Начало Книги Изборът Ерминията на Йоанис Константину от 1831 г.
Изборът

Ерминията на Йоанис Константину от 1831 г.

Емануел Мутафов
08.07.2024
1076

Ръкописът е най-ранният запазен превод на съчинение за живописта от гръцки на български език

Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ публикува за първи път адекватно на съвременните научни стандарти иконографски наръчник, който се съхранява в ЦДИА към Държавна агенция „Архиви“. Става дума за ерминията на Йоанис Константину от 1831 г., която е най-ранният запазен превод на съчинение за живописта от гръцки на български език. Публикуваната ерминия (иконографски наръчник) съдържа пасажи от Леонардовия трактат „За живописта“ в гръцки превод на Панайотис Доксарас, както познатите от по-късните ръкописи компилации на ерминиите на Дионисий и поп Даниил. По-късно този ръкопис е станал притежание на най-патриотично настроения български възрожденски художник – Никола Образописов, който ще утвърди иконографията на българските светци на страниците на същото книжно тяло. С препис на гръцка ерминия със съдържание, компилирано от П. Доксарас, Йоанис Константину трябва да се е сдобил към края на ХVІІІ в. някъде около Превеза, която е в непосредствена близост до Йонийските острови, т.е. до мястото, където Доксарас я превежда и използва. От това вероятно става ясно, че всички притежатели на ерминии са предимно компилатори на по-стари рецепти и описания, както че личният принос е ограничен в подобен тип текстове. Без съмнение обаче те се използвали сериозно в творческия процес, първо заради множеството им преписи, второ заради преводите им, както поради наличието на ктиторски бележки в някои ръкописи, които имат преки аналози в паметниците. Досега в науката са известни около 90 ръкописа с православни съчинения за живописта предимно от XVIII и XIX в. За три от тези ръкописи имаме само писмени сведения, но не е ясно къде се намират в момента. Останалите днес се съхраняват предимно в България (33%), в Румъния (22%), в Гърция (17%), Русия (10%), Р Северна Македония (10%), Йерусалим (2%) и др. Както се вижда, разпространението им е предимно в периферията на бившата Византийска империя и предимно в страни, където средата е поне двуезична. Повечето от тях са писани през XIX в., когато светското изкуство масово навлиза в света на християните, и се появяват в територии, които все още са в границите на Османската империя. Освен това съдържанието на тези съчинения следва предимно Ерминията на Дионисий от Фурна, който заради авторитета на Атон и заради традицията на Палеологовото изкуство, смятано за „истинско“, се превръща в скромния и безкрайно закъснял Ченино Ченини на православната църковна живопис.

Ръкописът от ЦДИА, състоящ се от текст на 127 листа хартия, е най-ранният запазен превод на съчинение за живописта от гръцки на български език, компилация от текстове на Дионисий от Фурна, Христофор Жефарович, Панайотис Доксарас и др. Йоанис Константину не превежда голяма част от термините, свързани с технологията на живописта в ерминията си, той оставя на гръцки текстовете от свитъците на светците, което вероятно показва, че не владее църковнославянски. Освен това езикът му е изпълнен с диалектизми, характерни за говора в Самоков от началото на ХΙХ в., както най-общо за югозападните български диалекти. При всяко положение употребяваният от Константину език е новобългарски, в който почти отсъства например ятовата гласна.

Във всяка част на изданието проф. д. н. Емануел Мутафов очертава основния контекст на проблема за съществуването на подобен тип ръкописи – исторически сведения за наръчниците по живопис и появата на ерминиите, ситуирайки ги същевременно в цялостната културна история на Европа. При представянето на ръкописа авторът се придържа към най-съвременната методология на палеографско и кодикологическо описание на ръкописен текст. Той е трябвало не само да преведе сложни термини, свързани с техниката на рисуването, но и да идентифицира различни материали, ползвани за пигментите, грундовете, лаковете и пр., така че преводът му се превръща всъщност в енциклопедия на зографското изкуство, доколкото в бележките под линия авторът се опитва да обясни съвременното значение на всеки термин, бил той на гръцки, италиански, турски или немски език. Особено ценно в изданието е търсенето на източници и паралели в по-ранната писмена традиция, както и тяхното представяне в текста. Така на практика читателят се запознава и с недостъпните на български език иконографски наръчници на Дионисий от Фурна, на поп Даниил, Втория йерусалимски ръкопис, два преписа на съчинението за живописта на Христофор Жефарович и др. Според проф. д.ф.н. Вася Велинова „Постигнатото е забележителен успех за автора, тъй като той прави достъпно едно специфично знание за нашето възрожденско изобразително изкуство; допринася за изясняването на спорни въпроси и най-важното – позволява тази ерминия да се използва от широк кръг специалисти, които иначе не биха могли да вникнат в сложните обрати на езика, в някои неправилно употребени думи или в смисъла на непознати думи, употребени тук с особено значение“.

На лява страница в изданието се предлага факсимиле на разтвора на ръкописа, а на дясна следва преводът на автора на съвременен език, придружен с множество коментари, препратки към литература, бележки под линия. Текстът е богато илюстриран с фотографии на артефакти от всички видове на църковното визуално изкуство, за да се докаже тезата на проф. Мутафов, че подобен тип ръкописи са залегнали в основата на зографската практика, а не са били просто текст, използван в обучението на младите художници. Книгата може да се поръча и онлайн https://press.bas.bg/bg/books-103/show-104(946).

„Ерминията на Йоанис Константину от 1831 г.“, Емануел Стефанов Мутафов, научна редакция Вася Николова Велинова, АИ „Проф. Марин Дринов“, 2024 г.

Православните наръчници за иконописци и интересът към тях

Научният интерес към православните съчинения за изобрази­телното изкуство и църковната сюжетна живопис, известни пре­димно като ерминии, се заражда през първата половина на XIX в. През 1845 г. в Париж Д. Дидрон издава на френски език прослову­тата „Ерминия на зографското изкуство“ на Дионисий от Фурна[1]. По-късно същото издание бива преведено и на други европейски езици – немски (1855 г.) и новогръцки (1853 и 1885 г.)[2]. Важни за пра­вославната традиция са руският превод на Порфирий Успенский[3] и най-вече публикацията на оригиналния текст и някои анонимни пасажи-прототипи от Патриаршеската библиотека на Йерусалим с коментар на А. Пападопулос-Керамевс. Затова, когато се говори за източноправославно изкуство на Балканите и неговите теоретични основи, веднага изниква терминът ἑρμηνεία. За изследователите на православната църковна книжнина обаче гръцката дума ἑρμηνεία не означава само обяснение, тълкуване, наръчник, ръководство или тълкувател на църковното изкуство[4], но значи преди всичко поясне­ние на Светото писание и на други християнски канонични текстове. Заимстването на това наименование от един чисто църковен жанр в средновековната византийска литература е доста показателно, въ­преки че Дионисий от Фурна кръщава съчинението си ἑρμηνεία τῆς ζωγραφικῆς τέχνης. Под ἑρμηνεία не се разбира само ръководство за рисуване на икони и правила за композиране на отделни църков­ни сюжети и общи характеристики на персонажи, а опит за тяхната трактовка с изобразителния сакрален език, наречен иконография. В тази връзка трябва да се отбележи, че подобен род съчинения се на­ричат от изследователите ерминии най-вече поради публикацията на френски език на Ерминията на Дионисий от Фурна като първо­то отпечатано произведение от този род в световната литература. В руската историография тези съчинения са известни като „подлин­ници“, което пък принизява тяхното съдържание до просто ръко­водство за рисуване на икони или до сборник с копирки (ἀνθίβολα, прориси), защото в руската традиция тези съчинения не са толкова наративни и не съдържат обширна дидактично-тълкувателна част[5]. Съчинението на Панайотис Доксарас Περί ζωγραφίας по западен образец се нарича πραγματεία като превод на trattato[6]. Използват се и други гръцки названия от византийската литургична жанрова лексика – τυπικόν, както и νουθεσία (нравоучение)[7]. Засвидетелства­ни са подобни съчинения със заглавия като βιβλίον и κανόνιον[8]. За­това ще ги наричам съчинения за живописта, тъй като са колкото плод на специфичния художествен живот в православния Изток със своята технологична и иконографска част и разпространението си предимно през XVIII и XIX в., толкова и резултат от една стара евро­пейска традиция.

Трактатите за живописта в Европа

Първите запазени съчинения за живописта в Европа датират от I в. Античните автори се занимавали с техниката и технологията на живописта, както и с теоретичните основи на другите изкуства в контекста на общите познания за природата, разглеждайки ги нерядко и във философски план. По тази причина не може да се постави рязка граница между познанията, които били записвани в отделните трактати. Първият известен теоретик на европейското изкуство е Марк Полио Витрувий, който написва De architectura libri decem, съчинение, широко използвано от следващите поколения архитекти и художници[9]. През епохата на Ренесанса мнозина пре­писвали това съчинение, а други открито му подражавали. Особе­но важно за европейската културна история било съчинението на Гай Плиний Секунд Naturalis Historia, където има специални книги (XXXV–XXXVII), посветени на металите, използвани в торевтиката и глиптиката, на материалите в живописта, описания на редица пигменти, свързватели и пр.[10]. Трудът на Плиний Стари имал огромно значение най-вече за установената през Средновековието терми­нология, която преминава почти в същия си вид в ренесансовите и постренесансовите трактати. Докъм III в. и други автори допринес­ли за теорията на живописта, вмъквайки отделни сведения в съчи­нения от по-общ характер, а това вероятно говори, че живописта е възприемана като неразделна част от другите изкуства и науки.

През Средновековието интересът към теоретичните и техническите основи на живописта се увеличил, но започнал да се преплита и с църковно-догматичната основа на християнската иконография. Повечето от познатите ни християнски съчинения за живописта от IV до XV в. са от западната културна и религиозна традиция, което едва ли означава, че на Изток такива произведения не съществу­вали, но при всяко положение били малко и не са запазени нито в оригинал, нито в преписи. Редица автори от по-старото поко­ление приемат последния факт за основание да се смята, че изку­ството на православните художници било смятано за „тайно“[11]. Не отсъстват и исторически сведения, че подобни познания се преда­вали от баща на син, от учител на ученик. Известно е, че част от трактатите на Запад носят названието secreti, а някои от съчините­лите им добавяли към рецептите си: „… това да пазиш в тайна“[12]. Нужно е обаче да се поясни, че последното предупреждение се от­нася до рецептата за Приготвяне на злато, което не е истинско, т.е. става дума за знания, които имат почти алхимичен характер.

Редица автори като Мария Василаки и Л. М. Евсеева са си за­давали въпроса дали във Византия са съществували иконографски наръчници[13]. През последните години на ХХ в. се разгоря дискусия относно предназначението на определени текстове и тяхното значе­ние за православната средновековна живопис. В това отношение за­служава да се споменат няколко ръкописа. Първият от тях съдържа „Житието на св. Панкратий Тавроменийски“, датирано през VIII в., но отнасящо се до събития от времето на апостол Петър[14]. Според Василаки става дума за най-ранното свидетелство за иконографски наръчници – картини върху хартия или пергамент под формата на познатите ни копирки, съдържащи някои от основните евангелски сцени[15].

Друго доказателство за съществуване на писмени указания за византийските зографи открива М. Хадзидакис през 1938 г. в ръко пис Coislin 296, f. 68r–71v, от Националната библиотека в Париж. Ръкописът е датиран в XII в.[16] Част от същия текст се пази и в по-ра­нен препис от X в. в Gr 100 (108) в Държавния исторически музей на Москва, където авторът е изписан като Улпий, а не Елпий Римля­нин, както е в парижкия кодекс[17]. Ръкописът на Улпий обикновено се интерпретира като „най-стария запазен византийски наръчник за зографи“ или поне като словесно описание на една определена църква от IX в.[18] Това мнение обаче остава спорно и неособено попу­лярно сред научните среди. За мен също сведенията за съществува­не на подобни наръчници във Византия са прекалено косвени, по­явяват се в периферията на константинополския свят и се базират на изследователския опит от късновизантийската епоха[19]. По-скоро и в житието на Панкратий, и в ръкописа на Улпий става дума за подготвителни рисунки, каквито винаги е имало[20]. Важен аргумент относно съмнителната достоверност на хипотезата, че подобни ико­нографски наръчници са съществували още по времето на апосто­лите, е, че тя се появява през постиконоборческата епоха.

Между VIII и XV в. върху проблематиката, свързана с живопис­ната техника и технология, работили различни автори, сред които могат да се споменат имената на Хераклиус (De coloribus et artibus Romanorum X–XI в.), презвитер Теофилус (Schedula diversarum atrium XII–XIII в.), Жан льо Бег (XV в.), Ченино Ченини (De re Aedificatorica – отпечатана в 1485 г.) и др.[21] Техните трактати, вече изкристализи­рали тематично, се отнасят изцяло до техниката и технологията на изобразителните изкуства. В тях се разглеждат тайните на всички популярни тогава видове: кавалетна живопис, стенопис, украса на ръкописи и предмети от бита, предлагали се рецепти за оцветяване на тъкани, метали, стъкла, за обработка на скъпоценни камъни и т.н. В тази трактатна традиция личала приемствеността, тъй като се използвали съчинения от по-стари, предимно антични автори. Така например трактатът на презвитер Теофилус „Съчинение за различ­ните изкуства“, определен правилно като един от най-забележи­телните текстове от този тип за цялото Средновековие, претърпял множество преписи и преводи. Някои автори забелязват в това съ­чинение елементи на византийско влияние, които се предполага, че са отличителна черта на всички ранни западноевропейски тракта­ти[22]. Произведението на Теофилус е преписвано непрекъснато меж­ду XII и XVII в. Изразено е мнение, че то оказва, макар и ограничено, влияние върху православните ерминии[23]. В края на XVIII в. съчине­нието е публикувано[24]

[1] Didron, D. Manuel d’iconographie chrétienne grecque et latine. Paris, 1845.
[2] Мутафов, Е. Европеизация на хартия. Съчинения за живописта на гръцки език от първата половина на XVIII в. С., 2001, с. 12.
[3] Ерминия или наставление в живописном искусстве. Трактат греческого йеромонаха Дионисия Фурнаграфиота (1703–1733), переведен на русском языке епископом Порфирием. Труды Киевской Духовной Академии за 1863 г. Репринт в Москва от 1993 г.
[4] Василиев, А. Ерминии – технология и иконография. С., 1976, с. 16.
[5] Най-често руските подлинници съдържат схематични изображения на светци и сцени, които съдържат само указания за цветовете. Вж. Радойчич, С. Икони от Балканите – албум. София – Белград, 1966, LXXI–LXXII.
[6] Παναγιώτου Δοξαρᾶ, Περί ζωγραφίας, Ἀθήναι, 1871.
[7] Мутафов, Е. Европеизация на хартия…, с. 17.
[8] Βαφειάδης, Κ. Ἐγχειρίδια ζωγραφικῆς στὸ Βυζάντιο. μαρτυρία τοῦ κώδικος .Μ. Παντελεήμονος 259. Αθήνα, 2017, σ. 249.
[9] Vitruvius. The Ten Books of Architecture. New York, 1960.
[10] Gaius Plinius Secundus. Naturalis Historia, Libri XXXVII. Recensuit et commentariis indicibusque instruxit Iulius Siling, Hamburgi et Gothae, 1851.
[11] Шаренков, А. Старинни трактати за живописта. Т. 1. С., 1988, с. 25.
[12] Mango, С. The Art of the Byzantine Empire 312–1453. Sources and Documents in the History of Art Series. New Jersey, 1972, 137–138.
[13] Βασιλάκη, Μ. Από τους εικονογραφικούς οδηγούς στα σχέδια εργασίας των μεταβυζαντινών ζωγράφων (το τεχνολογικό υπόβαθρο της βυζαντινής εικονογραφίας). Αθήνα, 1995, 11–12.
[14] Веселовский, A.Н. Из истории Романа и повести. Сборник Отделения русского языка и словесности Императорской Академии наук. Т. 10 (1896), 1–64.
[15] Βασιλάκη, Μ. Από τους εικονογραφικούς οδηγούς…, 13.
[16] Χατζηδάκης, Μ. Ἐκ τοῦ Ἐλπίου τοῦ Ῥωμαίου. Ἐπετηρίς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν 14 (1938), 393–414; Eadem, Studies in Byzantine Art and Archaeology. London, 1972, III.
[17] Tischendorf, A.F.C. Anecdota sacra et profana. Leipzig, 1861, 129–130.
[18] Lowden, J. The Illustrated Prophet Book. A Study of Byzantine Manuscripts of the Major and Minor Prophets (University Park: London, 1988), 51–63; Dagron, G. Holy Image and Likeness. – Dumbarton Oaks Papers 45 (1991), р. 27.
[19] Мутафов, Е. Имало ли е ерминии във Византия? – Проблеми на изкуство­то 1/2001, 37–42.
[20] Мутафов, Е. Имало ли е ерминии във Византия? с. 41.
[21] Мутафов, Е. Европеизация на хартия…, с. 8.
[22] Шаренков, А. Старинни трактати за живописта, с. 278.
[23] Θεοχάρη, Μ. Περί τῆς νέας πραγματείας τῆς τεχνικῆς τῆς μεταβυζαντινῆς τέχνης. Πρακτικά τῆς Άκαδημίας Ἀθηνῶν 4, 1973, 66–86.
[24] Lessing, G.E. Vom alten Oelmalerei aus dem Theophilus Presbyter. Braunschweig, 1774.

Емануел Мутафов
08.07.2024

Свързани статии

Още от автора