Откъс от най-новата книга на хърватската писателка от български произход, издание на „Колибри“
Сборникът с есета „Епохата на кожата“ (превод Жела Георгиева, художник Иво Рафаилов) е най-новото произведение на световноизвестната хърватска писателка от български произход Дубравка Угрешич. От мумията на Ленин, през масовите убийства в Индонезия от 60-те години на XX век и разпадането на Югославия в края на столетието, до днешната мигрантска криза… Дръзко и уверено, с горчива ирония, сарказъм и съпричастност Угрешич потапя перо в човешките безумия, страхове и блянове, за да открои емблематични явления върху грапавата кожа на близкото минало, настоящето и обозримото бъдеще. Геноциди, национализми, политика, власт и корупция, медийна, технологична и пазарна мощ, феминизъм, попкултура, посредственост, цинизъм, поругана и заличена историческа памет. С цветист език и полемичен плам, с множество културни препратки една гражданка на света с чувствителни сетива чертае картата на голямата история и малките истории на невидимите хора.
Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнаничество и интелектуална свобода и емигрира в Холандия. Творчеството ѝ не пести критики към съвременното общество, често поднесени шеговито и иронично, разнищва проблемите с идентичността и имиграцията, както и порочното, често снизходително отношение към жените писателки. Преведени на повече от 20 езика, произведенията ѝ са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата Хайнрих Ман, Международната литературна награда Нойщадт, наричана още „американската Нобелова награда за литература“, и номинация за Ман Букър.
„Епохата на кожата“, превод Жела Георгиева, художник Иво Рафаилов, ИК „Колибри“, 2021 г.
МАЛКИТЕ ХОРА И „ЦИГАНСКОТО ЩАСТИЕ“
Циганско щастие е стар модел мерцедес […], който представляваше символ на стандарта на всички наши гастарбайтери, венец на техния труд в Германия, Швейцария…
Доскоро едно от най-често срещаните таксита в Сърбия заради характеристиките, които даваха възможност на този мерцедес да измине два милиона километра с вода, масло и бензин. Използваше се като лимузина на циганските сватби, откъдето вероятно идва и названието му.
Vukajlija.com, Речник на жаргона
1.
„Малкият човек“, „гражданинът“, „обикновеният човек“, „бройката“, „анонимът“, изглежда, никога в човешката история не е имал възможност да бъде център на внимание. Както няма паметник, посветен на картофа или на ориза (въпреки че картофът и оризът, а не пълководците хранят човечеството), така няма паметник, издигнат във възхвала на малкия човек. В историческите спектакли малкият човек е бил статист, давал е своя малък живот за великите победи, за великите крале, царе и военачалници, вграждал е своите анонимни кости в прочутите пирамиди и „светлото бъдеще“. Малкият човек е умирал като част от масата, анонимно, а на историческата повърхност са оставали неговите наемодатели, великаните. Дали великаните са наистина великани, е въпрос на доминиращата мъжка историческа оценка: един е изобретил електрическата крушка, друг е убил стотици хиляди хора, един е изобретил пералната машина, друг – газовата камера. Малкият човек е останал анонимен и осъден да бъде вечният статист. И не въстанията и революциите са пробудили у него съзнанието, че Човек – това звучи гордо, не го е направил и Максим Горки, авторът на максимата, нито пък демокрацията. Направи го дигиталната революция: онова, за което комунизмът само мечтаеше, бе осъществено от технологията. Благодарение на технологията той, бившият статист, най-сетне влезе в кадър в едър план. Не се ли е появил на този свят той, червей в човешки облик, да остави своя следа? И наистина малките хора се втурнаха да оставят следи, развивайки невиждан апетит: едни се събличат голи и показват задниците си, други гениталиите, едни пеят, други пишат, едни танцуват, други рисуват, докато някои – човешки мултиплекси – правят всичко това едновременно. Малкият човек окончателно си завоюва медийна власт. Малкият човек изнася публични лекции например; така Борна Райич, бившата жена на Лука Райич – бивш шофьор на камион в млекопреработвателния завод в Дукат, а днес член на елита на тристате най-богати швейцарци (той е също малък човек, който буквално за една нощ сбъдна мечтата си и стана милионер с швейцарски адрес), – посвещава своите влогове на тълкуване на Алберт Айнщайн, въпреки че не е завършила нито физика, нито математика. Една от първите хърватски инфлуенсърки е възприела максимата Човек – това звучи гордо. Малкият човек с помощта на технологията се сдоби със силата свободно да реализира целия си потенциал.
Този малък човек създаде свои, достъпни за всички енциклопедии, свои алтернативни форуми, свои видеопродукти, свое видеоизкуство, свои онлайн вестници, свои ценности, свои попзвезди – всичко свое. В резултат на това колосално самоосвобождение пощата (електронната) вече не служи на изпращачите, за да ви попитат как сте, а за да ви доставят информация как са те, какви успехи са постигнали, какво ново са написали, нарисували, фотографирали, измайсторили, къде са били и в какво са взели участие. Малкият човек има всичко, каквото имаше и бившият голям човек – своите медии, своите блогове, своите сайтове, своите фейсбуци, своите туитъри, своите селфита, своите инстаграми, своите есемеси. Големият човек полага все по-големи усилия да влезе във фокуса на малкия човек. А онези, които наистина господстват в света, могат най-после да си отдъхнат, защото днес всеки Нарцис на Земята може да си осигури огледало. В желанието си да бъде чут, видян и запомнен освободеният малък човек е готов на всичко, само не и на връщане към анонимността. Веднъж пробуден, гладът е толкова силен, че вече нищо не може да го засити. Комунизмът, който някога бе обещал, че в бъдеще хората ще се занимават със свободни дейности, не изпълни обещанието си, но вместо него това стори технологията. Благодарение на дигиталната технология, а не на Маркс малкият човек стъпи с единия крак в комунизма. Технологията даде възможност властта най-после да премине в ръцете на народа. Карнавалът, който в преддигиталната ера беше разрешен само веднъж годишно и служеше за осмиване на институциите на властта, на попове, царе, крале, диктатори и политици, в нашата дигитална ера трае непрекъснато. Разликата е там, че днешният участник в карнавала рядко осмива своите авторитети, твърде силно е влюбен в собствения си образ. Участниците в карнавалите в преддигиталната ера носеха символни маски, сега всеки се старае да покаже своето собствено лице.
А ако някой смята, че нашето време е вулгарно, той има право. Не трябва да се срамуваме да го кажем на висок глас, защото бездруго никой не чува онова, което говорим. В нашата дигитална ера животът протича като карнавал и затова няма отдих, докато карнавалът трае. Изтощени хора се хилят от селфитата и милиони пъти репетират своето щастие. Те се забавляват, наистина добре се забавляват, само дето няма кой да се осмели да изключи гръмката музика, да затвори кранчето на питиетата, да откаже да участва в самозабравата. А светът изглежда като плажно парти, разголените човешки тела репетират посланието, че Човек – това звучи гордо, че веселбата ще продължи, докато освободените човешки тела не се укротят от неизбежната лопата пръст.
2.
Та като стана дума за лопата, Погребалният музей в Амстердам – Nederlands Uitvaart Museum Tot Zover, е необичайно място, където посетителят може да научи по нещо за погребалните ритуали на различните народи. Там узнах, че суринамците поставят в ковчега на покойника торбички с бонбони, паричка и бял конец, а китайците – храна, тиган за нейното приготвяне, транзистор, маратонки и други подобни, като всичко е направено от хартия. Впрочем китайците предпочитат кремирането. Онова, което обаче ме доведе на това място през юни 2015 година, беше изложба, посветена на самоубийствата, предизвикани от икономическата криза през 2008–2013. В допълнение към фотоизложбата „Стена на срама“ (Wall of Shame) залата беше отрупана с множество екземпляри от една-единствена книга. Тя прилича на монументален речник, има червено-черни корици от плат, а на нейните черни страници е отпечатан текст с бели букви. Този „Пълен речник на самоубийствата, предизвикани от кризата през 2008–2013“ (The Complete Lexicon of Crisis Related Suicides;2008–2013) е дело на графичния дизайнер Рихард Слайс. Книгата съдържа 712 страници и тежи почти два килограма. Всяка страница е оформена като некролог, като хартиена надгробна плоча, на която са изписани името на лицето, извършило самоубийство, датата на извършването му, защо е извършено и начинът на извършване. Така книгата прераства в хартиено гробище, на лявата страница с бели линии е начертан парцелът, добавени са името, възрастта, националността и символът на начина, по който е извършено самоубийството, а на дясната е некрологът с обяснението. Слайс е проектирал символи за скок от високо, обесване, изстрел, задушаване, свръхдоза (от лекарства, наркотици и др.), нож, отрова, удавяне, катастрофа с превозно средство, самозапалване, експлозия и за „начин неизвестен“. В книгата е отбелязано, че става дума само за първия том, с което авторът иска да подчертае, че не са включени всички самоубийства в света заради икономическата криза, нито пък че с нея се изчерпва поменът на жертвите, тя само подтиква към осъзнаване на опасната тенденция. В увода Рихард Слайс цитира шокиращи цифри за ръста на самоубийствата заради рецесията в много страни. Данните, че на едно „успешно“ самоубийство се падат двайсет опита, са също така страшни. Книгата се възприема като гробище с около шестстотин гроба. Тук е заровен Франко д’Ардженио (58) – лесничей от регион Кампания, Италия, който се самоубил, удавяйки се в цистерна, след като не бил получавал заплата седемнайсет месеца. Тук са погребани Паранг Тана (34) и неговата бременна съпруга Неха. Паранг Тана най-напред удушил жена си с възглавница, а после се обесил, осъзнавайки, че няма да може да издържа себе си и семейството си. Тук е заровен и Филипо Арена (30) от градчето Мадзара дел Вало, Италия, безработен, принуден да живее с пенсионираните си родители…
Книгата на Рихард Слайс няма да се превърне в бестселър. Тя е посветена на малките хора, които е покосила и покосява икономическата криза, на онези, чиято смърт никого не трогва особено. Жертвите са много, много повече, отколкото е успял да събере авторът, който при това не е нито социолог, нито статистик, нито икономист, нито антрополог, а графичен дизайнер с чувствително сърце. Ала когато жертвите са много, за тях няма място в човешките сърца със среден капацитет за съпричастност. Нека си припомним, че съчувствието е прогонено от съвременното общество на всеобщо щастие. Всеки се грижи за своя живот, за своя животец. И дотогава, докато хората са обсебени от собствените си образи на гладките екрани, за живота на другите просто няма да има място.
3.
Ако посетителят извърви някоя и друга крачка, след като излезе от музея, намиращ се на самия вход на гробищата, ще се натъкне на редица необичайни и необичайно разкошни гробници. В тази част биват погребвани амстердамските роми със сръбски имена и фамилии. Изглежда, гробищните власти са навсякъде подкупни: сръбските роми са успели да си издействат първите редове на амстердамските гробища и да основат престижна колония за своите мъртви. Защото, струва ми се, че ромите трябва първо да умрат, за да станат граждани първа категория. Циганите са хора скитници, кротват се едва когато се успокоят собствените им кости, истински дом си създават едва в смъртта, може би затова обичат гробниците им да бъдат по-луксозни от средностатистически амстердамски жилища. Гробниците са изградени от най-хубавия мрамор, някои дори са електрифицирани, макар гробищните власти да не позволяват това. Мнозина поставят до тях и мраморни пейчици с мраморни масички, за да могат посетителите да си почиват. Има и гробници с позлатени детайли, най-луксозната е онази с марката „Президент“. На надгробните плочи са гравирани снимки на покойниците, на някои може да се видят сцени от всекидневието им – мъж и жена пият кафе в сянката на някакво дърво или пък отварят вратата на разкошен бял мерцедес. Едни си избират снимки от собствената сватба, когато са били млади и хубави, други добавят любими гледки, с които очите им вечно ще отмарят – табуни с бели коне например. И не щеш ли, ромите, дето никога не са били интегрирани в нито едно общество, се превръщат в символ на интеграцията, след като умрат: много посетители на гробищата се спират пред техните гробници и ги снимат. Има някаква фарсова правда на това тъжно място, среден пръст, насочен към цивилизацията на парите, към нашата цивилизация. Тè това е вашата култура, заявяват покойниците, ние само я имитираме, това е вашият кич, ние само го уголемяваме, парите и успехът са вашите ценности, а те, стига циганинът малко да се постарае, лесно се придобиват. Посетителите, у които гледката на гробниците предизвиква чувство за превъзходство (Глупави варвари! Какъв кич! Купища безсмислено похарчени пари!), ги снимат с иронични гримаси, без да подозират, че сенките на погребаните роми от надгробните плочи им показват среден пръст.
А циганското щастие не лежи тук, то е другаде. Често вземам в ръце антологията на ромските приказки от Косово и Метохия „Боже, превърни ме в мравка“. В тези приказки сиромаси с добри сърца притежават специални умения и способности. Полегни, горо, изричат, и не щеш ли, гората поляга! В тези приказки юнаци с добри сърца се преобразяват в гарвани и мравки и получават като дар светилници, от които, щом се запалят, потичат жълтици. В тези приказки от добрите девойки, когато ги полеят с вода, плющят златни монети като дъжд; когато плачат, по бузите им се стичат бисери; а когато се засмеят, от устите им се изсипват карамфили. В тези приказки от гребена, хвърлен на земята, израства гъст храсталак, от огледалото се образува езеро, а дините, които се спускат от небето, говорят с човешки глас… Какво да кажем за това, освен че в сравнение с такива полети на циганската фантазия съвременната технология направо бледнее. Така че нека завършим този текст с лечебно въздействащите финали на циганските приказки: Там злоба, тук доброта! Там трици, тук питки! Там приказка, тук здраве! Там злобарки, тук добрячки!
08/2015
