Начало Идеи Гледна точка Емануеле
Гледна точка

Емануеле

5879

От Ватикана са предоставили видео на предаването „120 минути“, което Светослав Иванов излъчи по време на визитата на папа Франциск у нас. Заснет е покъртителен епизод от среща на папата с деца. Всяко от тях е подготвило някакъв въпрос и му го задава лично. Идва ред на Емануеле. Той се изправя пред микрофона, но в последния момент не може да изрече въпроса си. Нещо го възпира, пет-шест годишното дете се стеснява, неудобно му е. Извръща глава, извръща тяло, другите започват да го подканят, хайде, Емануеле, хайде, задай въпроса си, но той още повече се срамува. Момчето сигурно е споделило с приятелите си какъв въпрос иска да зададе на папата, но сега не може да го изрече и едва прошепва: „Не мога да го направя“. Може би щяха да го поканят да седне на мястото си и друго момче да застане пред микрофона, но папа Франциск усеща, че детето не е просто притеснено, а е смазано от непоносим за него товар и го поканва – „Ела и ми кажи на ухото въпроса си тихичко, прошепни ми го, никой друг няма да чуе… Ела, ела при мен“. Детето е като приковано към земята, не може да помръдне, помагат му, едва изкачва двете стъпала, раменете му започват да потреперват от плач, папата го поема в прегръдката си, милва го по косата, главите им се допират, по кимането на папата се познава, че момчето е започнало да говори, отдръпват микрофона настрани, за да не се чува съкровеният разговор помежду им, папата ласкаво милва детската главица, шепнат си един на друг тихичко, риданието на момчето се успокоява, то вече е умиротворено, връща се на мястото си, сега в стъпките му има увереност, все още плаче, но това са различни сълзи, сълзи на облекчение и благодат. Папа Франциск го изчаква да седне на стола си и започва бавно, някак трудно да говори. След дълга пауза произнася: „Ако можехме да плачем като Емануеле, когато сърцето ни страда“. По начина, по който изрича тези думи, усещаме, че е преживял цялата мъка и болка на Емануеле, поел е непоносимия товар, който го беше сковал пред микрофона. И в съзнанието ни изплува одухотворената образна метафора на апостол Павел, с която той обяснява църквата като едно тяло с много членове „и кога страда един член, страдат с него всички членове“.

Папата започва с това, че е поискал и е получил разрешението на Емануеле да каже въпроса му пред всички, на глас. И разказва какво детето му е прошепнало на ухото. Ние не сме чули нито една дума от устата на Емануеле, защото болката го скова, той не можа да промълви нито звук, сега същата болка проговори през устата на папата, все едно че самото момче ни разказва своята тъжна история.

Били четири деца. Баща им починал наскоро. Бил невярващ човек, но въпреки това кръстил четирите си деца. Бил добър човек. Сега момченцето скърби и плаче за своя баща, защото не знае дали той ще бъде в рая.

„В рая ли е татко?“ Всеки, който е изгубил баща си, знае този въпрос. Всеки, който е израсъл без баща, е търсил утеха за загубата в рая. С шепот, накъсан от хлиповете, шепот, който едва се чува, с вълнение, с притеснение, с уплах, в безсилие Емануеле задава най-важния въпрос на вярата. В това негово безсилие има и неотстъпчива настойчивост, която изисква отговор в момента, веднага, сега.

Болката не може да чака закъсняла утеха. Отворената рана се превързва на часа.

„В рая ли е татко?“ – въпрос на въпросите. Болката на света, събрана в едно изречение. И неизвестността за баща му. Казус, по които може да се изпишат томове богословски разсъждения и векове наред да се спори с аргументи от едната и от другата страна. Защото има аргументи и от едната, и от другата страна.

Но няма време. Папата не може да отлага отговора. Емануеле не може да чака. Скръбта го изгаря, разтърсва крехките му раменца.

Ако можехме да плачем като Емануеле, когато сърцето ни страда, каза папа Франциск с поглед, дълбоко вглъбен в себе си. Смятате ли, попита той, че Бог може да остави този човек, този баща далеч от Себе Си? Изоставя ли Господ децата Си, когато те са добри? Благодаря ти, Емануеле, за куража да се представиш пред нас такъв, какъвто си. Бащата на Емануеле не е бил вярващ, но е бил добър. Синът му с цялото си сърце свидетелства пред целия свят, че баща му е бил добър. Може ли един баща, който за детето си е добър, за Бога да не е добър? Може ли детето му да не го изоставя в мислите си и в молитвите си, а Бог да го изостави? „Бог има бащино сърце. Моли се за баща си, говори с баща си.“

От себе си папата добави само, че е по-лесно да кръстиш децата си, когато си вярващ, отколкото, когато си атеист. Това дете обича баща си с цялото си сърце. А нали по същия начин неговият баща е дете на Бога. Нима Бог обича по-малко Своите деца!

За краткото време след случката видеото е гледано от 3 милиона души в ЮТюб, които са написали хиляди коментари, за да изразят своето състрадание. Страданието на Емануеле предизвика състрадание у папа Франциск. Тяхното страдание предизвиква състрадание у нас. „Кога страда един член, страдат с него всички членове“ – с тази мисъл апостол Павел изразява идеята, че всички сме членове на едно тяло, но не само всички хора, а и Бог заедно с всички хора. Няма човешка дума, която да може да даде утеха в такава мъка. Само Бог може да утеши. Само да можехме да плачем като Емануеле, когато сърцето ни страда. Тогава се сбъдва обещанието – „С нас е Бог“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора