Такова ни е времето, че никой не очаква от папите да бъдат „интелектуалци”, да пишат значими книги.  От тях се очаква да благославят и да се оттеглят в покоите си след аплодисменти. Очакваме от папите да проповядват, като запазят някак дискретно присъствие.

А какво нещо е да прочетеш „катехизис”, излязъл из под перото на един папа! Римският епископ, останал в история под името Бенедикт XVI, ме разтърси със своето „Въведение в християнството“. Първоначално и аз като мнозина други, разгърнах респектиращия с обема си том леко разсеяно. Настаних се удобно в креслото си с нагласата, с която човек подхожда към всяка интродукция.

Стъписването дойде след това. Кардинал Йозеф Ратцингер убожда клишираното, комфортното и привичното. Трудно можеш да устоиш на това негово богословско начинание. Преводът е на Георги Каприев, дело, за което трябва да му благодарим.

Книгата на Ратцингер е написана отдавна, но траенето й е гарантирано. Йозеф Ратцингер успява да доведе християнското мислене до границите. Разсъждавайки върху ситуацията, в която се намира човекът и християнинът днес, Ратцингер се издига до синтез, който вкаменява със силата си.

Съвременната епоха Ратцингер нарича „времето на verum quia faciendum“ (истинно е, защото е направено). Според неговото разбиране се намираме в ерата, в която човекът е зает от темата за това какво следва да се направи и какво следва да направи той от себе си. Късният деветнайсети век и особено Маркс обръщат перспективата. Става дума за две стъпки на фундаментално пренастройване на оптиката към действителността. Ако през Античността и Средновековието, казва кардинал Ратцингер, истинното, действителното е било ens, сиреч биващото, то през Новото време научният интерес бива преформулиран радикално. След като битието започва да се вижда като непознаваемо, познаваема и значи истинна става фактичността, извършеното от самия човек, с други думи – историята. Само там сме на полето на сигурното. Само извършеното и направеното от човека се схващат вече като подлежащи на изучаване, разбиране и проумяване. Така историцизмът се налага като парадигмата на научното. Наред с математиката, разбира се, нещо, с което Ратцингер няма как да не е наясно. Verum quia factum (истинно, защото е факт). Така може да се обобщи отношението към истината, а съответно и да се определи концепцията за действителността през този период, който Ратцингер полага между късния седемнайсети и зрелия деветнайсети век. Докато не става ясно, че фактите от историята са неизбежно двусмислени, че погледът към тях винаги предполага интерпретация и в крайна сметка представлява реконструкция.

Класическата Марксова фраза за това, че предметът на философията вече трябва да бъде не светът, такъв, какъвто е, а как да бъде променен той, маркира според Ратцингер преминаването от verum quia factum към verum quia faciendum. Този преход съвсем естествено отваря и вратата, през която техниката завладява човечеството. С това, казва Ратцингер, се извършва едно второ огромно преобръщане на идеята за знанието. Техническото се отскубва от приземието на сградата на науките, където се е помещавало до момента, за да се изстреля към върха. Настъпва времето на инженерството и кибернетиката, времето на триумфиращото „техне“. „Така „техне“-то, както преди него историята, престава да е етап, подчинен на интелектуалното разгръщане на човека, макар да продължава да съдържа определен мирис на варварство за изрядното хуманитарно ориентирано съзнание. Положението е фундаментално променено, посредством общата интелектуална ситуация : „техне“-то вече не е напъдено в мазето на науките или по-правилно казано – мазето е станало същински определящото, в сравнение с което „горният кат“ изглежда като дом за аристократични пенсионери. „Техне“ се превръща в същинското умение и същинския дълг на човека.

Отчленявайки тези три цивилизационни етапа, кардинал Ратцингер описва с това и премеждията на християнството. Може и на пръв поглед да изглежда, че пътят от биващото и битието през разбирането за истината като историческа фактичност към реалността, схваната като програма и проект, представлява отдалечаване от християнството. Бенедикт  XVI обаче успява да покаже не само добре известната отнесеност на християнската вяра към историята, но и връзката между вярата и насочеността към промяна. „Твърденията на Библията имат не метафизичен, а фактичен характер“, казва Йозеф Ратцингер, а малко по-нататък добавя: „Християнската вяра наистина има нещо общо с factum, тя живее по специфичен начин на нивото на историята и не е случайност, че историзмът и въобще историята възникват тъкмо в пространството на християнската вяра. И вярата несъмнено има нещо общо с променянето на света и неговото формиране, със съпротивата срещу инертността на човешките институции и срещу онези, които теглят ползи от това.“ В силно уплътнена форма Ратцингер съумява да разкрие понякога трудното за усещане присъствие на християнството в  Новото време и участието на християнската доктрина в неговия генезис.

Всъщност  „Въведение в християнството“ започва едва оттук нататък. Останалото няма  и не бива да преразказвам. Радостно е, че вече имаме този несъмнено внушителен теологически и антропологически опит на папа Бенедикт XVI и на български език.

„…парадоксалният образ на Църквата, в който Божественото толкова често представя себе си чрез недостойни ръце, в който Божественото присъства само във формата на „въпреки“ е за вярващия човек знак за основоположното „въпреки“ на все по-голямата Божия любов. Вълнуващата взаимовплетеност на Божия вярност и човешка невярност, характеризираща църковната структура, е същевременно драматичният образ на благодатта, чрез която постоянно става очевидно налична в историята реалността на благодатта като помилване на сами по себе си недостойните.“