„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал Култура ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Елица Петкова (1983, Велико Търново) все още не е завършила своето образование в dffb, Академията за филмово изкуство и телевизия в Берлин, но вече бележи значими успехи на международните фестивали. Филмът ѝ „Липсващ“ бе селектиран за Кан, а на тазгодишното издание на Берлинале нейната „Жалейка“ спечели специалната награда (speсial mention на интернационалното жури) в категорията „Генерация 14 +“. „Жалейка“ извоюва и Голямата награда „София – град на киното” на тазгодишния 20-и София Филм Фест. Елица Петкова беше в България за прожекциите на филма, състояли се на 17, 18 и 19 март в Дома на киното. Успехите ѝ на международната сцена, както и интересната ѝ съдба на човек, първо учил философия, а след това решил да се посвети на киноизкуството, бе достатъчно предизвикателство за Митко Новков да направи разговор с нея. В разговора тя споделя за създаването на „Жалейка“ (трейлърът и повече за екипа на „Жалейка“ може да видите на следните интернет адреси: https://vimeo.com/153895630 и http://cinemanda.com/), за следващите си проекти, за нещата, които я вдъхновяват, за безпокойствата и предпочитанията си, за плановете и намеренията си… От думите ѝ личи, че е спонтанен, но и мислещ човек, отдаден на това, което прави, с настроение, умение, желание и талант. И че е достатъчно разумна да знае, че понякога пръстът на съдбата има не по-малко значение от желанията, плановете и стратегиите, които си строим за бъдещето.

Сюжетът на „Жалейка“, съвсем условно казано, донякъде ми напомня конфликта в пиесата „Домът на Бернарда Алба“ на Федерико Гарсия Лорка: опитват се да подчинят младия човек заради някакви закостенели традиции на обичайното право. Пък и главната ви героиня се казва Лора… Има ли филмът някаква интенция такава, или това си е само мое усещане?

Не, дори не съм я гледала тази пиеса. Няма такава връзка, но темата е толкова битова и толкова естествена, че засяга малко или много всеки един индивид. Всеки в своя живот се е сблъсквал с някаква съпротива, която не е била удачна за него.

А вие кога сте се сблъсквали с такава съпротива?

Реално целият живот си е такъв сблъсък. Плуване срещу течението, защото пуснеш ли се по него, живееш случайно. Във всеки един момент, когато човек изразява воля, върви срещу нещо друго.

Много германски звучи това с волята, ницшеански…

(Усмихва се.) Ами… по-скоро човешки, нали това различава човека от животното.

Изненадахте ли се от наградата на Берлинале за „Жалейка“?

Да, наистина се изненадах, защото просто не бях гледала всички филми в селекцията и когато човек не знае с какво се конкурира, не знае и какви са му шансовете. Не може да се самокласира на дадено ниво. Доста спокойничко си седяхме в залата, не очаквахме да чуем името на филма. И беше една много приятна и освежаваща изненада, когато журито викна екипа на „Жалейка“ на сцената.

Колко бяха конкурентите?

Общо 14 филма от целия свят.

А Голямата награда на София Филм Фест?

Много се радвам, че така се случиха нещата, не съм си и помисляла, че е възможно да спечелим Голямата награда със студентска продукция (усмихва се).

Видях, че Нов български университет има участие в проекта…

Да, те ни подкрепиха финансово, студенти от НБУ заеха позиции в екипа. Проектът е направен с тяхното съдействие.

Имате ли представа как се финансира по принцип филмопроизводството в България?

Ако трябва да бъда честна, не съм наясно. И то не само за това как вървят нещата в България, а как стоят нещата с финансирането по принцип. Все още съм в Академията в Берлин, където като студент си под крилото на Академията, оттам ни осигуряват техника, прави се постпродукция, ресурси, имаш достъп до професионалисти… Реално не съм стигала до момент, в който трябва да се боря за легитимацията на това, което правя, тоест да завися от средства, които ми ги дават извън dffb. Макар че сега сме в такава позиция, опитваме се да стартираме дейност по финансиране на следващия ми филм, имам готов сценарий и не ми се иска да чакам много.

Вие ли си пишете сценариите?

Досега винаги е било така, да.

И на новия ли?

Да.

Тайна ли е?

(Смее се.) Все още не съм готова да говоря публично за него.

Има ли разлики между обучението тук и в Германия във филмовите училища?

Честно казано, никога не съм посещавала дори и семинар в български университет, за да мога да кажа нещо конкретно. Но като сме си говорили с колеги, една от основните разлики е, че образователната система тук разполага с много по-малко средства. Когато един университет, който се занимава с киноизкуство, не може да достави пълен пакет техника на студентите, които учат в него, не може да предостави студия, не може да предостави достатъчно средства, за да може всеки един студент да заснеме достатъчно филми, които да му останат като визитна картичка, след като завърши, достъпът му до световната сцена се усложнява значително. Ясно е, че това прави много голяма разликата между двете места и макар да не зависи единствено от парите, до голяма степен е това. Няма какво да си кривим душата… А качествени преподаватели и добри хора има навсякъде по света. И естествено – ето, пак опираме до парите, когато едно учебно заведение има средства да си позволи етаблирани режисьори, етаблирани автори на световно ниво, и когато студентите имат допир до такива хора, може би по някакъв начин пътеката до публиката е по-кратка, отколкото когато човек тръгне оттук.

В тая връзка дали пък не се чувствате като галеник на съдбата?

Определено имам много късмет. Самият факт, че имам привилегията да следвам в dffb, че имам щастието да се занимавам с това, с което искам да се занимавам поне засега… И знам, че това не е нещо, което човек гради само със собствени сили, защото – убедена съм, че на световно ниво има много-много повече кадърни и качествени хора, които имат страхотни идеи, но реализираните проекти, които намират публика, са значително по-малко. Няма какво да се лъжем, че в един фестивал, който избира 14 филма от общо 2 000, в числото 14 попадат най-добрите. Това са пълни глупости! Преценката е винаги субективна, сигурно има стотици филми, които остават в чекмеджето и не виждат показност, а заслужават да бъдат из между 14-те избрани. До голяма степен нещата се случват и случайно, с късмет. Не знам, мистично е, няма формула за успех (смее се).

А има ли мистика в решението ви да смените теорията, тоест философията, с разказването на истории, тоест киното?

Аз си мисля, че философията е начин на живот. Това е удоволствието да разсъждаваш, да си позволяваш собствени усещания, да се опитваш сам да ги укрепиш и да ги направиш плътни и осезаеми за другите хора… Но същото го предлага и киното. Двете не се изяждат едно друго, а по-скоро се допълват. Спомням си, че бях на 18, когато за пръв път гледах арт-хаус филм, на Фасбиндер…

Кой беше?

Angst essen Seele auf, „Страх изяжда душата“, а после гледах Die bitteren Tränen der Petra von Kant, „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“, и толкова бях впечатлена колко много философия има в тези филми. Има го образът, има го визуалното, има я историята, има го човешкото, но и теоретичното е там. И може би вдъхновена от тези филми си помислих, че филмът като медия е за мен – защото ти можеш да пишеш, да разкажеш историята, както и да изкажеш възглед, и същевременно да работиш с аудиовизуални средства.

Философията е за малцина избрани, а киното е насочено към много по-широка аудитория – това играло ли е по някакъв начин роля във вашето решение да смените едното с другото?

Не, не бих казала, че е изиграло много голяма роля, защото не съм на мнение, че аз имам да кажа нещо светоспасяващо на обществото, в което живея, и затова ми е необходима голямата публика. Това си е мое личностно удоволствие с каквото и да се занимавам – дали ще напиша философско есе, или ще направя филм е нещо, което предимно мен ме касае с надеждата, че също някой друг човек ще успее да се припознае в него. Чудесно е, ако това се случи, но не е задължително. Така че колко хора ще имат достъп до това, което правя, нямаше значимост за решението ми дали да продължа с кино или с философия. По-скоро е това, че когато човек е на компютъра и пише, той някак си е по-самотен. То човек винаги е самотен в крайна сметка, но в киното има достъп постоянно до хора, обмен на идеи, всички гледате в една и съща посока, всеки допринася с нещо креативно, с нещо свое към една и съща идея и това на мен много ми харесва, тази енергия на общото дело. И в същото време това са индивиди, не е стадо, не е тълпа, която сляпо се е запътила на някъде без да знае къде отива. Всеки допринася с нещо към крайната цел. Това адски много ме удовлетворява, просто самият процес на снимки е прекрасен гъдел в корема и… обикновено хвърча из облаците от щастие, когато снимам (смее се)!

Това, че сте учила японистика, също ми е много интересно. Темата на магистратурата ви беше ли свързана с източната философия?

Ами да! Сравнявах дзен-будизма с американския прагматизъм и немския перспективизъм…

У-ха!… Дзен-будизмът играе ли роля в начина, по който правите вашите филми?

Несъзнателно сигурно играе, защото в основата на дзен нали е да се научиш да бъдеш в момента, в тук и сега, да не бъдеш рационален в смисъл такъв, че да ти пречи да усетиш онова, което е иманентно в момента. И се опитвам тази искреност да я прилагам, когато правя филми. Не какво искам да кажа и как да го конструирам, за да го кажа, а какво виждам, какво виждам реално. Понякога няма значение защо го виждам, важното е просто да излезе колкото се може по-сурово и по-искрено. Човек да бъде искрен със себе си – това е нещо, което има връзка може би с дзен учението, въпреки че аз нямам идеята, че го следвам, дори не мога да кажа, че принадлежа към някое учение.

Това значи ли, че по време на правенето на филм чакате, така да се каже, сатори, просветлението, а нямате предварителна схема, план, по които той да върви и да се случи?

Замисля се продължително…

Повече интуиция или повече рацио, хайде така да го речем?…

Много ще излъжа, ако кажа, че работя само интуитивно, защото имам филми, които са конструирани от А до Я – всеки кадър, всеки нюанс, всяко изречение, всяка дума е много ясно хореографирана. В смисъл, никога не съм си казвала: „Искам да направя филм, за какво да бъде той?“ По-скоро винаги е имало нещо, което ме е занимавало по някакъв начин и е искало да излезе от мен. Това може да се случи под формата на едно стихотворение, може да е под формата на малък литературен текст, може да е под формата на кратък филм или на снимка, или на някоя скица, която рисувам за самата себе си и прибирам в чекмеджето после. Нещата, които излизат и ги показваш като някакъв вид изкуство, са неща, които наистина извират, без да ги търсиш. Те просто ти се случват. Не започвам с решението: „Сега ще правя филм, трябва ми тема!“, или: „Искам да напиша книга, за какво може да е тази книга?“ Имаш образ, имаш идея, имаш история, която просто започваш да развиваш, без тя да ти остава друг избор, освен да я последваш.

Вие какво най-много искате да извадите от себе си?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото аз самата не знам какво точно се намира в мен.

Значи не знаете още какво не сте извадили, така ли?

(Смее се.) Да. И предпочитам да е така. Човек стигне ли до момента, в който си внушава, че познава себе си, че познава света, в който живее чудесно, и вече за всяко нещо има обяснение, първо, е скучно, второ – за мен е невярно.

А дали не откривам извадена на повърхността частица носталгия в „Жалейка“, и то не само по мястото – красиво, величествено, могъщо, но и по едно време, което – вярно – било е сурово, а и сега е сурово, но пък е автентично, естествено, органично?

Да, със сигурност. Много обичам българските села и всяко лято обхождам различни села в планината с приятели. Като дете съм прекарвала месеци наред на село и спомените ми оттам са ако не винаги светли, то най-малкото вдъхновяващи. Реално мога да си представя след 15–20 години и аз самата да заживея на село.

Обаче Лора, главната героиня, с нейната демонстративна отчужденост от селото, няма ли в един момент от живота си да съжалява за красивото място, което изоставя? За панорамата – прекрасна сцена, между другото! Тя всъщност разбира ли и ако не разбира – защо? – какво губи с хората от това една шепа селце, които всички се познават, изказват съпричастие, топли са и са емпатични? И където мъката на другия, ако не изцяло, поне отчасти е и твоя?

Не мисля, че решението, което Лора взима, е лесно, а и нямам усещане, че е категорично. Мнозинството млади хора имат нужда да се откъснат и еманципират от средата, в която са израснали, за да потърсят или изградят свое собствено местенце в света, някъде другаде, в независимост и пълна свобода. Това е нормален, здравословен, дори необходим процес и мисля, че всички по един или друг начин минаваме през него, за да изградим идентичността си.

Това, разбира се, е съвсем спекулативно, но все пак ще попитам: как смятате, дали Лора няма да се върне някога в село Пирин?

Със сигурност ще се върне, когато е достатъчно силна, за да не страда от различността на другите около нея и да не се чувства застрашена от тях. Съмнявам се, че ще се върне, за да дои козите или да отглежда кокошки, а по-скоро, за да отвори първата библиотека в селото, да си направи хостел за планински туристи или нещо такова (смее се).

Вие имате ли учители?

О, да, със сигурност, имам много! И най-интересното е, че това са хората, повлияли ми в младежката възраст, когато започваш да се питаш какво искам да правя, след като завърша гимназията. Тогава като че ли човек е най-отворен, най-пропусклив за светогледа на другите. Жан-Пол Сартр е един от хората, които са ме съпътствали. Чувствах се по-малко самотна да знам, че съществува такъв човек. Четейки неговите книги, съм имала една споделена самота или приятел на… на думи (смее се). И Ницше определено е един от тези хора. Режисьори също, дори има адски много съвременни режисьори, на които се възхищавам. Хора като Улрих Зайдел, Михаел Ханеке, Рой Андерсън… Много. Но няма УЧИТЕЛЯТ или ТЕОРИЯТА, или ФИЛМЪТ, които да ми действат като икона, поставена на пиедестал.

Продължавате ли така да не гледате филми, споменавате го някъде?

Ами аз не страдам от инат, който да ми казва да не гледам филми. Има различни видове режисьори и хора: едни, които трябва всяка седмица да са в киното, дори всеки ден… На мен това ми се случва само когато съм на фестивал – да прекарам по7-8 часа в киносалона. Иначе не. Но това не е някакво умишлено решение, просто има толкова много неща, които обичам да правя, че, честно казано, 24 часа в денонощието не ми стигат изобщо за всичко, което искам и имам нужда да направя.

Може ли да изредите някои от тези неща?

Обичам да пиша, да си развивам проектите, обичам да спортувам, да се разхождам, да се срещам с приятели, да посещавам различни места, галерии, да ходя на театър, на кино… Нямам такъв ритуализиран режим всекидневен – във вторник правя това, в сряда онова, общо взето се събуждам и вече имам пет неща в главата, които искам да свърша.

Как избирате кое да бъде първото?

Ами то само си се избира (смее се). И човек не може да му се противи.

Някаква щастлива спонтанност наблюдавам у вас…

Може би, може би (смее се)…

Имате ли си любимо място?

Само едно нямам, но имам много места, към които винаги се връщам. Много обичам планината в България, скитането из Родопите, из Пирин ей-така просто с палатката, от село на село, от гора на гора (засмива се). Много обичам Берлин, Черноморието, плажовете, които още не са застроени – там понякога прекарвам над един месец без ток, без мобилен телефон. Да, обичам общо взето тези двете екстремия: от едната страна човек да е в природата и да се върне към най-най-естествените обиталища в живота без суетата на изкуството и каквото и да било около него, дори без музика. А другото е точно обратното – да ходя по концерти, да ходя на места, които ме инспирират и зареждат творчески… И от двете имам нужда.

Идеята за „Жалейка“ в планината ли дойде?

Да, в планината. Там намерих селото, в което искам да снимам, локацията, и после се оказа, че един мой преподавател – Рали Ралчев, който е оператор на „Писмо до Америка“, та те с Иглика Трифонова са снимали „Писмо до Америка“ преди 15-16 години в същото село Пирин. Беше интересно да сравниш… Всъщност не се е случило кой знае колко за тия години в това село, просто хората са намалели. И като посетих селото, където попаднах случайно с приятел, си казах: „Добре, това е подходящото село за тази история“. Нямах още сценарий, знаех само каква ще е темата, която искам да развия.

Споменахте „Писмо до Америка“, четох ваши хубави думи за „Урок“, а бих казал и за двата филма, че са по-събрани, минималистично-сдържани. Такава ли е вашата киноестетика?

Аз не мога да кажа, че имам една определена киноестетика, понеже много различни, много противоречиви са нещата, които правя. Имам филми, които не дишат – много студени, много интелектуализирани, адски теоретични; филми, които като някакъв вид трактат функционират. Много са пипнати откъм дизайн, откъм светлина, откъм операторство, откъм диалози; и имам филми, които са точно обратното – интуитивни, където героите са много живи, много истински и боравим с импровизация. Така че не мога да кажа – нямам посока, просто имам една история, търся формата на историята, естетическият израз се решава според историята, която искам да разкажа.

Имате ли си постоянен екип, с който работите?

Аз съм много носталгичен човек явно и винаги работя с едни и същи хора. Дори актьорите постоянно ги ангажирам. Когато създам веднъж връзката с един човек на творческо ниво и на чисто емоционално приятелско ниво, някак си искам да продължа напред с този човек. Отношенията ви могат да се развият все повече и повече, и повече и се оказва, че когато си работил години наред с един и същи екип, в един момент думите стават излишни, много бързо се работи, много лесно, много хармонично. Доверието расте, всеки влага все повече и повече от себе си, повече творческа свобода и това е страхотно!

Разбрах, че и със съпруга си Ханес Маргет работите заедно?

Да, от 8 години работим заедно.

Спорите ли?

Не, не бих казала, защото той е звукоинженер, също ми помага за монтажа и не сме в позиция, в която се конкурират мнения. А и имаме много сходно усещане на чисто естетическо ниво, що се отнася до саунд-дизайна – какво подхожда на този филм, на този епизод. Не сме толкова различни, за да трябва да се борим постоянно, напротив – много лесно се работи с него.

Как избирате музиката за вашите филми?

По принцип правя филми без музика. Е, това не значи, че не сме композирали някаква музика, но никога не съм ползвала, така да се каже, филмова музика – в смисъл да виждам сцена и на заден план да звучи някаква музика, която да ти казва какво да чувстваш. Да те води по някакви там манипулативни пътеки. Има музика в конкретни сцени, защото героят сам я вижда и чува музика – защото той сам е на концерт, на дискотека, гледа телевизия и прочие…

Четох, че избраният за Кан филм „Липсващ“ е струвал само някакви си 400 евро?  

Ами да, защото той беше един допълнителен, който не трябваше от Академията да правим и беше нещо като концерт по желание. Отидох при управителя с операторката и казахме: „Ние искаме да работим заедно, да направим проект!“ Той отговори, че няма пари за такова нещо, но тогава се измолихме за техника и така… Сами си платихме 400-те евро (смее се) и си направихме филма. И после бяхме много щастливи, като ни поканиха в Кан.

А „Жалейка“? Колко струваше?

За „Жалейка“ не мога да кажа, че е струвал, защото имахме грант от Академията 9 000 евро, който беше за транспортни разходи, билети, храна, Нов български покри храната и спането в село Пирин, но нямахме бюджет, с който да можем да заплатим на хората от екипа. А иначе Академията ни даде техниката, само тя би струвала 100 000 евро за периода, през който я използвахме. Също постпродукцията – миксирането на звука, цветовата корекция, което също е над 150 000 евро, ако това нещо трябваше да бъде заплатено. Така че реално сме нямали бюджет, но е имало някой, който да ни предостави нещата, които струват скъпо. Всички са доброволци, всички актьори, всички участници във филма не са взели пари за работата, която са инвестирали в проекта.

Избрали сте Анна Манолова, изпълнителката на Лора, главната героиня в „Жалейка“, по снимка докато сте били в Тайланд. Как обаче разбрахте, че точно тя е подходящата за ролята? Как всъщност се усеща: ето, това е човекът за главната роля в моя филм?

Да си призная, аз нямах много ясна представа как трябва да изглежда това момиче, защото ако я имаш тази представа, това означава да търсиш човек, който не съществува. Имах някаква представа и когато видях кандидатурата на Анна, някак си усетих, че ДА, ТОВА Е ТЯ. Веднага я видях във филма, веднага я видях като Лора. Не трябваше да се насилвам, за да си я представя като Лора. И впоследствие тази интуиция се потвърди, след като видях и видеата с нея и се срещнахме на живо. Просто интуитивно усетих, че това е човекът за тази роля.

А при другите?

Да, общо взето по същия интуитивен начин. Снежина Петрова я гледах в Народния театър и още като излезе на сцената, аз не можех да откъсна поглед от нея. И тогава си помислих: „Колко би било прекрасно тя да играе майката!“ За малкото момиче от самото начало знаех, че ролята ще я играе моята племенница. Един актьор – Мартон Нодж, който дойде също за фестивала, той е унгарец – полу-унгарец, полу-германец, живеещ в Берлин. С него вече съм заснела доста проекти, там също беше ясно за мен, че той ще изиграе ролята на туриста. Да, по принцип интуицията при мен взема решенията за актьорите. То и в живота е така – когато усетиш един човек, говорите ли един език, дали има някакви възпрепятствания, или е открита комуникацията – това също изиграва важна роля. И досега винаги съм имала късмет с избора си.

Пак тази думичка „късмет“, важна е май за вас…

Е, не знам дали е важна, но това е истината (смее се).

Как се режисира една такава могъща актриса като Снежина Петрова?

Тя е страшно интелигентен човек и има много хубав характер. Хубав човек е. Аз не я познавам много добре, за да кажа, но е професионалист и много качествено, открито и хубаво се общува с нея. Тя имаше страшно много творческа свобода, както и всички останали актьори във филма, работили сме на импровизация, актьорите не е трябвало да учат текст. Не е имало много маркировки. Естествено, винаги ще има маркировки – имаш ли камера, имаш и маркировки, но, общо взето, хореографията и всичко е дишало, винаги сме били отворени за неща, които на момента се случват. Неща, които се развиват на момента. И е много благодарно да работиш с професионалист като Снежина, който има опит и който има нужната интелигентност да разбере какво правиш. С нея се работи страхотно и това важи за всички актьори в екипа. Много се забавлявахме и беше малко като ваканция, докато снимахме (смее се).

Колко време?

Шест седмици бяхме там с операторката, но игралните сцени ги снимахме четири седмици.

Като ви слушам, вие не сте от „студените“ режисьори, „диктаторите“, тъй наречени, а сте от другите, „топлите“, които стават приятели с екипа и актьорите. Така ли е?

Ами да. За мен най-най-важното като режисьор е да усещам доверие между мен и екипа, с който работя. Това доверие не може да бъде изнудено с авторитет. Какво е авторитет? Авторитетът не е сила, не е страх, авторитетът е доверие: всеки един човек, с когото работиш, да усети, че той може да бъде себе си, че може да си позволи да каже това, което чувства, това, което мисли, без да бъде унизен, без да бъде наказан. Вярно, че йерархията винаги е необходима в киното, защото няма ли йерархия, доникъде няма да стигнеш. Един човек трябва да знае накъде е тръгнал влакът, но мисля, че точно доверието и възможността на всеки един от участниците в екипа да вложи нещо от себе си и да работи със собствения си глас са най-важното. Може да имаш един хубав снимачен период и най-вероятно е тогава да сполучиш.

А какво става, когато кредитът на доверие се изчерпи и повече няма доверие?

(Смее се.) Сега пак трябва пак да прибягна до думата „късмет“… Истината е, че досега съм нямала такива извънредни ситуации – да отпадне човек от екипа, да има някакви скандали или счупване на доверието. Такива неща знам само от разкази на мои колеги, при мен досега нещата винаги са се случвали по някакъв хубав начин. Винаги сме запазвали взаимоотношенията си с хората, с които работим, без да има сърдити и без да се разделяме.

Е, да, нали казахте, че работите с постоянен екип вече толкова време. Човек с късмет…

Може би просто всичко се крие в това да респектираш хората, с които общуваш. Когато наистина те интересува това, което казва другият отсреща, и си отворен да чуеш добре онова, което той иска да ти каже, той ще усети тази връзка, това уважение към него, и просто автоматично и другият се отваря и нещата потръгват в конструктивна посока. Така че може би не е само късмет (смее се).

Вие всъщност кога ще завършите?

Бих могла да се дипломирам с този филм, ако искам, понеже вече от 5 години следвам, а образованието там е от 5 до 7 години, но имам още два проекта – един сценарий, вече развит, и втори, който искам да развия, и не ми се рискува да кажа: „Добре, завършила съм, сега ще чакам някой да ми ги даде тези средства, за да направя филм“. Полага ми се малък бюджет за дипломен филм от Академията в Берлин и някак си искам тази малка вратичка да си я запазя като вариант.

Питах ви за това като преход към ето този мой въпрос: имате ли безпокойства, страхове, дертове, ако щете, когато вече няма да го има училището зад гърба ви и вие ще трябва сама да се справяте с едно безспорно скъпоструващо изкуство, каквото е киното?

О, да, най-голямото ми притеснение или недоволство се предизвиква от мисълта, че могат да изминат години, а аз няма да мога да направя нещо, което искам да направя. Реално в момента е така: имаш идея, отиваш, казваш и го правиш. Сега някак си намирам начини да си реализирам проектите и мисълта, че понякога се чака с години, когато си завършил, много ме натъжава и ще търся начин да я избегна.

А има ли такива начини?

Ами има! Човек си хваща една малка камерка и снима с минимален екип, ако трябва с един човек само (усмихва се) и си прави документален филм или пък експериментален. Искаш ли творчески да се изразиш, винаги намираш начин да го направиш. Въпросът е вече, ако имаш по-сложен проект, където събираш много актьори, трябва ти голям снимачен период, нуждаеш се от голям екип и когато работиш с хора, които са професионалисти, защото не може винаги с доброволци – те, доброволците, тия хора също трябва да се хранят, да плащат здравни осигуровки и т.н. Ставаш отговорен. В смисъл, че вече носиш отговорност и за другите, правейки тези неща. Надявам се, че ще мога да поема тази отговорност, че нещата ще се стекат по благоприятен начин.

Няма ли да помогнат признанията – Кан, Берлин?

Те всички казват това – първо Кан, после и Берлинале, ти за какво се притесняваш, няма да имаш проблеми… Преподаватели, приятели, но не знам, ще видим… Сега, конкретно до този етап, не сме подавали кандидатура за финансиране, т.е. не съм получавала нито отказ, нито потвърждение, така че всичко е спекулативно.

Къде се кандидатства за финансиране на проект за филм в Германия?

Има различни филмови институции, не е само една. Има регионални, национални, всеки регион си има. Има отделно други центрове, където кандидатстват за финансиране много по-малки проекти, различни културни фондации, които също помагат. Ето, примерно „Гьоте институт“ също ни подкрепи финансово в този проект. Зависи какво човек иска да направи.

Това значи ли, че няма да се връщате в България, защото тук финансирането е доста по-ограничено и грантовите организации са много-много по-малко?

Аз никога не съм си задавала въпроса къде ще оставам, дали ще се връщам, или пък ще ходя на трето място. Пътувам, примерно тази година вече съм била два пъти в България, предната година прекарах над половин година тук – бях само четири месеца общо в Берлин. Нямам някакво радикално решение за територия, зад което заставам. И си мисля, че човек може да живее навсякъде, да прави филми навсякъде. В някакъв момент със сигурност ще трябва да прави компромиси, не му се предлага всичко на тепсия, но, общо взето, това виждане, че един индивид е ограничен заради обществото, в което живее, политическото състояние, културното или не знам си какво още според мен са просто оправдания, за да се легитимира собствената ленивост на оплакващия се. Винаги има начин да направиш нещо – макар и малко. Не зависи само от средствата.

Има ли нещо в България, което е по-симпатично от примерно аналогичното му в Германия?

(Замисля се.) Те, нещата, са различни. Това дали нещо е по-симпатично, или по-добро не е обективна преценка, ами е лично усещане…

Е, аз точно за него питам…

Да, има неща, които ми харесват. Гостоприемството например. Ето, ние отидохме в това село Пирин и хората нямат нищо, а и ние нямахме кой знае какво да им дадем, но някак си с отворени обятия ни приеха и всичко беше възможно. Бабите започнаха да плетат терлици, да вадят едно домашно козе сирене и мед, и не знам си какво – в един момент бяхме все едно в семеен кръг на място, което ние не познавахме, на място, където ние бяхме чуждите. Но никога не сме се чувствали като чуждите. Това е нещо особено и прави впечатление, и не знам дали в едно немско село би се случило по този начин.

А кое в Германия в сравнение с нас е много по-добре?

(Отново се замисля.) Не знам, като че ли у хората там малко по-малко – то не е злоба, по-малко негативизъм има. По-малко оплакване чувам. Но това е вероятно, защото хората се чувстват по-сигурни, също така може да е свързано със стандарта, с който живеят, че не се борят за лукса да си платят сметката или квартирата, в която живеят. Така че не знам до каква степен това е принос на един народ или на една култура…

Знам, че още не сте завършили, но сякаш успехите ви ми позволяват да ви задам този въпрос: как може да определим Елица Петкова – тя е германски режисьор с български произход или тя е български режисьор, който работи в Германия?

Нито едно от двете. Аз съм си аз, правя темите, които ме вълнуват, които извират от мен, някой път те са свързани с България, някой път – с Германия, а по някой път и с двете страни. Не мисля, че творчеството трябва да бъде щамповано с някакъв произход, с национален маркер. Опитвам се да избягам от това.

А какъв е маркерът на творчеството ви тогава?

Да е искрено, да е лично, да има вътрешна необходимост на човека, който го прави. Дали ще намери публика, това е друга тема за разговор и не може да бъде изманипулирано преди това.

Ама публиката за киното е много важна!

Важна е, да, но няма гаранции. Дори един филм да струва милиони и да е плануван години-години наред, може и да не намери публика, винаги е рисково. Но важното е човекът, който го задвижва, да вярва в него. На него да му е необходим и да го направи. Маркерът на творчеството, според мен, е правещият да бъде искрен със себе си, всичко останало не зависи вече от теб. Това е, всеки вече си интерпретира, както си поиска. Не мога да вляза в съзнанието на един човек и да му моделирам възприятието така, както искам той да възприема направеното от мен.

А киното не е ли точно това – най-въздействащото, дори най-манипулативното изкуство?

Не. Да, може и да има опит за манипулация, но опитът за манипулация не е гарантиращо действие. Някои на дадени филми могат да плачат, на мен са ми смешни, другаде обратното – някой ги възприемат като много скучни, студени, а мен да ме сгряват. Просто светът е прекалено – не, не прекалено, много богат и различен, и това е чудесно, че няма радикалност, няма истина, няма я обективността такава, каквато е монолитна. Всичко се прави, тече и е страхотно, че има толкова много различни очи, за да ги виждат по различен начин нещата.

Кой ви е любимият филм?

(Засмива се.) Е, любим филм в смисъл ФИЛМЪТ нямам. Но един филм, който аз много-много харесвам, е на Улрих Зайдел „Любов“. Аз Зайдел по принцип много си го харесвам, но в този филм той някак си все едно надрасна себе си.

А книга?

Книга… „Погнусата“ обичам на Сартр много. Не мога да кажа, че това ми е любимата книга, но това е една от книгите, които дълбоко са се вкоренили в мен.

Какво четете в момента?

В момента чета – само че не знам автора, Sein oder Design се казва, „Съществуване или дизайн“ (автор на книгата е германският политолог, социолог, визуален артист, есеист и преподавател Бернд Гугенбергер. Пълното название на книгата е: Sein oder Design. Im Supermarkt der Lebenswelten – б.м., М.Н.). Написана е някъде в края на 80-те. Но още нищо не мога да кажа за нея, 20 странички съм отметнала.

Следващият ви проект? Поне заглавие, ако не повече…

Работното му заглавие е „Андрея“, но отсега знам, че няма да остане като заглавие. Просто ми трябваше нещо да надсловява нещата…

Всичките ли ви проекти са със заглавия от една дума?

А не, не! Имам и от три думи (смее се). „Андрея“ е, защото така се казва главната героиня, но то няма да остане. Като дойде моментът, заглавието ще си дойде от само себе си.

При „Жалейка“ пак ли така си дойде от само себе си заглавието?

Да, между другото. „Жалейка“ се казваше по съвсем друг начин, на немски се казваше Lora’sTrauer, „Скръбта (или траурът) на Лора“. И вече на български си мислех: „А бе това „Траурът на Лора“ – не, не става, само „Лора“ – не става, какво да бъде?…“ И нещо си говорихме със Светослав Драганов, който е един от продуцентите на филма, и: „Жалейка това, жалейка онова, жалейката…“ (усмихва се), за жалейките си говорихме и той: „А бе, жалейка е страхотна дума, това е страхотно заглавие!“ Това беше негова идея така да се кръсти филмът и тя веднага ми залепна за сърцето. И да, прав е, „Жалейка“ е страхотно заглавие! После, като ни поканиха на Берлинале, имахме дискусия дали да го пишем „Жалейка“: ама то никой не може да го произнесе, никой не знае какво означава, винаги ще питат какво значи, ще си мислят, че героинята се казва така… Но в крайна сметка реших, че няма значение, знам, че не е продаваемо заглавието, че е по-добре да бъде нещо, което бързо се помни и всеки го разбира, но няма адекватен превод на немски и затова си остана „Жалейка“.

А другият филм, „Липсващ“, тоест изоставен, сам, отсъстващият близък… Това ли е най-голямото безпокойство на днешния европейски човек – липсата на близост, самотата?

(Замисля се.) Да, може би… Сега тук ще стане много абстрактно, но ей-така интуитивно трябва да отговоря, това е неспособността му да преодолее абсурдността, в която живее. И самотата е свързана с тази негова неспособност.

Неспособността му да съедини абсурдността със самотата си ли? Трябва ли да ги съединява впрочем, или е по-добре да остави абсурдността такава, какво си е?

Ако я оставиш, няма да го има конфликтът (смее се). А то е точно това търсене на смисъл, на любов, на легитимация, на доказване, ролята в обществото, ролята в семейството, ама кой съм аз, когато това изчезне, и това… Всичките тези суетни не са малки и не са за подценяване, и това е, което прави човешкото същество уязвимо и страдащо. Но аз нямам формула как може да се преодолее… Всички сме в… (смее се), всички сме…

…в кюпа?

Да.

Може би правенето на изкуство е един от начините?

Да, може би. Да се замаже поне (усмихва се)…