Книгата на един от най-влиятелните анализатори на нашето време излезе в поредицата „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“

Американският журналист Фарийд Закария е познат на милиони зрители по света като водещ на програма за международни новини по CNN и главен редактор на Foreign Affairs. Книгата му се определя като една от най-добрите нехудожествени творби за 2024 г. според Wall Street Journal и New York Times.

Първите десетилетия на XXI век може и да ни се струват като най-революционния период от модерната история, изпълнен с популистка ярост, пропаст между идеологиите, войни, икономически и технологични сътресения. Но човечеството и преди е преминавало през подобни кризи и трусове – и е процъфтявало след тях.

Фарийд Закария доказва, че можем да осмислим турбулентното настояще именно през уроците от изминалите революции. С ерудиция и историческа прецизност той изследва големите пренареждания в човешката история, периодите на революционни вълнения, последвани от насилие и контрареволюция.

В първата си част анализът ни връща назад във времето, за да разберем произхода и последиците на революциите – от тази, която превръща Нидерландия в най-богатата държава в света; през кървавото наследство на Френската революция и главозамайващата скорост и мащаб на Индустриалната революция, която отвежда последователно Великобритания и САЩ до глобална доминация.

Втората част на „Епохата на революциите“ обръща поглед към настоящето и описва подробно революциите, които разтърсват нашето време: ускорената глобализация, дигиталната трансформация, демократичния упадък и последвалия възход на популизма, завръщането на политиката на Великите сили в лицето на Русия и Китай и кризата на идентичността.

„Епохата на революциите“, Фарийд Закария, превод от английски Любомир Мартинов, корица Живко Петров, издателство „Сиела“, 2025 г.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Безкрайната пропаст

През 1929 г., в разгара на „бурните двайсет“ и след десетилетия на главозамайващ икономически и технологичен напредък – сравним с онова, което преживяваме днес, – влиятелният американски журна­лист Уолтър Липман издава бестселъра „Предговор към морала“. В него той се захваща с проблема, който възприема като най-съществен за своето време. Според Липман революциите, родили модерния жи­вот в средата на ХХ век, оставят и дълбок психологически отпечатък. Хората се оказват лишени от вярата, традициите и общностите, ко­ито дълго са били тяхна опора. Както пише той: „С разпадането на традициите на предците им хората нямат представа защо са се ро­дили, защо трябва да работят, кого трябва да обичат, какво трябва да почитат, накъде да се обърнат, когато скърбят или са сломени“[1]. Липман започва книгата си с епиграф от Аристофан: „Вихрушката е крал, прогонил Зевс“[2]. С други думи, обичаят и редът са изместени от хаоса. Не може да възникне нов канон от вярвания, нов авторитет, който да замени разрушеното, защото, твърди Липман, „киселините на модерността са толкова силни, че не позволяват кристализацията на идеи, които да послужат за нова ортодоксалност, в която хората да се приютят“[3]. Или както пишат Маркс и Енгелс в цитата, който служи като епиграф на тази книга: „Всичко съсловно и застояло се изпарява, всичко свято се осквернява“.

Темата на тази книга е непрестанното движение между действие и реакция, прогрес и противодействие. Дори най-успешните револю­ции, донесли траен просперитет – като нидерландската, британската и американската, – пораждат силна съпротива. Провалената Френска революция поражда страх от радикална промяна – страх, чиято сянка се влачи и до днес и която става основополагаща за модерния консер­ватизъм. Днес виждаме същата динамика на привличане и отблъсква­не в глобален мащаб. След години на глобализация и интеграция Си Дзинпин и Владимир Путин усещат, че страните им се изплъзват от техния контрол, че започват да се подчиняват на набор от глобални ценности – и отвръщат със стремеж да наложат националните интере­си и култура над космополитните идеи. Сходни импулси движат До­налд Тръмп, поддръжниците на Брекзит, Виктор Орбан, Жаир Болсо­наро и техните популистки съмишленици по света. Те нападат идеите и институциите на либерализма в собствените си страни – установе­ните партии, съдилищата, медиите, – защото се страхуват, че кисели­ните на модерността разяждат стария начин на живот.

Кризата на глобалния либерализъм не възниква от нищото. Тя е резултат от общества, които се трансформират с шеметна скорост – и от лидери, които се възползват от страховете, породени от тази промя­на. В действителност глобализацията и дигиталната революция проме­нят света по безброй положителни начини. Тези сили демократизират достъпа до технологии, отприщват иновации, увеличават продължи­телността на живота, разпространяват благосъстояние и свързват най-отдалечените кътчета на планетата. Малцина – може би никой – не биха били по-добре, ако се бяха родили преди сто години. (Наред с други неща, очакваната им продължителност на живота би била наполови­на по-къса.[4]) Но силите, които модернизират обществата така бързо и мащабно, по самото си естество са силно разрушителни. Напредъкът често преобръща традиционния начин на живот, оставяйки мнозина с усещане за загуба на почва под краката. Материалното благоденствие повишава жизнения стандарт в общ план, но също така може да разру­ши отделни общности и съдби. Идентичностни революции, които носят освобождение за едни, се усещат като заплаха за други. Частните кор­порации стават все по-ефективни и влиятелни, прекрачвайки национал­ните граници – и някои хора се чувстват безсилни.

Архиепископ Дезмънд Туту, който изиграва ключова роля в пре­хода на Южна Африка от апартейд към демокрация, навремето пише: „Да бъдеш човек означава да бъдеш свободен“[5]. Всички ние искаме свобода. Искаме избор, автономия, контрол над живота си. Има пла­нини от доказателства за това през вековете – още от израилтяните, бягащи от фараона. В по-ново време виждаме източногерманци, които се промъкват отвъд Берлинската стена, араби, които искат демокра­ция, севернокорейци, бягащи през границата на юг, мигранти, устре­мени към Америка и Европа, и украинци, които жертват живота си, за да живеят в свободния свят. И все пак знаем, че когато хората усетят свободата, често изпитват дълбоко безпокойство. Самото движение напред, което иначе приветстваме, ни оставя без почва под краката. Свободата и автономията често идват за сметка на авторитета и тра­дицията. С отслабването на религията и обичая индивидът печели – но общностите често губят. Така ставаме по-богати и по-свободни, но също така и по-самотни. Търсим нещо, някъде, което да запълни тази празнина – празнотата, която френският философ Паскал нарича „безкрайната пропаст“[6].

През цялата история правителствата често определят какво пред­ставлява смисленият живот и насочват хората да работят в тази посо­ка. През Средновековието най-висшето призвание е да служиш в име­то на Бог и на Неговия избраник – монарха. По-късно за мнозина това става служба на отечеството или на комунистическата кауза. Само няколко страни – като Иран и Северна Корея – все още се организират по този модел, около държавно наложена идеология, защото резулта­тите от подобен подход се оказват почти универсално катастрофални. Либералната държава, за разлика от това, не казва на гражданите си какъв е добрият живот – тя оставя този избор на всеки човек поот­делно. Вместо това създава система от процедури – избори, свобода на словото, независими съдилища, – с които да гарантира свобода, справедливост и равен старт. Съвременните общества пазят живота и свободата ти, за да можеш сам да преследваш щастието и себеосъществяването – и да го дефинираш както сметнеш за добре, стига да не пречиш на другите да направят същото. Но тази свобода често се усе­ща като обезпокоителна. Датският философ Сьорен Киркегор пише: „Тревогата е световъртежът на свободата“[7]. Да изградиш собствено разбиране за смисъла на живота не е лесно – много по-просто е да се обърнеш към Библията или Корана. Рационалният проект на либера­лизма изглежда на мнозина като слаба алтернатива на някогашната силна вяра в Бога – вяра, която вдъхновява хората да строят катедра­ли и да пишат симфонии.

Когато описва триумфа на либералната демокрация в разширена­та версия на известното си есе „Краят на историята?“, Франсис Фуку­яма добавя към прословутата си формулировка още нещо и озаглавява книгата си „Краят на историята и последният човек“. Фукуяма се тре­вожи, че макар победата над комунизма да прави западните общества богати и спокойни, тя също така прави всеки пасивен – превръща го в „последен човек“. Изразът идва от немския философ Фридрих Ницше, за когото последният човек е мълчалив и самодоволен, желае един­ствено мир и ред, за да се радва на собствения си комфорт[8]. Ницше го противопоставя на могъщия, творчески „свръхчовек“, който пре­образява света според волята си. Фукуяма се опасява, че либералният проект лишава хората от стремеж, амбиция и жажда за признание – дви­гатели, които стоят в основата на човешкото поведение. (Тези първични импулси в историята носят не само напредък, но и нека не забравяме – много жестокост и потисничество.[9]) Образът, който Фукуяма рису­ва след падането на комунизма, е на хора без велика идеологическа кауза, които прекарват дните си в преследване на материални нужди и желания – и в резултат се чувстват празни, самотни и депресирани.

В тази празнина се настаняват популизмът, национализмът и авторитаризмът. Те предлагат на хората онова, което германо-аме­риканският учен Ерих Фром нарича „бягство от свободата“. Забеле­жителен психолог, изучавал възхода на фашизма, Фром твърди, че след като човек изпита хаоса на свободата, се ужасява. „Уплашеният индивид търси нещо или някого, към когото да се привърже; той вече не може да понесе да бъде самият себе си и се опитва трескаво да се освободи от това бреме – от собственото си Аз.“[10] Виктор Орбан – ми­нистър-председател на Унгария – обяснява своята нелиберална идео­логия именно с тази логика. Либерализмът, твърди той, се фокусира твърде много върху индивида и неговото его. „Има неща, които са по-важни от мен, от егото ми – семейството, нацията, Бог“, казва той пред Тъкър Карлсън през 2023 г.[11] Политиките на Орбан (поне по ду­мите му) целят да издигнат именно тези неща и – използвайки думите на Фром – да „елиминират бремето на Аза“. По същата схема действа и Владимир Путин, който призовава руснаците да не се поддават на съблазнителната песен на Запада за себеизразяването на индивида, а вместо това да помогнат Русия отново да стане велика. Си Дзинпин говори в същия дух за великото национално възраждане на Китай, което възвеличава китайската култура като противоположност на за­падния индивидуализъм. Дори в самия Запад популистите говорят за върховната важност на Бога, отечеството и традицията. Тези идеи имат силен емоционален отклик. Както посочва социалният психолог Джонатан Хайд, левичарската нравственост покрива само две от пет­те основополагащи (и най-вероятно еволюционно оформени) морални категории: грижа и справедливост. Дясната нравственост обхваща и още три: лоялност, авторитет и святост[12]. Точно тези три ценности карат избирателите на Републиканската партия да се възмущават, ко­гато например спортисти от Националната футболна лига коленичат по време на националния химн или когато някой твърди, че расизмът е в основата на американската държавност. Те искат лидери, които ще защитават предаността, реда и чистотата.

Ще успее ли популистката идеология да запълни празнотата в сърцето, оставена от модерността? Едва ли. В крайна сметка колко­то и хората да са смутени от последиците на свободата за всички, те все пак я искат за себе си. И го показват всеки ден, по всевъзможни начини. Всички сили, които променят обществото – „киселините на модерността“ на Липман, – са последица от свободни човешки избо­ри. В крайна сметка църквите не биха били празни, ако хората решат да влизат и да се молят. Малките градове и селата няма да пустеят, ако младите спрат да ги напускат в търсене на по-добра работа и по-високо заплащане. Онлайн революцията няма да съсипе физическите магазини, ако потребителите изберат да отидат до кварталното мага­зинче, вместо да поръчат с едно кликване. Роднинските връзки няма да отслабват, ако хората останат близо до семейството си и се женят само за хора от своята вяра. Ние сме киселините на модерността – избираме действия, които в съвкупност създават свят, който оставя мнозина с усещането за дълбоко вътрешно безпокойство.

Един от най-проницателните разкази за тази динамика идва от журналиста Алън Ерънхолт, който израства през 50-те години в юж­ната част на Чикаго. В книгата си „Изгубеният град“ той си спомня как в детството му животът е поддържан и обогатяван от гъста мрежа от общности и по-късно се връща, за да разбере защо те изчезват[13]. Стига до прост отговор: избора. В миналото хората са прикрепени към квартала си, защото местните банки са единственото място, откъ­дето могат да получат заем, местните фабрики – единственото място за работа, а местните лидери – единствените, които могат да помогнат и за двете. Ходенето на църква е не само религиозен дълг, но носи и гражданска и икономическа изгода, защото свещеникът може да каже на банкера добра дума за теб. С времето икономиката се откъсва от местните контакти и зависимости, хората откриват други, по-добри възможности – и се местят. Дори сред онези, които остават, техноло­гиите променят нещата – понякога по изненадващи начини. Ерънхолт си спомня оживения социален живот по стълбите пред домовете, където всички се събират през лятото, или отиват заедно на кино. С появата на климатиците хората започват да седят навън все по-рядко, а с масовото навлизане на телевизорите тези общи излизания на кино също започват да замират[14].

Общността се създава и поддържа чрез авторитет и ограничения. Печелим много, когато се отърсим от авторитета и избягаме от прину­дата, но неизбежно губим общността. А когато я загубим, започваме да тъгуваме и да я помним с растяща носталгия. Липман описва как в миналото човек приема устройството на света: „Когато вярва, че раз­воят на събитията е проявление на Божията воля, той може да каже: „Да бъде Твоята воля“. Това се променя, когато човек живее без вяра: „Когато вярва, че събитията се определят от гласовете на мнозин­ството, заповедите на началниците, мненията на съседите, законите на търсенето и предлагането и решенията на доста себични хора, той се подчинява, защото трябва. Победен е, но не и убеден“[15]. С други думи, човек може да се подчини на реалностите на модерния живот, но да не приеме никаква тяхна обосновка – като например затварянето на фабрика или влиянието на чужди култури. А щом не е убеден, този човек лесно може да бъде съблазнен от някаква идеология, ко­ято атакува неговите началници, неговите съседи, елитите – всички онези, които според него са част от голяма конспирация, целяща да го накара да се подчини, да стане жертва на злите им намерения. Той е свободен – и все пак се чувства принуден. И започва да търси начин да отвърне на удара.

Какво да се прави?

Почти навсякъде по света се забелязват последиците от тази за­губа на вяра – в Бог, религията, експертите, политиците, нормите и общността. Често това придобива грозни форми: демонизиране на хора, които изглеждат по-различно, говорят с чужд акцент или се кла­нят на непознати богове. Някои изследователи установяват, че зад голяма част от популисткия гняв на Запад се крият страховете на по-възрастните бели хора от предстоящата демографска трансформация на страната – т.нар. голяма подмяна. Много от съвременните демагози използват реторика и насърчават политики, които използват тези тре­воги и страхове. Но би било грешка да се обясняват всички подобни реакции единствено с расизъм. Става дума за по-дълбоко безпокойство от един променящ се свят, от загубата на сигурност и разпадането на общността. Това състояние на тревожност изисква сериозно об­мисляне и реакция.

Част от тази реакция включва конкретни политики и програми, които да помогнат на хората да се чувстват по-малко изгубени и неси­гурни. Програми като безплатни детски градини, субсидирана грижа за деца и платен отпуск за гледане на дете могат да укрепят семейния живот. Изграждането на местна инфраструктура, инвестициите в об­разователни институции и насърчаването на гражданското участие сближават хората с техните общности и с държавата. Университетите и колежите днес би трябвало да създават общности, съсредоточени около ученето и свободния обмен на идеи, вместо да търсят обществена значимост чрез привързване към политически каузи, които нямат общо с основната им мисия. Разумните регулации на пазара в съчетание с преразпределение на богатството могат да намалят неси­гурността, която изпитва работническата класа. Джо Байдън е един от малкото политици във Вашингтон, който проявява искрена загриже­ност за американците без висше образование – предвид произхода си на този свят. Много от неговите политики и разходни програми пома­гат на частите от страната, които се чувстват изоставени. Голяма част от инвестициите, предвидени в Закона за намаляване на инфлацията, отиват в окръзи с по-ниски от средните заплати и по-нисък процент висшисти – повечето от тях в твърди републикански райони[16].

Но нека разгледаме дългосрочните тенденции. Според едно из­числение през десетилетието след 2010 г. 53-те най-големи амери­кански града и прилежащите им зони регистрират 71 процента от ця­лото нарастване на населението, две трети от ръста на заетостта и три четвърти от икономическия растеж[17]. Двайсетте най-големи града концентрират половината от всички нови работни места. Промените в работния модел след пандемията може и да забавят този процес, но едва ли ще го обърнат изцяло. Ще се налага да търсим нови на­чини да изграждаме общности, които обединяват все по-разнородни части от страната. Отдавна защитавам идеята за универсална нацио­нална служба в Съединените щати като един от възможните пътища за постигането на това. Десетилетията след Втората световна война остават в паметта като време, когато страната функционира по-добре и с по-силен дух на единство, защото споделеният опит от военната служба сплотява цяло поколение американци. Както отбелязва Мики Кауc в книгата си „Краят на равенството“, Джон Ф. Кенеди – един от най-богатите наследници в Америка, възпитаник на „Чоут“ и „Хар­вард“ – командва патрулен торпеден катер в Тихия океан с екипаж, съставен от механици, работници, шофьори и рибари[18]. Ако днес де­цата на финансисти и софтуерни инженери преподават в държавни училища, работят в национални паркове и служат в армията редом с децата на строителни работници, учители и фермери, това с времето може да преодолее част от пропастите в разбирането и да излекува дълбоката поляризация в Америка[19].

Икономическите мерки не решават напълно проблем, който по същество е културен. Налага се да бъде създаден имиграционен ре­жим, който всички възприемат като основан на правила и справед­ливост. Климатичните промени, бедността и политическата нестабил­ност предизвикват вълни от миграция към Запада, които се оказват неконтролируеми. През 2022 г. са регистрирани 2,4 милиона нерегла­ментирани преминавания на южната граница на Съединените щати[20]. Много мигранти плащат на картели, за да бъдат преведени през гра­ницата, а веднъж пристигнали, подават молба за убежище – което им дава право да останат в страната, докато случаите им бъдат разгледа­ни, понякога в продължение на години. Някои от тях изчезват в сивата зона на американската икономика. Подобни процеси се разгръщат и в Европа. Политиките за убежище – възникнали след Холокоста – са създадени с идеята да защитят малък брой хора, които лично са под­ложени на жестоко преследване заради идентичността, вярата или по­литическите си убеждения. Днес обаче тази система се използва от хора, които искат да влязат в страната и да увеличат шансовете си да избегнат депортация. Нито една друга тема не зарежда съвременния популизъм с толкова енергия, колкото тези вълни от неконтролира­на миграция и усещането, че водят до анархия. Както пише Дейвид Фръм: „Ако либералите настояват, че само фашисти могат да пазят границите, избирателите ще наемат фашисти да вършат работата, ко­ято либералите отказват да свършат“[21].

Възможно е да се предложат и други политики и корекции, подхо­дящи за подобни времена. Но те изглеждат твърде дребни на фона на дълбоките психологически трансформации, които се разгръщат. Един държавник, който прозря някои от тези промени още навремето, е ба­щата основател на Сингапур – Ли Куан Ю. В рамките на последни­те две десетилетия от живота му имах възможността да разговарям с него няколко пъти и една тема се повтаря неизменно. Хората често го хвалят, че извежда Сингапур от бедност до просперитет само за едно поколение или че води умела външна политика. Но самият той смята, че най-голямото му постижение е създаването на нация от многоезич­ното население от китайци, малайци, индийци и други върху пясъчната ивица, наречена Сингапур. Този експеримент в изграждането на нация изисква целенасочена и твърда отдаденост на визията му за мултикултурализъм – което означава насърчаване на смесено жилищ­но настаняване и смесено образование, така че хората да не живеят в етнически анклави, а да отглеждат децата си заедно в споделени пространства. „Трябваше да изградим обща гражданска култура“, казва ми той.

И все пак Ли насърчава тези общности да съхраняват езиците, ритуалите, празниците и вярата си. Той се тревожи, че в бързо раз­виваща се Източна Азия твърде много хора забравят откъде идват. „Оставихме миналото зад гърба си“, казва той, „и под повърхността се усеща тревога, че няма да остане нищо от нас, което да е част от старото“[22]. Той разказва за малайзийци, които през 60-те и 70-те го­дини се преместват в Австралия и Канада, защото искат децата им да получат възможно най-доброто образование – в момент, когато Ма­лайзия заменя английския език с малайски като основен в образовани­ето. „Децата пораснаха и в края на юношеството си напуснаха дома. И изведнъж родителите осъзнаха празнотата на цялото начинание. Дали бяха на децата си модерно образование на английски език и в процеса напълно ги бяха изгубили.“ И до днес лидерите на Сингапур полагат сериозни усилия гражданите им да останат свързани със своите общ­ности и култури, за да не се превърнат в откъснати от корените си юпита. Те се опитват да поддържат добре функционираща напреднала икономика и меритокрация, но изпълнена с хора, които се възприе­мат като хора „отнякъде“, а не като хора, които са добре „навсякъде“. Но това е деликатен баланс – между достъпа до нови възможности и съхраняването на традиционната идентичност.

Историята на малайзийските родители на Ли звучи ужасяващо познато за имигрантите навсякъде по света. Колкото и да настоявате децата ви да научат и поддържат езика и традициите на старата стра­на, те живеят и растат в нов свят и неизбежно се формират в много по-голяма степен от тази нова култура, отколкото от частиците на ста­рата, които родителите им натрапват. В действителност историята за промяната и напредъка – и за загубата и реакцията срещу тях, – която разказвам в тази книга през стотици години история, може да бъде представена и метафорично чрез живота на имигранти, които пристигат на ново място, за да се възползват от всички икономически и технологични предимства, които то предлага. Те се адаптират, успя­ват и отглеждат децата си – деца, които се радват на възможности, невъобразими в родината на техните предци. Но с годините, когато остаряват и се пенсионират, започват да тъгуват за културата и об­щността, които са оставили. Някои слушат старата музика и гледат старите филми, други се събират в малки групи с хора с подобен опит, а трети намират начини да прекарват все повече време в старата си родина. Сега вече искат да възприемат мястото, което като млади са напуснали с ентусиазъм.

Може ли да се изгради такава защитна стена срещу модернизаци­ята, каквато си представя Ли Куан Ю? Истината е, че всички ние все повече изоставяме част от културата си. Дори сред белите американци от работническата класа се усеща отчуждение. В анкета от 2016 г. почти половината се съгласяват с твърдението: „Нещата се промени­ха толкова много, че често се чувствам като чужденец в собствената си страна“[23]. Всичко изглежда в състояние на промяна. Хората се дви­жат навсякъде, напускат домовете си, пристигат на нови места, из­граждат нов живот, срещат нови хора. Междуетническите бракове во­дят до смесване. Децата, родени в такива семейства, трябва да избират елементи от различни културни традиции, а самият акт на избор вече руши авторитета и йерархията на стария културен ред. Всичко това е част от вълнуващото човешко приключение по събаряне на бариери и предразсъдъци и по възприемане на нашето общочовешко съществу­ване на по-дълбоко и лично ниво. Призивът просто да „се държиш за миналото“, докато стремглаво навлизаш в бъдещето, изглежда малко вероятно да проработи. Може би е по-добре да вдъхнем нова страст към „универсалните нации“, които създаваме – обхващащи хора от всички раси, касти и вероизповедания.

Вяра в свободата

Проблемът на либерализма в много отношения е, че се оказва прекалено успешен. Той е бил и остава основната движеща сила зад политическата модернизация по света. Достатъчно е да се поглед­не как изглежда животът преди векове – монархии, аристокрации, църковни йерархии, цензура, официална дискриминация по закон и държавни монополи. С течение на времето всички тези традиции и практики започват да се пропукват и рушат под натиска на могъщата привлекателност на либералните идеи – тържеството на индивидуал­ната свобода и права, противопоставянето на тиранията и държавния контрол, овластяването на обикновените хора. Либералните иконо­мически идеи – уважение към частната собственост, отворени пазари, търговия и свободен обмен – се утвърждават почти навсякъде по све­та, макар и често с корекции за постигане на по-голяма икономическа справедливост. Но либерализмът не е съвършена система и неговите слабости и крайности дават достатъчно храна за нападките на враго­вете му. Това е борба с дълбоки исторически корени.

Балансирането на политическото противопоставяне работи най-добре в страни като Нидерландия, Великобритания и Америка, където либералите настояват за повече свобода, откритост и индивидуални права. Те се сблъскват със съпротива, която често идва под формата на консервативни сили, стремящи се да запазят стария ред. Но с вре­мето – докато партийната конкуренция върши магията си – и либера­ли, и консерватори смекчават позициите си и страните намират начин да вървят напред. Може би по-бавно, отколкото либералите искат, но по-бързо, отколкото се надяват консерваторите. Промяната се случва в синхрон с обществото, а не против волята му. Тази органична, за­почната отдолу революция, успява там, където Френската революция се проваля. Френският подход налага радикални идеи от горе надолу, без оглед на това къде се намира страната в развитието си. Резултатът е драматично разместване, социален хаос, широко насилие – и в край­на сметка диктатура.

Както показва Френската революция, нито една страна в поли­тическия спектър не държи монопола върху добродетелта. Това би било голямо изопачаване на историята. В този контекст използвам понятието „либерал“, за да обознача човек, който иска да разширява свободата и да защитава върховенството на закона. Консерватизмът не е по същество в опозиция на такъв либерализъм. Консерваторите заемат дългогодишно и достойно място в историята, гледайки на света през призмата на приемственост и предпазливост. Те често приемат необходимостта от промяна, но се тревожат, че прекалената бързина може да разкъса тъканта на обществото. Емблематичната фигура за съвременните консерватори често е Едмънд Бърк, британски депутат, който, както вече разбрахме, придобива известност с красноречивата си критика срещу Френската революция. Но Бърк всъщност е либерал в класическия смисъл. Той защитава страстно Американската рево­люция и изгражда името си като критик на корумпираното британско управление в Индия. Според него Френската революция е твърде ра­дикална, движение, базирано на абстрактна теория, а не на общество­то. Революцията претендира да бъде либерална, но в действителност е дълбоко нелиберална. Бърк предупреждава, че тя ще завърши с на­силие и анархия – и се оказва прав.

Видният съвременен консерватор Джордж Уил също е класически либерал. В книгата си „Консервативното светоусещане“ той твърди, че консерватизмът е идеология, която се стреми да съхрани – да консер­вира – либерализма. За него първоначалната концепция за управле­ние, изложена от американските основатели, представлява съвкуп­ност от класически либерални идеи и принципи, които според него истинските консерватори трябва да пазят. Наистина републиканците и демократите традиционно са застъпници на този вид класически ли­берализъм, макар едната страна да смята, че по-малко намеса от стра­на на държавата насърчава свободата и просперитета, а другата – че по-активна държава е нужна, за да защитава правата на хората и да насърчава равенството на възможностите, но не и на резултатите. Всяка страна може да отиде твърде далеч, но и двете имат стойност. И двете отхвърлят назадничавата нелиберална идеология на Орбан или Тръмп, които възраждат старата европейска идея за консерватизъм от типа „трон и олтар“ – истински реакционен светоглед, граничещ с авторитаризъм, за който Уил с право казва, че няма място в съвремен­ния свят[24]. Няма по-голямо доказателство за успеха на либерализма от това, че той вече се е превърнал в нещо, което дори консерваторите искат да ценят.

Днес задачата на онези, които възприемат просвещенския про­ект, радват се на напредъка, постигнат досега, и искат обществото да продължи да се развива, е да се учат от терзанията от миналото. Да не се поддават на високомерие и да не вярват, че всяко теоретично постижение в сферата на правата е чиста добродетел и трябва да се при­ложи незабавно. Да не третират нацията като опитно зайче за поред­ната си схема. Да не налагат промяната отвисоко. Вместо това трябва да работят с тъканта на обществото, с реални общности и хора, за да ги образоват, убеждават и спечелят за каузата си. Да не се отказват от свободата на словото дори когато в даден момент мразят посланието, което се разпространява повсеместно. Да не се поддават на съблазън-та на идентичностната политика – която по своята същност е нелибе­рална, защото разглежда хората като категории, а не като личности. Твърде бързите и настъпателни действия често предизвикват повече ответна реакция, отколкото напредък. Да приемат, че компромисът е неизбежен аспект от демокрацията – и дори добродетел, защото от­чита страстите и стремежите на другите.

Нека вземем предвид 60-те и 70-те години на Запад, особено в Америка. Има толкова много големи постижения в името на свобо­дата като края на официалните расистки закони от ерата на Джим Кроу. Както вече изтъкнах по-рано в тази книга, може би най-важната и трайна промяна е еманципацията на жените, които в почти всяко общество в историята живеят като граждани от втора категория. (От­ветната реакция срещу този драматичен напредък прониква във всич­ки реакционни движения – от ислямския фундаментализъм до христи­янския консерватизъм.) Но редом с тези вълни на прогрес се надигат и крайности, радикализъм и насилие. Само в рамките на осемнайсет месеца – през 1971 и 1972 г. – се извършват около 2500 бомбени атен­тата на американска земя, организирани от радикали, които губят вяра във възможността за реформа в рамките на системата[25]. „Уедърмен“, „Черните пантери“ в Америка и „Червените бригади“ в Европа не стимулират каузата на прогреса, а напротив – предизвикват ответна реакция, която продължава десетилетия.

В нашето изолирано и разпокъсано време желанието за револю­ция (или както често е случаят – контрареволюция) е също толкова осезаемо. Мнозина искат да се отърват от правилата и процедурите на либерализма – свободата на словото, гласуването, неутралното поле – и просто да стигнат до „правилния“ резултат. Искат да забранят онези, които имат „грешни“ идеи, да говорят, да постигнат расово равенство чрез квоти или укази или да парализират независимите институции на държавата. Но революционните действия, наложени отгоре – било от безкомпромисната левица, или от реакционната десница, – често при­чиняват повече смут, отколкото напредък.

В края на ХХ век философът Айзая Бърлин разсъждава върху опасността, произтичаща от хората, които фанатично вярват, че при­тежават отговора, и проявяват нетърпимост към либералния акцент върху правилата, процедурите и компромиса. Неговото предупреж­дение остава актуално – за онези с нелиберални наклонности както вдясно, така и вляво:

„Ако човек е наистина убеден, че съществува решение на всички човешки проблеми, че е възможно да се изгради идеално общество, което хората могат да постигнат, стига само да направят необходимо­то, тогава той и неговите последователи вярват, че няма цена, която да е прекалено висока, за да бъдат отворени портите към този рай. Само глупавите и злонамерените ще се противопоставят, след като им бъдат изложени няколко прости истини. Тези, които се съпротивля­ват, трябва да бъдат убеждавани; ако не могат да бъдат убедени, тряб­ва да се приемат закони, които да ги възпират; ако това не сработи, неизбежно се стига до принуда, а ако се наложи – и до насилие, терор, клане… Трябва да претегляме и измерваме, да договаряме, да правим компромиси и да не допускаме една форма на живот да бъде смачкана от своите съперници. Прекрасно разбирам, че това не е знамето, под което идеалистични и ентусиазирани млади мъже и жени биха поис­кали да маршируват – изглежда прекалено кротко, прекалено разумно, прекалено буржоазно, не поражда благородни чувства. Но повярвайте ми – човек не може да има всичко, което иска, не само на практика, но дори и теоретично. Отричането на това, стремежът към единствен идеал, защото се смята за единствено верния за човечеството, неиз­бежно води до принуда. А после – до разрушение, до кръв – яйцата се чупят, но омлетът така и не се появява, има само безкрайно множество яйца, човешки животи, готови да бъдат счупени. И в крайна смет­ка страстните идеалисти забравят за омлета и просто продължават да чупят яйца“[26].

Екстремизмът може и да носи удовлетворение, но именно посте­пенната реформа по-често води до трайна промяна. Ако либералите осъзнаят, че времето работи в тяхна полза и че опонентите им не­винаги са зли или глупави, може да се окаже, че ще бъдат възприети от по-широк кръг хора и че напредъкът ще стане факт – устойчиво, макар и бавно. Онези, които се стремят да ограничат тези сътресения, от своя страна трябва да помнят, че съпротивата срещу всякаква про­мяна често води до натрупване на напрежение, което в крайна сметка избухва в революция. Вместо да се пази всяко измерение на статукво­то, по-разумно е да се следва примерът на британските консерватори, които след 1832 г. приемат постепенното демократизиране, въведено със Закона за реформата, ръководейки се от максимата: „Реформи­рай, за да можеш да съхраниш“[27].

Водещата фигура сред британските консерватори в края на XIX век Бенджамин Дизраели открито се обръща към новите избиратели от работническата класа и търси тяхната политическа подкрепа, която често получава. Повечето съвременни консерватори днес приемат и защитават повечето от придобивките и възможностите – за работни­ци, възрастни хора, жени и малцинства, – които навремето техните предшественици яростно отхвърлят. Президентът Байдън също като че ли разбира логиката на компромиса. Опасенията му от нова по­пулистко-националистическа експлозия, подобна на тази от 2016 г., го подтикват да преосмисли неолибералния консенсус и да приеме по-умерени, реформаторски варианти на някои популистки политики: отказ от нови търговски споразумения, субсидии за американското производство, дори изграждане на малък участък от стената по гра­ницата с Мексико. Аргументът му, струва ми се, е, че е по-добре да отстъпиш малко, за да запазиш целия либерален проект, отколкото да се вкопчиш сляпо и да рискуваш той да рухне. Това е дълго пътуване към едно по-съвършено обединение.

Най-голямото предизвикателство остава да се вдъхне морал­но значение на това пътуване, да се изпълни то с онова усещане за гордост и целеустременост, което в по-ранни периоди вдъхва религията – да се запълни тази празнота в сърцето. Една от при­чините, поради които бурните промени не водят до комунистически или фашистки революции в страни като Великобритания и Съеди­нените щати, е, че някои от старите опори на обществото – религия, традиция, общност – играят ролята на баласт в бурята на промяната. Историчката Гертруд Химелфарб нарича това „моралния капитал на викторианците“ – онзи запас от традиции, който стабилизира едно общество, когато то се променя бързо[28]. Ли Куан Ю би разбрал и подкрепил тази идея. Но растежът, технологиите, урбанизацията, се­куларизацията и смесените бракове постепенно разяждат тези стари котви. Новите пътища трябва да дават смисъл, за да не изгубят хо­рата посока. Общността трябва да се формира около идеите и прак­тиките на либерализма.

Например Европейският съюз често се възприема като бездушна бюрокрация в Брюксел, но всъщност той въплъщава една велика идея: че народи, които в продължение на векове водят войни помежду си, вече съжителстват като тясно свързана политическа общност. „Тази идея за Европа заслужава да се пишат песни за нея и да се развяват големи яркосини знамена“, пише певецът и автор на песни Боно[29]. А всички тези либерални идеи – свобода, индивидуални права за всички, свобода на вероизповеданието, демокрация – със сигурност би тряб­вало да изпълват гърдите ни с гордост, да придават смисъл на живота ни и да ни карат да осъзнаем, че не сме „последните“ мъже и жени, които просто убиват времето си на тази Земя.

В прочутата си телевизионна поредица „Цивилизацията“ велики­ят изкуствовед Кенет Кларк задава въпроса защо една цивилизация като Рим – някога могъща, технологично напреднала, културна и про­сперираща – в крайна сметка се разпада и отстъпва място на варвар­ството на Тъмните векове. Заключението му е, че отвъд материални­те причини стои една умствена: „Не липсата на средства, а липсата на увереност убива една цивилизация“. Можем да се самоунищожим чрез цинизъм и обезверяване също толкова ефективно, колкото с бом­би. Съвременната цивилизация дава на обикновените хора по-голяма свобода, богатство и достойнство от всяка предишна. Тя дава възмож­ности на милиарди хора по най-различни начини. Ако се срине, нови­те тъмни векове ще настъпят не защото някой ни е победил, а защото в собствените си междуособици и дребнави вражди сме изгубили от поглед факта, че сме наследници на най-великата традиция в света – тази, която освобождава човешкия ум и дух, създава модерния свят и чиито най-велики постижения тепърва предстоят.

[1] Walter Lippmann, A Preface to Morals, Social Science Classics Series (New Brunswick, NJ: Transaction Books, 1929, reprint 1982), 21.
[2] Lippman, Preface, 19–20.
[3] Aristophanes, Clouds, trans. Lippmann, A Preface to Morals, epigraph.
[4] Max Roser, Esteban Ortiz-Ospina and Hannah Ritchie, „Life Expectancy,“ Our World in Data, first published 2013; last revised October 2019, https://ourworldindata.org/life-expectancy.
[5] Desmond M. Tutu, „The First Word: To Be Human Is To Be Free,“ Journal of Law and Religion, Vol. 30, Issue 3, October 2015, pp. 386–390, doi: https://doi.org/10.1017/jlr.2015.31.
[6] Blaise Pascal, Pensées, trans. W. F. Trotter, 113.
[7] Søren Kierkegaard, The Concept of Anxiety: A Simple Psychologically Oriented Deliberation in View of the Dogmatic Problem of Hereditary Sin, trans. Alastair Hannay, (New York: Liveright, 2015), 188.
[8] Friedrich Nietzsche, Thus Spoke Zarathustra, Prologue.
[9] По-късно Фукуяма развива идеята – както като необходим, така и като кон­трапродуктивен фактор в човешкото общество – в своята книга. Francis Fukuyama, Identity: The Demand for Dignity and the Politics of Resentment (New York: Farrar, Straus and Giroux, 2018).
[10] Erich Fromm, Escape from Freedom, 1st Owl book ed. (New York: H. Holt, 1994), 150–151.
[11] Interview with Viktor Orbán by Tucker Carlson, August 29, 2023, About Hungary, https://abouthungary.hu/speeches-and-remarks/interview-with-viktor-orban-by-tucker-carlson.
[12] Jesse Graham, Jonathan Haidt, and Brian A. Nosek, „Liberals and Conservatives Rely on Different Sets of Moral Foundations,“ Journal of Personality and Social Psychology 96, no. 5 (May 2009): 1029–1046, https://doi.org/10.1037/a0015141.
[13] Alan Ehrenhalt, The Lost City: The Forgotten Virtues of Community in America, 2nd ed. (New York: BasicBooks, 1996).
[14] Ehrenhalt, The Lost City, 95.
[15] Lippmann, Preface, 10.
[16] „The Inflation Reduction Act and U.S. Business Investment,“ U.S. Department of Treasury, August 16, 2023, https://home.treasury.gov/news/featured-stories/the-inflation-reduction-act-and-us-business-investment.
[17] Fareed Zakaria, „National service can bring us together as a nation,“ Washington Post, May 19, 2019, https://www.washingtonpost.com/opinions/national-service-can-bring-us-together-as-a-nation/2019/05/09/244adaa8-729c-11e9-9f06-5fc2ee80027a_story.html, citing data provided by Mark Muro of the Brookings Institution.
[18] Mickey Kaus, The End of Equality, A New Republic Book (New York: Basic Books, 1996), 50.
[19] Fareed Zakaria, „National service can bring us together as a nation,“ https://www.washingtonpost.com/opinions/national-service-can-bring-us-together-as-a-nation/2019/05/09/244adaa8-729c-11e9-9f06-5fc2ee80027a_story.html.
[20] „Southwest Land Border Encounters FY22,“ U.S. Customs and Border Prediction, https://www.cbp.gov/newsroom/stats/southwest-land-border-encounters-fy22.
[21] David Frum, „If Liberals Won’t Enforce Borders, Fascists Will,“ The Atlantic, April 2019, https://www.theatlantic.com/magazine/archive/2019/04/david-frum-how-much-immigration-is-too-much/583252/.
[22] Fareed Zakaria, „A Conversation with Lee Kuan Yew,“ Foreign Affairs, March 1, 1994, https://www.foreignaffairs.com/articles/asia/1994-03-01/conversation-lee-kuan-yew-0.
[23] Daniel Cox, Rachel Lienesch, and Robert P. Jones, „Beyond Economics: Fears of Cultural Displacement Pushed the White Working Class to Trump“ Public Religion Research Institute/The Atlantic Report, May 9, 2017, https://www.prri.org/research/white-working-class-attitudes-economy-trade-immigration-election-donald-trump/.
[24] George F. Will, The Conservative Sensibility, (New York,: Hachette Books, 2019), xxviii.
[25] Eric Alterman, „Remembering the Left-Wing Terrorism of the 1970s,“ The Nation, April 4, 2015, https://www.thenation.com/article/archive/remembering-left-wing-terrorism-1970s/.
[26] Isiah Berlin, „A Message to the Twentieth Century,“ Commencement Address at University of Toronto, November 25, 1994, New York Review of Books, https://www.nybooks.com/articles/2014/10/23/message-21st-century/.
[27] Thomas Babington Macaulay, Speeches, Parliamentary and Miscellaneous (London: H. Vizetelly, 1853), Vol. 1, pp. 11–14, 20–21, 25, 26. https://sourcebooks.fordham.edu/mod/1832macaulay-reform.asp.
[28] Gertrude Himmelfarb, On Liberty and Liberalism: The Case of John Stuart Mill (San Francisco, CA: ICS Press, 1990).
[29] Von Bono, „Europe is a thought that needs to become a feeling,“ Frankfurter Allgemeine Zeitung, August 27, 2018, https://www.faz.net/aktuell/politik/ausland/u2-singer-bono-europe-is-a-thought-that-needs-to-become-a-feeling-15758113.html.