Навлязохме в разгара на управление и законодателство на социалния разпад. Протестите, които се опитват да съхранят интегритета на обществото, показват, че властта и обществото са се поляризирали. Това е отвратително, защото по принцип властта е просто функционален момент на обществото; общество без власт е същата трагедия, какъвто фарс е власт без общество. Участниците в този фарс обаче сега ни казват, че ние не сме обществото, защото сме хиляди, а за тях са гласували над един милион. (Друг от участниците пък казва, че е изолиран, макар че за него са гласували един милион.)
„ Алфа рисърч“ обаче, за разлика от останалите демоскопи, прави изследвания, а не говори от „чист разум“ за дълбинните социални нагласи. И показва какво огромно мнозинство подкрепя протеста на хилядите. Има и такива, разбира се, които не го подкрепят. Току що говорих с една от тях и, предполагам, тя ме заподозря, че съм бойковистка, а пък аз съм сигурна, че тя не прави разлика между данък и сметка в бакалията. Със сигурност има различни несъгласия с протестите, но тъй или инак несъгласните са малцинство. Какви са аргументите на малцинството, което поддържа статуквото?
И така, основният аргумент на споменатата жена беше, че е против негативизма. Такива тревоги – дали не оставаме при негативизма – вече се появяват и сред мнозинството: викаме „Вън“, „Оставка“, стига вече; и още: омръзна ни от арогантност и продажност, всички сте маскари, възмутени сме, омерзени сме. Това действително са все разновидности на „НЕ“. Има ли в тях позитивен момент?
Това, което правим, е да наложим вето. Но има ли във ветото позитивен момент? Не винаги, но тук и сега – да! Това е ветото, което президентът пропусна да наложи. Но и много повече – това е ветото на демокрацията, която, както казва Пиер Розанвалон, предполага директно упражняване на контравласт. Защото, може би за жалост, това е почти природен закон – упражняването на власт е неизбежно, самото структуриране на социалните отношения е власт. Демокрацията обаче предполага различни типове разделение на властите (включително разграничението между „властта“ и „гражданите“), т.е. ограничаване на властта чрез контравласт. Но има ли контравластта позитивен капацитет или е чиста деструкция?
Това, че обединяващата сила на негативното е много по-бърза, голяма и ефикасна от обединението около нещо позитивно, е стара истина. Затова, когато нещо трябва да бъде спряно незабавно, се налага вето. Да речем, че нещото е създаване на структура от типа на Държавна сигурност; нещо, което обединява разузнаване, контраразузнаване, от една страна, с разследващи и полицейски функции, от друга; и на това нещо, създадено с трескава бързина на принципа „ако мине“, отгоре се слага директно фигура от непрозрачния корпоративен сектор, който явно вече иска директно да управлява без да ползва посредническите услуги на подставени политически лица. Със или без катарзис, на това се налага вето. Веднага. Грозното подозрение, че тази структура ще запуши устите не само на противниците от други групировки, но и на цялото общество, докато овладялата я групировка присвоява безнаказано публични ресурси, може и да са неоснователни, но това може да докаже само едно бъдеще, което не бива да се допуска да стане настояще. Така че първата позитивност на властта на ветото е да очертае картина на бъдещето и да даде посока на социалното време. Като изключва нежеланото бъдеще, ветото посочва бъдещето, което трябва да бъде.
Тази позитивност е слаба обаче. От все сърце се надявам, че има институция, която подготвя сезиране на Конституционния съд не за депутатските радости на клетия Делян Пеевски, а за начина, по който в нарушение на други закони беше внесен за обсъждане и приет Законът за ДАНС. А Делян Пеевски е просто едно политическо означаващо, една метонимия, на процеси, които обществото се бори да преустанови – засега без подкрепата на институциите, защото те са заети със своето разпадане. Обществото се бори с тотализацията на корпоративно-политическата власт, предвидена с промените в статута на ДАНС.
Другото позитивно, което прави протестът, е да припомни, че, както казва Хенри Дейвид Торо, правителствата са само средства на обществото, а обществото си е конфликтна структура, структура на предвидимия конфликт. Когато средството се намеси в конфликта, вместо да го прави предвидим, то неизбежно се сменя. Тоест ветото в случая практически прави демокрация, каквото и да пише Фигаро за демокрацията тук. Впрочем кризата тук е само частен случай, наистина много колоритен, но все пак само случай на по-големи процеси, засягащи представителните демокрации практически навсякъде по света. Обществото се бори с откъсването на политическата и икономическата власт от обществото, на което тя трябва да е момент.
Оттук насетне започват въпросите за съдържателността на ветото. Съдържателност и позитивност обаче са две различни неща. Съдържателните въпроси са много и със сигурност желанията по тях на протестиращото множество са различни. Едно обаче е несъмнено общо – функционираща демокрация, и то е силно позитивно: то не е просто апел към някого, то е практическо действие всеки ден, то се прави практически от онези, които го искат. Давещите се, с една дума, се спасяват, поели са делото си в собствените си ръце и правят демокрацията да бъде не просто еврореторика, а форма на живот, правят модел на действие. Затова протестите са образцови, те са „урок по демокрация“. Тоест проблемът ни не е негативизмът, нека не допускаме тази лъжа. Нека не допускаме и лъжата, че февруарските и юнските протести са съвършено различни, лъжа, която напълно безоснователно разделя хората на хладилници и телевизори, докато третира всички като лумпени. Тази втора лъжа в някакъв смисъл е като купените провокатори, внедрявани в протестите. Тъкмо февруарските протести ни научиха как да се справяме с тях през юни.
Проблемът ни не е, че се делим на хладилници и телевизори, а че искаме демокрацията тук да може да функционира, да е и потенциална, а не само кинетична енергия. Проблемът ни е, че докато сме вярвали, че то си е така и без друго и даже сме мърморили, че нищо не струва, институциите на демокрацията са били превзети. Институциите на демокрацията са тази рамка, която гарантира, че не е нужно постоянно да се изразходва кинетичната енергия на обществото на улицата, че тази енергия може да стои и потенциална, защото трафикът й е достатъчно добре канализиран. Когато обаче институциите спрат да улесняват трафика на социална енергия и го превърнат в контрабанден трафик на корпоративни интереси, тогава улицата трябва да се активизира. Сега ще трябва да изразходим повечко кинетична енергия. Нищо от това, имаме я – в крайна сметка лумпенът си е чист енергетичен квант.
Съдържателните въпроси как точно да стане това, как да се реанимира представителната демокрация не само тук, а навсякъде другаде, са много: как да се възстанови представителността, какво означава граждански контрол и какво – гражданско участие, как гражданските квоти да не станат партийни хранилки; какъв вид пряка демокрация искаме – швейцарско-кантонска или съветско-съюзна; как да въведем мажоритарност в изборите – чрез директно изоставяне на пропорционалния принцип, чрез преференциална система или чрез въвеждане на първични избори в партиите. Аз лично съм от онези (по-скоро малцинство), които искат незабавна оставка на правителството и насрочване на нови избори, защото този парламент даде ясно да се разбере, че за него обществото няма никакво значение, не може нито чрез комисиите, нито чрез правилника си да даде гаранции, че ще прави друго, освен да облагодетелства някакви кръгове да печелят не при посредничеството на държавата, а директно от нея. Парламентът даде този знак толкова ясно и категорично не само с онова, за което сега се вайка, че било политическа грешка, но и със самото му назоваване „политическа грешка“ (инак морално безукорно). С тази втора стъпка парламентът ни каза, че няма да разговаря с гражданите, защото те от морал не разбират, и сега няма защо да се оплаква, че гражданите разбраха казаното, приеха поканата и не разговарят повече с парламента.
С една дума варианти за функционираща демокрация има, те се обсъждат всеки ден и в мрежите, и в шествието, въпросите стават все по-фокусирани, отговорите все по-конкретни и за щастие никой от тях не включва политическа полиция с мутра начело.
Милена Якимова е доктор по социология, доцент в катедра „Социология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на книгата: „София на простолюдието (20-те години на ХХ в.)“, София, Изток-Запад, 2010 г.
