Избледняването на семейните връзки, запълвани постепенно с неловки или удобни мълчания, е в основата на новия свръхкамерен филм на Джим Джармуш „Баща майка сестра брат“. Съставен от три независими сюжета, ситуирани съответно в Ню Джърси, Дъблин и Париж, сценарият се впуска в минималистично изследване на премълчани неудовлетворения и неразрешени проблеми.
Мълчанията обаче не казват почти нищо – в пряк и преносен смисъл, което превръща филма в доста тягостно преживяване за неизкушените от естетиката на Джармуш, за случайните почитатели на „Мъртвите не умират“ (2019) или за носталгиците, които все още се надяват, че „Прекършени цветя“ (2005) ще надникне зад ъгъла. „Баща майка сестра брат“ бил спечелил Златен лъв във Венеция 2025? Ами добре, но киното на Александър Пейн (президент на журито, връчило горната награда) е доста по-жизнено… Въпрос на вкус, разбира се.
Не е целесъобразно наративният стил на Джим Джармуш да се подвежда под общ знаменател с каквото и да било, нито в съдържателен, нито във визуален аспект. Но ако историята ти изглежда тривиална и/или предизвестена (х3), а формата ѝ не ти въздейства (или поне предизвиква), няма причина да гледаш „Баща майка сестра брат“, освен ако… Надеждата, че нещо (дори и мъничко зрънце неподозирана новост) може да те изненада, умира последна.
Все пак, филмът е доста елегантен, дори с щипка мистерия в първата част, което кара зрителското любопитство да упорства да разбере дали нещо не се крие зад не(до)изказаните баналности (авторът не е виновен за вашите разочаровани очаквания, става дума за Джармуш – предупредени сте); зад думите, които премълчаваме, за да не нараним другите или себе си – особено когато участващите страни се срещат само веднъж годишно и не им е останало много какво да си кажат…
Фабулата се крепи на крехка драматургична паяжина, което не е новост – Джим Джармуш не се интересува много от законите на разказването. Той изследва екзистенциални въпроси като този за мимолетната природа на преживяването и непоносимата самота на битието, особено когато собственото съществуване не съвпада с желанията на един човек и в този момент нищо друго няма значение за него.
„Баща майка сестра брат“ е необщителна поредица от три истории. Първата представя срещата на порасналите син и дъщеря с техния отчужден баща и протича в уважително премълчаване и съблюдаване на моралния дълг, макар че… Във втората при ежегодното посещение на две много различни дъщери в дома на тяхната изискана, порядъчна майка най-важно е спазването на етикета и преди всичко: „Не изоставяйте добрите обноски!“. Третата се фокусира върху престоя в Париж на сестра и брат, дошли да освободят апартамента на починалите си родители…
Ехото, повече или по-малко осезаемо, ни оттласква от един скеч към следващия (с умирането на надеждата): стари семейни снимки на бюфет, скейтбордисти на улицата, дебати за чай, кафе или вода, досадата на неизбежните семейни събирания… Всичко това подправено със съвсем тънка нишка абсурден хумор, която окончателно се изгубва след деветдесетата минута екранно време. Постепенно филмът започва да изглежда толкова празен, колкото скучните разговори, които героите водят, и пълните с неодушевени предмети стаи, които обитават, но именно към този вид отсъствие се стреми Джармуш – подобно неподвижната повърхност на езерото, което съзерцава бащата от първия сюжет.
„Баща майка сестра брат“ е кинотворба за енигматичната меланхолия на безсмислието… на какво? Да, Джим Джармуш със сигурност не е виновен, че „Баща“ нагнетява (фалшиво) усещане за съспенс, който си позволява да интригува: разговорът в колата, когато все още не знаем какво да очакваме, пуска различни нишки след себе си; трескавата подготовка на домакина за предстоящото гостуване – също; и после – мъчителният блокаж на „обмяната на информация“ деца-родител… Веждите са повдигнати. В кухнята има капещ кран. Това добавя малко атмосфера. Те не знаят какво да си кажат. Отшелникът размахва брадва. „Да тръгваме, нали?“ След края на гостуването все още се прокрадва блед намек за „нещо различно“, който угасва постепенно в „Майка“, докато уважаваната писателка провежда телефонен разговор с терапевта си, а дъщерите ѝ се готвят да се присъединят за годишния чай в нейния викториански дом. На финала на тази част вече знаем, че нищо не произтича от хвърлените думи. Животът продължава… по старому. „Сестра брат“ е почти излишна и все по-самодостатъчна дестилация от емоции, ехо от отминала интрига…
Глупаво е да се „придиря“ за умозрителността във филм на Джармуш, но какво ако след нея остава само бързо разсейваща се „зрителност“, а звездният актьорски състав просто се е разходил (предимно словесно) по екрана?! Енергичността никога не е била сред силните страни на американския „естествоизпитател“, но пък знае как да композира красиви кадри…
