вестник „Зонтаг“ Канети споделя: „Начинът на говорене на един човек е неповторим и несравним. Той притежава собствена височина на тона и бързина, собствен ритъм. Определени думи и изрази изникват отново и отново. Изобщо езикът на един човек е съставен само от петстотин думи, с които той отлично си служи – това са неговите петстотин думи. Друг приказва с други петстотин думи. Говорът на човека е като неговата физиономия – също и тя е неповторима. Този словесен облик на един човек, неизменимостта на речта му, възникващият чрез нея език, който той владее и който ще изчезне заедно с него – аз наричам негова акустична маска.“
КНИГИТЕ КАТО СЪДБА
В стария Русчук Елиас Канети за първи път изпитва и магията на книгите. Неговата майка чете извънредно много, по собствените му думи – литературите на културните езици, които тя владеела, се били превърнали в същност на живота й. На голямото черничево дърво в двора на родния си дом тя е прочела много от книгите на младостта си и по-късно с гордост показва това дърво на сина си. Майката разкрива пред момчето всички светли и тъмни страни на човешкия дух, говори му за Шекспир и Стриндберг и то я следва въодушевено в мислите й. Така у Канети още в Русчук се събужда „неутолим копнеж по буквите“, който през годините на следването във Виена ще прерасне в истинска страст за четене и събиране на книги, в „мания за универсалност“, както той я нарича.
Мотивът за многото книги заема централно място в романа на Елиас Канети „Заслепението“. Тук писателят изгражда образа на един „човек на духа“, който води самоцелно и гротескно съществуване в своята грамадна библиотека. Синологът д-р Петер Кин обича единствено книгите си, той презира хората заради стремежа им към успех, богатство и наслади, затова няма приятели, нито близки. Единствената му връзка е с възрастната икономка Терезе, която се грижи за него и библиотеката му. Тя е необразована личност, която си служи с ограничен брой думи, но със здравия инстинкт на примитивния и духовно ограничен човек успява да заблуди учения, че подобно на него предпочита съвършенството на книгите пред човешкото несъвършенство. Така героят на Канети се оженва за икономката си, но не поради привързаност или любов, а само защото смята, че е открил в нея идеалната библиотекарка. От този миг нататък тя проявява своята истинска същност и с всички юридически, психологически и физически средства успява да прогони учения от неговата книжна „кула от слонова кост“.
ЧОВЕШКИТЕ МАСИ
В родния си град Елиас Канети за първи път се сблъсква и с големите човешки тълпи, които спечелват интереса му за цял живот. Това става на двора на бащината му къща, където всеки петък преди сабат нахлуват цигани, за да получат храна или други подаръци. Тези цигани му се струват безброй, изглеждат му сякаш цял народ. Канети си спомня: „Толкова много хора, които при придвижването си се държаха така един за друг, не видях никога вече. И в този живописен град това беше най-живописното.“ Струпването на човешки маси момчето наблюдава и при всеобщата паника от появата на Халеевата комета. Възприемането на тази „маса, замираща в очакване“, ранните преживявания от гледката на много хора, се свързват по-късно в съзнанието му със сходни впечатления. През ученическите си години Канети съзерцава въодушевлението на тълпите из улиците на австро-унгарската столица при избухването на Първата световна война, а през лятото на 1922 г. във Франкфурт на Майн става свидетел на безредиците и работническите демонстрации след убийството на министъра на външните работи Ратенау.
Ето как преживяванията от детството, обогатени от сблъсъка с политическата действителност в Европа, подхранват у двадесетгодишния студент идеята да напише книга, чийто основен мотив ще бъде масите. И когато след години ще се залови с монументалното си изследване „Маси и власт“, Канети ще има пред очите си не само формите, в които масите съществуват конкретно – хората по улиците, на стадионите, на политическите сборища, но и онези невидими маси, които ние само си представяме, които съществуват само в нашето съзнание; а това са масите на вече мъртвите и масите на още неродените хора – според него те влияят непрекъснато върху нашия всекидневен живот.
На човешките маси Канети посвещава и немалко страници от книгата си „Гласовете на Маракеш“, в която описва впечатленията си от едно пътуване в Мароко през 1954 г. Там той се натъква на хора и човешки типове, които с нещо му напомнят образи от детството, и макар че не разбира езика им, те му стават близки. За разказвачите по пазарите в Маракеш Канети казва: „Струва ми се, че те са мои по-стари и по-добри братя.“
ТАЙНАТА НА ВЛАСТТА
В своята най-ранна възраст бъдещият писател за първи път опознава и тиранията на властта. Тя се проявява в лицето на неговия дядо, стария Канети, от когото всички треперят, но и тайно му се възхищават. Той е тиранин с необикновено жизнен нрав и управлява децата си като непреклонен патриарх. Където и да се появи, той веднага се превръща в център на внимание, около него се образува голям кръг и той разказва истории, в които играе много и все особени роли. Най-добре дядото се чувства в обществото на внуците, носещи неговото име.
Мотивът за властта става основен за творчеството на Елиас Канети. Той се проявява още в ранните му произведения – романите „Заслепението“ и драмата „Сватба“, но завършен израз добива в „Маси и власт“. С остър поглед за социалния маскарад, за неназовимите нюанси в междучовешките отношения, Канети изследва тук тайната на властта, силата на мълчанието, загадката на вярата. Едно от ключовите изречения в книгата гласи: „Мигът на оцеляването е миг на властта.“ Оцеляването, надживяването на другите, Канети схваща като самоцел, лишена от морална стойност. Затова той се изпълва с непреодолима ненавист към Оцелелия, към човека, който властва над другите и по този начин се идентифицира със смъртта. В абстрактния образ на Оцелелия ще открием стария Канети, семейния властелин, който стоварва страшния си гняв върху сина си и го проклина преди заминаването на семейството му за Манчестър. Още тогава момчето свързва тези клетви с внезапната смърт на баща си и още повече намразва дядото, надживял мъртвия син. По-късно Канети ще признае само една форма на оцеляване – безсмъртието в делото, което не унищожава никого и надживява другите. В „Маси и власт“ той определя: „Делата на човека се оценяват едва след години, когато самият той вече не е между живите, тъй че не може да убива.“
СТИХИЯТА НА СМЪРТТА
В Русчук Елиас Канети за първи път се сблъсква и със смъртта. Първото убийство, за което чува, е от ревност и то се извършва недалеч от родната му къща, в квартала на заможните турци. Писателят споделя: „В тази история ми направи впечатление не само мъртвата в локвата кръв, но и ревността на мъжа, предизвикала убийството.“ Тогава момчето усилено се съпротивлява срещу смъртта, то не може да повярва, „че нещо би могло да бъде съвсем мъртво“. Представата за крайността на човешкия живот дълбоко го вълнува и не му дава покой.
Мотивът за смъртта е твърде важен за Елиас Канети. В едно интервю той подчертава: „Решаващо събитие в моя живот бе неочакваната смърт на баща ми. Мисля, че всичко, което ме е занимавало по-късно, води началото си от това преживяване.“ Постепенно Канети се изпълва с прозрението, че хората са зли, защото знаят, че трябва да умрат, но биха станали още по-зли, ако още от началото знаеха кога ще умрат. Тази тема писателят разглежда в драмата си „Обречените“.
За Елиас Канети смъртта и злото са идентични, те представляват едно цяло. Още в речта си по случай петдесетгодишнината на Херман Брох през 1936 г. той заявява: „Докато съществува смъртта, всяка произнесена дума ще е насочена срещу нея.“ Гневното му презрение към човешкия край е изразено най-сбито в следната бележка: „Най-голямото усилие в живота е да не свикваме със смъртта.“ В „Маси и власт“ Канети проследява нравствения упадък от привикването със смъртта като с нещо естествено и всекидневно. Той смята, че ядрото, същността на чувството за власт се корени в триумфа на живия човек, който надживява другите. Според Канети най-опасните политици са хора, които безцеремонно желаят масовата смърт. Защото колкото повече са мъртвите им неприятели, а дори и приятели, толкова по-силно става чувството им за власт.
ВСЕКИДНЕВИЕТО НА СТРАХА
В ранните години на своето детство Елиас Канети за първи път изпитва и чувството, което ще го съпровожда през целия му живот. Това чувство е страхът. Най-напред го подхранват у него приказките, които слуша от българските селски момичета. Сгушени едно до друго на един миндер в бащината му къща, те разказват за върколаци и вампири. Писателят си спомня: „Толкова ни беше страх, че никой не смееше да стане и когато родителите ми се връщаха у дома, намираха ни скупчени, треперещи от страх.“ Освен това момчето живее в панически страх от циганите, които идват в двора им. То е убедено, че в торбите, които се люшкат на гърбовете им, има откраднати деца. В спомените му четем: „Исках да видя циганите, бях като омагьосан от тях, но видех ли ги, отново ме обземаше страхът, че са ме нарочили, и, плачейки, изтичвах обратно.“ Детската му боязън се слива с всеобщия страх и трепет в дните, когато се появява кометата. И накрая, но не на последно място, момчето изпитва дълбок и необясним страх от дядо си, семейния тиранин.
Мотивът за страха заема основно място в голямото есе за писмата и творчеството на Франц Кафка, озаглавено „Другият процес“. Тук Канети проследява развитието на двойното чувство на страх и копнеж у болния пражки писател, чувство, предизвикано от жажда за човешка близост и опасения за собственото литературно дело. В това есе Елиас Канети дава израз на своите лични преживявания и съкровени прозрения.
ОМАЯТА НА БЕЗУМИЕТО
Пак за първи път в пъстрия крайдунавски Русчук момчето опознава лудостта в лицето на кварталния идиот Како, който мисли себе си за кокошка и когото децата преследват. Малкият Канети изпитва жал към него, но винаги се плаши, когато Како отново започне да подскача. И все пак – нещо, на което никога не се насища и което винаги наблюдава с неотслабващо вълнение, – е превръщането на Како в огромно черно пиле.
И когато във Виена младият доктор по философия съзерцава от прозореца на стаята си далечния, обграден с високи каменни стени „град на лудите“ Щайнхоф, където живеят шест хиляди душевноболни, у него се поражда особена мисъл. Той решава, че светът вече не може да се изобразява художествено, както досега, че той се е разпаднал на съставните си части и затова различните човешки типове трябва да се опишат поотделно. Така на двадесет и четири годишна възраст Елиас Канети си поставя за задача да създаде поредица от осем романа по подобие на Балзаковата „Човешка комедия“. Но понеже героите й ще живеят „на ръба на безумието“, напълно чужди един на друг“ и в начина си на изразяване, и в най-съкровените си помисли“, октологията трябва да носи общото заглавие „Човешка комедия от безумци“. Нейни персонажи ще бъдат един религиозен фанатик; един фантаст, който живее само с плановете си за покоряване на космоса; един колекционер; един актьор; един човек, обзет от манията да говори само истината; един прахосник; един противник на смъртта и накрая – един „книжен човек“. Общото помежду им ще бъде тяхната лудост.
Мотивът за безумието е основен за единствения роман, възникнал от тази поредица –“Заслепението“. Неговият почти автобиографично скициран герой загубва душевното си равновесие, след като жена му го прогонва от собствения му дом. В своето заслепение ученият д-р Кин е обзет от налудничавата мисъл, че е причинил смъртта на съпругата си. От Париж пристига брат му – известен психиатър, чиято особеност обаче е тази, че при цялата си житейска стабилност и интелектуална дисциплина, той е само „пръв сред равни“ между своите пациенти. За психиатъра всяко излекуване от душевна болест означава обедняване на личността. Така че, макар и да помага на брат си да възстанови предишното си обществено и материално положение, той е също един безумец.
КРАСОТАТА НА ОГЪНЯ
В стария Русчук писателят е свидетел и на първия голям пожар, чиято гледка за дълго ще го преследва. В съзнанието му се врязват не само огромните пламъци и срутващите се греди, но преди всичко дребните черни човешки фигури, които се промъкват в горящата къща и изнасят откраднати вещи. Тази необикновена картина Канети ще открие по-късно в платната на Питер Брьогел във Виена и фламандецът ще стане за него „най-значимият художник“, защото ще му напомня нещо от българската атмосфера на детството. Канети казва: „Открих го в себе си, струваше ми се, че той отдавна ме е очаквал и е бил сигурен, че един ден ще дойда при него.“ А когато през лятото на 1927 г. наблюдава пожара на виенската Съдебна палата, пламъците от Русчук ще озарят съзнанието му с нова сила и този ден ще добие за него особено значение.
Мотива за огъня писателят влага във финала на романа си „Заслепението“. Неговият герой не може да се освободи от налудничавите си идеи и за да „спаси“ себе си и книгите си от хората, запалва своята библиотека. Днес този „психиатричен роман“, както го нарича критиката, е смятан за един от върховете на модерната белетристика. И в него тайно присъства колоритната, причудлива атмосфера на стария крайдунавски град.
БЕЗДНАТА НА ГИБЕЛТА
В Русчук писателят преживява и едно от най-вълнуващите събития от началото на века – появата на Халеевата комета през 1910 г. В едно интервю Канети споделя, че тогава целият град е очаквал настъпването на края на света, навред царяло средновековно мистично настроение. И добавя: „Спомням си нощта, през която и ние, децата, можехме да не си лягаме, защото светът щеше да загине. И аз мисля, че чувството ми за апокалиптичност, за ужасна гибел, бе определено до голяма степен от това преживяване.“
Мотивът за гибелта на света намира по-късно художествено превъплъщение в драмата на Елиас Канети „Сватба“. Тук отново срещаме и домашния тиранин от родния дом, и малоумната комична фигура от детството – но всичко потопено в гротескното настроение на ужас и еротична разпуснатост пред настъпващия край. Пиесата напомня пир по време на чума или мъртвешки танц преди низвергването в преизподнята. Всички междучовешки връзки – между мъж и жена, родители и деца, годеник и годеница, брат и сестра, приятели – се оказват разядени от страсти, от алчност и себелюбие. Настъпилото земетресение срутва къщата и запраща всички в бездната.
ХЛЯБЪТ И СОЛТА НА РАННИТЕ ГОДИНИ
В стария Русчук Елиас Канети расте в свят на постоянни промени, но с траен вътрешен център и духовен смисъл. Тук бъдещият писател за първи път се сблъсква с човешката мъка и страстта, с възторга и безумието, с живота и смъртта. Край него владеят любов и ревност, егоизъм и гордост, нежност и страх, но всичко това е омекотено от културата на родния дом. Притегателните сили в малката вселена, която момчето носи в гърдите си, са сърдечната привързаност към бащата, но преди всичко – любовта към младата и красива майка. Тя го въвежда в света на изкуството и разпалва влечението му към театъра и литературата. Но наред с това отваря очите на сина си за богатствата на сетивния свят в родината, за земното величие, напиращо от живописните купчини зрели плодове и зеленчуци, каквито Европа не познава. „Така е тук – ще каже майката, – една благословена страна. И това е култура, никой не трябва да се срамува, че се е родил тук.“
По думите на писателя, майката е оная духовна субстанция, която се приема в ранни години, на която винаги се позоваваш и от която никога не можеш да се откъснеш. Под влияние на майка си малкият Канети опознава човешката разноликост, изпълва се с чувството, че се състои от много същества, за които не може да си даде сметка. И по-късно ще каже: „Те бяха хлябът и солта на ранните ми години. Те са същността, скритият живот на моя дух.“ Така Канети усвоява загадката на човешките преображения. И след години в книгата си „Провинцията на човека“ ще отбележи, че задачата на писателя се заключава в усилието да държи отворени „проходите между хората“, за да могат те да се преобразяват във всекиго, дори в най-нищожния, най-наивния, най-безсилния човек. Сам Елиас Канети чрез образите и мотивите от родното си място – тази благодатна „човешка провинция“, подхранваща духа му – осъществява собствените си преображения.
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
