0
2448

„Емили Дикинсън ме отключи за поезията“

Интервю с Люба Александрова, автор на девет стихосбирки и на два сборника с разкази

Ще кажа още в самото начало – книгата ти с избрана лирика „Милосърдието на паметта”, която издаде в края на миналата година, е удивително добра според мен. Превърнала си малкия човешки свят в истинско светилище на думите. А като доказателство ще посоча и факта, че нейни редактори са Аксиния Михайлова и Илиана Илиева. Да припомним, Аксиния Михайлова е едно от лицата на българската литература пред света. Кажи, имаха ли двете много работа, в какво се състоеше тяхното участие?

Решаващата роля на редактора е от значение. Особено когато редактори са изявени български поетеси. Конкретно за книгата ми „Милосърдието на паметта“ подборът на стиховете беше изцяло мой. И двете имаха няколко забележки за думи и изрази в самите стихове и препоръка за отпадане на едно-две стихотворения. Тяхното участие бе по-скоро поощрително. Но отбелязвам – те за мен са любими поетеси, и смея да твърдя, близки люде.

А сега да започнем от началото. Поезията ли те избра, или ти я избра? Кога стана това, как се случи?

Началото при мен е почти средата на живота ми. След развода с покойния ми вече съпруг, художника Любен Пашкулски, светла му памет! През 1974 г. се разведох, през 1978 г. вече имах публикация в сп. „Пламък“. Т.е. три години писах стихове. Зряла възраст, зрели стихове.
Сеяч на поезия в душата ми със сигурност беше и е Бог. И след него – баща ми, Александър Попов.
Но корените се преплитат. Моят дядо по бащина линия, свещеноиконом Михаил Христов Попов, беше всестранно надарена личност. Освен ревностното служене на църквата, той беше писател, поет, дърворезбар, своего рода архитект… И ръсна в родата своето дарование. Достатъчно е да спомена скулптора Емил Попов, който има и чудно дар слово. От друга страна, майка ми, Василка Иванова Михайлова, кюстендилка, беше преподавател по български език и литература. Несъмнено е и нейното влияние на литератор – предимно с любовта към книгите и разговорите ни върху прочетеното. Мен и брат ми ни отгледа нашата баба Люба. Баба героиня беше тя. Вдовица от Балканската война, отгледала и изучила двете си дъщери сама. Че съдбата ѝ определи да отгледа и внуците си. На нея съм задължена до голяма степен за умението ми да отстоявам живота си.
Връщам се към моя татко. Той беше царски офицер, осъден от Народния съд първо на смърт, след това на 15 години затвор, излежа три и половина години. По-късно бе амнистиран и реабилитиран. Една година, 1958, живяхме само двамата в единствената годна вече за обитаване стая в новопостроената ни къща в кв. „Овча купел“. Татко беше колоритна, обаятелна, силна личност. Зимата ходеше с един кожух, бяха му го дали като работно облекло. Прибираше се от работа с половинка вино, вечеряхме с приготвената от мен, често загоряла манджа, пиехме вино. На мен винаги ми се полагаше половин чаша – учи се и да пийваш по малко, тук при мен се учи, не навън, казваше. И си правехме рецитали. Той – Вазов и Пенчо Славейков. Епопея на забравените, Кървава песен. Отчасти поемата Септември на Гео Милев и Демонът на Лермонтов. Най-артистично обаче рецитираше Лудият на Шандор Петьофи. В сравнение с него аз се представях по-скромно с моите любими Яворов, Смирненски, Вапцаров… По това време, 15–16-годишна, не съм и мислила за писане. Мечтаех да стана актриса. Завърших химия. Но това е друга тема.

Знам, че сте колеги-химици с поета Иван Методиев. Той ли те въведе в поезията? Разкажи повече за него. Кои други литератори те окуражиха в първите ти стъпки?

А, Иван Методиев… Моя болка е той. Една от болките. Бяхме колеги. На едно събиране (тогава не се казваше парти), в края на 1974-та или началото на 1975-а стояхме край открехнатия прозорец, той пушеше цигара от цигара и си говорехме. Сподели, че не само пише отдавна, но и ще докаже себе си като поет. И го стори. Няколко години по-късно вече беше известен. В момента се мъчеше да смири римите на Селцето. И ми каза: като нещо не върви в момента, остави празно място с необходимия брой срички и то ще дойде… Нещото беше във втория му куплет – щурчето в миг го отрече, но той се колебаеше и за отсече.
Аз самата бях начеваща, пишех предимно бял стих, почти не говорихме за мен и мои стихове… Запомних едни негови думи, които той ми повтаряше в годините, когато се случеше да се срещнем: писането те поглъща цял, не хаби емоциите си другаде, не се пилей. Самият той се попиля из и вън от себе си – как, защо?!! – само той и Бог знаят.
Не бих казала, че ме е учил как се пише. То това май не се преподава. Можеш сам да се учиш, ако искаш.

След края на интервюто ще публикувам десетина стихотворения от стихосбирката ти, за да преценят сами онези от читателите, които не те познават, какъв поет си. Предполагам, цял живот ненаситно си чела поезия. Кои поети са били твоите стъпала към тази книга? Изобщо кои са обитателите на твоя литературен пейзаж?

Вече споменах мои любими български поети. Но и Борис Христов, Иван Цанев, Миряна Башева, Иван Николов, Валери Станков, Димитър Горсов, Ивайло Балабанов и ред други. В съвременната ни, по-млада поезия също ми допадат някои имена, но не смятам да ги изреждам. Четях и чуждестранна поезия – и руска, и западноевропейска. Есенин, Маяковски с лириката му, Висоцки, Федерико Гарсия Лорка… Цял живот съм чела и поезия, и проза. Ако Валери Петров бе написал вместо Летящите хораЧетящите хора, то аз съм един от тях. Но оттласкването ми от четенето към писането стана с Емили Дикинсън. С нейната малка първа издадена книжка в превод на Цветан Стоянов, която ми подари брат ми Мишо, Бог да го прости! Тя ме покори, промени отчасти и виждането, усета ми за поезия… Нейното стихотворение Аз никоя съм, а ти кой си / ти също ли си никой… стана мото на живота ми. Не само като поет.
После дойде внезапно Дилън Томас, който ме порази и с частния си саморазрушителен живот, и с поезията си. Особено със стихотворението В моя занаят или изкуство. Много близко до моето верую и до моя начин на писане – по нощите. И най-накрая, в по-късните ми години, Мери Оливър, от която успях да преведа (смея да твърдя, сполучливо) някъде към 20-ина стихотворения.
А конкретно за тази книга – стъпалата са стиховете, писани и подбирани в издадените от мен книги през годините 1996–2021.
Но тази книга не обема напълно онова, което съм писала през годините. В нея не е отразено моето хайку и „надиграването му“ с нашия богат и пребогат шопско-дренски диалект. Имам две книжки с този вид поезия. Дръж се хайку, шоп те гази. Както и двете книги с разкази – Писано, 2007 и Места за живеене, 2016. Малко на самохвалство прилича, ама кой друг, ако не аз, ще го спомене.
Въобще не спирах да опитвам, да се пробвам в писането на думи.

Вътре в книгата отчетливо се забелязва преклонението ти пред поета Цочо Бояджиев. Защо тъкмо той се превърна в твоя настолен поет?

Да, Цочо Бояджиев. Правилно определи – прекланям се. И поради това не ми се ще да обяснявам. Казвам само, че на две стъпки се срещнах с неговата поезия – първо с чернобелите му фотографии и сетне със стиховете. Поезия, която не искам и не мога да определям с думи. Цитирам финала на неговия Запев, носен у мен от първия мой ден на прописване, но не съм го изразила така, не е възможно да го сторя както Цочо Бояджиев:

улавям перото защото отдавна без слух и без дух е ръката
защото животът е кратък
и близкото все е оттатък
и също защото е край още първият ден

Стиховете трябва да стигат до читателите. Но мнозина от сегашните ни добри поети са тотално неизвестни за широката публика, извън тесните кръгове, включително и ти. Поетът трябва ли по някакъв начин да се грижи за стиховете си, или трябва да остави всичко на времето?

Да се грижи – да. Да не увяхват като забравени цветя във ваза без вода. Но по моему не трябва да ги прокламира. Да ги прави в известна степен достояние – да. Но кому?!! В тая вселена, дигитална и отдалечаваща, и сближаваща ни, следва да съумеем кому, кога и как да изпеем една своя песен. Така че тя да му даде нещо, макар и мъничко. Липсва ни мъдрост, отсяване, правилен избор, трибуна или поне малко мегдан, от оня стария селски мегдан със сродни люде, сродни души… И още много неща ни липсват. И все повече ще ни липсват в очертаващия се глобален насилващ ни свят.

Да обобщим – на кого, на какво благодариш най-много за твоето „просто, преходно и удивително” („Чувам водата във вадата”) умение да редиш думите?

Казах вече за корените и за гените, които имам. Но не от всяко семенце или забучено коренче израства нещо. Важно е как ще го израстваш ти самият. Аз някак си, по своему, успявах. Дотук. Като Дилън Томас – в нощните часове. Защото по професия съм химик и приложен еколог. С тези занятия изкарвах хляба си, моя и на сина ми. Дните ми бяха заети с трупане на стаж за пенсия. Но нощите, будните нощи продължават и досега, за да са добре дошли милосърдието на паметта и думите.
Благодарна съм им. На думите. За тях няма прослужени години, няма и адекватно заплащане. Те сами решават. Идват все още… в самотата на залязващото мое слънце.

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Из „Милосърдието на паметта” (избрана лирика)
Люба Александрова

Желание

Толкова ми е спокойно – искам
да умра край тези детелини.
Тишината кротко да се бистри
в мигове, отекнали в годините.

Да ме милва нежно чичопея,
да съм клонка и листо от габър.
В залеза безмълвно да се влея
с разпиляното по хълма стадо.

Да изтичат силите. Жаловно
да проплаква тънка окарина.
Момина ръка да спре съдбовно
над четирилистна детелина.

*

Ела

Вие ме съдите, строго надвесили
клоните пурпурни в късните есени.
Вие ме съдите, мои посестрими –
брези, тополи, калини песенни.
Вие ме съдите, мои побратими –
явори, кестени, брястове, ясени.

Че все в зелено аз съм стъкмена,
че сняг ме гали кръшна, зелена.

Не ме съдете, мои посестрими,
не ме съдете, мои побратими.
Орис такава ме е орисала –
вечно в зелено да съм облечена.
На пролет вечна да съм обречена.

*

Тоягата на човека

Небето му денем подпира.
Нощем звездите му дири.
И така, додето спуснат баира.

Тогава
с кучето край вратата приклякват.
Мълчат и вият.
Изпровождат душата.

*

Дъжд

Думите идват мокри.
Подсуши им краката.
Не бързай
като медали
по листа да ги окачваш.

Почакай тихо. Да седнат
сами, където поискат.
Не считай
за своя заслуга,
че са прозрачни и чисти.

*

Езда

Камшикът на вятъра близна лениво
по хълбока стария хълм.
Листенце потрепна, прозя се сънливо
и тихо изцвили насън.

*

Поболя се пътят
Залиня.
Тревата го пожали,
саван му изтъка.

*

След нишката нагъната
на битието –
старицата
тояжката и щърбавата стомна.

Сребрее тъничка вода.
Край изворчето
подивяло от самотност
тояжката подпира тишината.

*

И е хубаво и е тихо.
Птиците са помежду си.
Вдигат земята нагоре
сред тишината я спускат.

При нозете ми
в ниското
мравките внасят порядък.
Животът тихо нараства
между треви и загадки.

В буците пръст
някой диша.
Глътката въздух поделя
с думата недописана
с хребета и предела.

И е хубаво и е тихо.
Времето се откъсва.
Така хубаво и тихо
Вятърът стъпва на пръсти.

*

Помолих съседа
да се грижи
за всичко мое
и ничие
дадох му ключ

заръчах:

все пак забравяй
отключено –
може Господ
да иска да влезе
когато ме няма.

*

Живея в триединство с две саксии
безименни
зелени
нецъфтящи.

Листата им растат на воля,
едната вече заприлича на горичка.

Не си говорим често.
Водата пием от една и съща чаша.

*

Понеже притъмня и заваля
а си толкова далеч
не виждаш
и не чуваш
по едрите лозничеви листа как трополи дъждът

проблясва тътенът из небесата равносиви
присвиват се шушулките на боба
подскачат по тревата червиви ябълки
и клюмват натежалите цветя

отвъд високия баир надеждата ту идва ту си тръгва
дъждът заслушва себе си
харесва му звука
засища се
единствено със себе си единствено от себе си

понеже си далеч
повтарям толкова далеч
ти пиша
с мокри букви по плочника на старата тераса.

*

Дъждовна нощ

Тъничък есенен дъжд
капка по капка процежда.
Сурват се минали дни,
пъзел след пъзел подреждат.
Плътна уханна тъга
се напластява полека.
Стича се нежно нощта
и ме полага напреко
в старото тъмно легло
(не е то вече за двама)…

Шепне и шепне дъждът –
няма го, няма го, няма.

Люба Александрова е родена през 1942 г. Завършва Химическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира и работи предимно в областта на приложната екология. Има публикации в сп. „Пламък“, „Жената днес“, „Отечество“. Автор на стихосбирките: „Безоброчно“ (1996), „Камъче в обувката“ (2001), „Холограма“ (2003), „Това, което е“ (2005), „Случва се“ (2010), „Много думи, малко думи“ (2012), „Дръж се, хайку, шоп те гази” (2014, 2019), „По сянката ни разпознава светлината“ (2017), „Относителната тишина на съня” (2019), както и на два сборника с разкази – „Писано“ (2007) и „Места за живеене” (2016). Член на Съюза на свободните писатели. През 2010 г. е удостоена с наградата „Народни будители“ за поетичната си книга „Случва се“. През 2021 г. излезе книгата ѝ с избрана лирика „Милосърдието на паметта” (изд. „Фараго”).

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДа стъпваш в непознати територии
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“