Начало Идеи Гледна точка Елитарно, твърде елитарно
Гледна точка

Елитарно, твърде елитарно

6798

Заглавието на книгата е „Диалози“ („Книгомания“, 2022), неин автор е Ивайло [Noisy] Цветков. Казвам автор, но по-точно е да кажа съавтор, тъй като това са 26 + 1 интервюта (+ 1 е интервюто на Даниел Ненчев със самия Нойзи) с различни представители на хуманитарната мисъл и на изкуствата в България. Аналогично: заглавието е диалози, но сякаш пò би му вървяло да е полилози. И не само заради това, че книгата е сборник с интервюта, а поради това, че колкото техният автор влиза в диалог със своя събеседник, толкова и самите събеседници влизат в диалог/полилог помежду си с помощта (посредничеството, медиаторството, ходатайството) на автора. В това се състои разликата, прочее, с една друга книга с интервюта, също издадена от „Книгомания“, тази на Даниел Ненчев „Идеи без граници“ (2019), където интервюираните са сами по себе си, не влизат в общение; монологични са. Там иде реч за индивидуални постижения, тук прицелът е съвсем друг – ще го определя през заглавието на знаменития „свитък“ от 90-те, „Защо сме такива?“ (съставители Иван Еленков и Румен Даскалов, 1994). Ивайло „Нойзи“ Цветков се интересува от същността на българското (и българина) и защо по някакъв начин онова, което наричаме съгласие, постоянно убягва на общността (ни). Съединението, оставащо мираж. И това прави книгата изключително важна, бих казал дори задължителна за четене от всеки, комуто тия „проклети български въпроси“ не дават мира. Това е книга за размишление, за напрегнато и съсредоточено размишление; затова според мен е една от най-важните, появявали се в полето на българската публичност, българската полилогична публичност. Този текст също иска да се включи в тази публичност и да допринесе – доколкото му е по силите – за изясняване на същностната чуденка за „такива“-та и онакивата, върху която диспутират двадесет и шестимата + единият; той, текстът (ми), не е критика – да пази Господ!, а и не иска да бъде критика, не смее да бъде критика, защото срещу критиката „Диалози“-те са се барикадирали блестящо благодарение думите на Камен Донев: „Какво е критиката? Тя е абсурд. Тя е самоизключващо се, безсърдечно, претенциозно занимание за хора, които разсъждават за неща, които нямат дарбата да правят. Самоутеха. Сякаш непоискан медикамент от лечител шарлатанин. Човек, който полива по време на дъжд“ (182). Разбира се, тези думи за критиката са противоречиви думи: днес и най-неукият не ще да чуе за критика, но – ако отказваш да чуеш критиката, как ще се поправиш, как ще станеш по-добър, по-знаещ? Нали не се мислиш за съвършен, пък ако се мислиш, изпадаш в абсурда на човекобожието (това е същинският абсурд, най-абсурдният абсурд, съвсем не критиката) – аз съм всичкото на този свят и друг/о не ми е интересно!…

Макар че, ако погледнем по-едро, самите „Диалози“ са също противоречие. Техният основен въпрос (на Нойзи основният въпрос) е: „Възможно ли е въобще да се хвърли мост между двете „Българии“, за които често говоря – едната, „голямата“, на южняшката мачистко-чесънова култура със скритото психологическо насилие и „я покротувай малко една-две годинки, па виж дали няма да те приемат“ (по Алеко), и другата, не-азиатската, меритократичната, проевропейската, която продължава мечтите на Раковски и Левски?“ (221). Противоречието е в самата постановка на въпроса: то е пълно – Боже, какво пълно, препълнено е с квалификации! – „чесънова“, „не-азиатска“, „меритократична“: говори се за мост, ала в действителност как да се вдигне този мост, че и да се закрепи, ако не вградиш в него сянката на интелектуалната си горделивост – горделивост обобщаваща и отрицаваща, че да изсъхне тя, да изчезне и да се изличи, за да бъде здрав мостът и по него спокойно да се минава от единия на другия бряг, тоест от азиатския към европейския и обратно? Едва ли ще се получи с високомерието на Андрей Райчев: „Той (той е българинът) не разбира, че той е трудещ се за поколения напред и няма как да бъде друг. Той, синът му и внукът му“ (39–40). И сякаш усеща социологът, че е сгафил, поправя се – отново обаче с половин уста и с нападки срещу други, че да се самоизключи: „Но десните у нас имат един допълнителен грях – те стават чужденци в собствената си страна и някак си проявяват отвращение към пътниците във вагона. Е, как биха могли пътниците да ги следват, когато те се отвращават от тях?“ (46–47). Само че, за съжаление, не само десните, „червените мобифони“ са от същата грандоманска порода и Андрей Райчев в това отношение е ярък пример. Образцов отрицателен пример.

Явор Гърдев го казва недвусмислено, че с подобни квалификации и самомнителни грандоманщини няма как да се получи: „Изповядваме елитаризъм, оправдавайки се пред себе си с това, че българският демос е незрял и води нещата към охлокрация, ако използваме Аристотеловия термин, към диктатура на тълпата, осъществявана според мимолетни прищевки и временни настроения. Този двоен вътрешен стандарт ни тика към възгордяване от позиция на самовъобразения ни авторитет. Процедура на виртуализация. Чрез нея губим връзка с действителността“ (305). Връзка, между другото, която, за съжаление, е изгубена и от солидна част от политическото ни представителство. Което вместо да постъпва така, както препоръчва Явор Гърдев: да не се смятаме за по-добри и възвишени, а да се опитаме да се смирим и със смирение да подходим към онези, различните, ние ги отхвърляме с лекомислено махване на ръка, мислейки, че щом сме по-учени, значи сме и по-умни. Само че образованието не дава акъл, ако даваше, всички висшисти щяхме да сме нобелисти. Едно самодоволно в собствената си празна суетност висше общество, което Уилям Хогарт е изтипосал гениално. Да, трябва да вденем: не сме по-умни от „другата“ България; или поне да признаем: и „двете Българии“ сме еднакво умни. Не ни ли просветне тази истина винаги болезнено ще се удряме в парадокса, посочен от Александър Кьосев: „Ние не знаем как да си говорим с тях, а те не искат и да ни слушат“ (31). За жалост обаче, веднага следва класическата нашенска поляризация – Алеко и Бай Ганю, която изобщо не помага (и никога не е помагала) нито на говоренето, нито на слушането: героят го провиждаме като перманентна еманация на „верига от политически фигури“, „водачи на политически партии“, „една народна харизматична фигура, безпардонна и чалгаджийска“ – тоест стигматизираме го; писателят пък го въплътяваме в едно изконно екзистенциално-политическо бленуващо питане: „А Алеко управлявал ли е България?“ – тоест идеализираме го. Класически пример за нещо, което преди време нарекох „синдромът на Алеко“ (вж. есето ми „Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца“ от книгата „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“, „Жанет 45“, 2017): Алеко, на когото, както е известно, са му забранявали да играе с мърлявите българчета отвъд оградата на богаташката му къща и са му вменявали презрение и дори страх от тях, в по-късни години проектира този свой страх (класически го проектира, по д-р Фройд го проектира) във фигурата на Бай Ганю и така се появява образът на българина, концентриращ в себе си всичката паника и погнуса, обземащи Алеко, когато се е сещал, че всъщност и той е българин. И тази патологична проекция се е превърнала в българското като такова, в българското par excellence. Особено от/за интелигенцията. Едно патогенно българско, което разболява нацията и хвърля в ужас интелектуалците ѝ – ужас от това, че са български интелектуалци… Бойко Василев очертава по блестящ начин разделението – което е, трябва да подчертаем, интелигентско разделение; иде, сиреч, от мислителите, не от бачкаторите: „[…] патриоти, които не са европейци, и европейци, които не са патриоти“. Алтернативата на това е ясна и абсолютно необходима за постигане: да сме едновременно и патриоти-европейци, и европейци-патриоти. А не само да мрънкаме и да се окайваме – фатални жертви на произхода си, на какъвто, за зла беда, не случихме…

Прочее, тази „виктимизация“ също е голяма тема в „Диалози“-те: недоволството и черногледството на българския интелектуалец, че тук нищо не може да стане, че тук нищо не върви. За такива персони народът се е произнесъл: „До обяд сърдит/а на себе си, следобед – на целия свят“. Или, изречено с думи на Нойзи: „Какво генерално не е наред у нас?“. И не, не е „нередното“ в „липсата на чувството за индивидуална свобода“ (100), както гласи отговорът на Георги Лозанов, а е тъкмо в това непрестанно, едва ли не „бон тон“ интелектуалистко гълчене срещу българина и българското, че докато не се откажат от себе си, тоест от българското си, никога няма да прокопсат. Работят тези наши умници-недоволници с презумпцията, че у нас винаги нещо не е докрай наред, че все сме недоправени, недодялани, недовършени. Ала няма на света един веднъж завинаги завършен народ – завърши ли се той, свършен е като келтите, като маите, като народа рапа нуи, населявал Великденския остров. Това, от една страна. От друга, „генерално, генерални, генерален, генерална“ трябва да се превърне в забранена дума, в мръсна дума, в недопустима дума: вярно, от папийонката до навущата разстоянието е от небето до земята и е трудно да бъде преминато (пък едва ли и има нужда), но между тия две крайни точки има хълмчета, има бърда, има възвишения, има дори планини и върхове. Както и от висинето има облаци, има мъгли, че и градушки понякога. Казано иначе, с онези, дето са татуирали на пищяла си образа на Левски, може и да не се разберем, но с онези, които по читалища и стъгди играят хора и пеят народни песни, със сигурност може и трябва да намерим общ език. И този общ език не може да бъде друг, освен общата ни любов към България и българското, която взаимно изпитваме. Защото – пак ще цитирам Явор Гърдев: „Няма как винаги всички други да са „българи“ с отрицаващи кавички, а все ние да сме българите без кавички, истинските българи“ (303). Мантрата за предмодерното и постмодерното: „Парадоксът е, че живеем в постмодерна ситуация, докато голяма част от обществото още пребивава в някакво предмодерно състояние“ (Алек Попов, 21), не върши работа: ако сме постмодерни, то в нас трябва да приемем и предмодерното, защото постмодерното е именно това – равноправие на всички нива без значение надморското им равнище. Не като олимпийски богове да се хилим идиотски на илиадите в нозете ни, а да ги превърнем в одисеи – в търсене и завръщане, в намиране и откриване, в изследване и приобщаване.

Не го ли сторим, ще се изложим, много ще се изложим. И за пореден път ще препотвърдим думите на Дядо Славейков: „Не сме елит, не сме елит, а мърша, хора, дето нищо не щат да вършат!“… И тогава както с тъга, така и с вина ще трябва да сведем окаяно глава пред жестоките думи на Тео Ушев: „Провалихме се!“…  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора