1
2818

Ерозиращата българска демокрация (II)

„Генералските“ фази

В предишния текст написах, че неутешителният резултат от международно социологическо проучване, според което 45% от сънародниците ни не просто не подкрепят „либералната демокрация“, но биха предпочели „управление на силен лидер, който няма да се съобразява с парламент и избори“, ми се струва, уви, съвсем правдоподобен. Припомних за (поначало) крехката традиция, която има демократичният (парламентарен, многопартиен) обществен ред у нас през целия ХХ в. и завърших с бързо настъпилата в посткомунистическа България „умора“ от този ред, установен след 1989 г. Симптом за това бе изборният успех на Симеон Сакскобургготски през 2001 г., от който се очакваше всъщност да сложи край на „политическото противопоставяне“ и (съзнавано или несъзнавано от ентусиастите му) да върне „онова златно време“ между 1934 г. и 1944 г., когато „царят управляваше без излишния шум на партиите“, а „народът бе сплотен, единодушен и си гледаше бизнеса и живота“.

Моята цел в настоящия текст е да проследя как трендът към единоначалнически форми се разви и задълбочи оттогава насетне, а не да проследявам партийните разделения и „иновации“, случили се след „края на доминацията на двуполюсния модел“. Интересува ме дълбинния (и тревожещ ме) не-демократизъм в обществото ни, а не това как точно се опитваха да го „обгрижват“ доловилите го след идването на „царя“ политици и манипулатори.

Във всеки случай веднага след 2001 г. дотогавашният двуполюсен модел („комунисти – демократи“, „леви – десни“) започна стремително да се руши. И без това нестабилният от самото си формиране полюс на демократите („десните“), съставен почти по равно от демократизирали се перестройчици, носталгици-криптомонархисти и националисти и същински реформатори, започна да се „срива“ към инсталирания от „царя“ политически „център“. Това бе времето, в което амбициозни „лидери“ от предходния период решиха, че позиционирайки се в този избран „от народа“ (нито ляв, нито десен) „център“ и в близост до „царя“, ще могат да останат в изменилия се публичен пейзаж. Илюзията на тези люде бе непростима. Те не усетиха, че мнозинството, избрало Симеон, не иска никакви „центристки“ партии, особено оглавявани от лидери от предходния период като Стефан Софиянски, Яне Янев и пр., а… „спокойствие“ и „отърваване“ от партиите изобщо. Че иска – както метафорично го казах миналия път – „1934 година“.

Разбира се, много бързо стана ясно, че въпросното желание на „обществото“ е не така лесно изпълнимо. Симеон чисто и просто не бе избран за „цар“, а освен това скоро се показа неспособен за радикални (антиконституционни) действия. По парадокс, вместо край на политическото „противопоставяне“, така „изтощило“ българския народ, за известен период настъпи – ще трябва направо да го кажа – хаотична и все по-жалко звучаща политическа шумотевица, в която довчерашните „седесари“ се разделиха на устояващи старата кауза и колабориращи със Симеон и започнаха да воюват освен с „комунистите“ вече и помежду си и с неясно за широките кръгове „про-“ или  „анти-“ комунистическото партийно образувание на бившия монарх НДСВ. Още по-неясна стана цялата работа, след като самите „комунисти“ от БСП, вместо да отидат окончателно в миналото, както се надяваха носталгично-„десните“ избиратели на Симеон, виждащи халюцинаторно в лицето му призрака на баща му Борис ІІІ, станаха негови фактически коалиционни партньори (особено след подкрепата, която „царят“ даде за президентската кандидатура на Георги Първанов). Хаосът, казвам, стана застрашителен. Появиха се за първи път понятията „либерализъм“ и „консерватизъм“ и най-неразбираемото за политически „девственото“ българско общество бе това, че за „либерал“, противопоставен на десните и левите – така излизаше – „консерватори“, се представяше… „царят“ и неговото НДСВ, а отгоре на всичко и коалиционният му партньор ДПС. В една страна с по-дълбоки либерално-демократични традиции това ново положение би могло (или би трябвало) да доведе до решително преструктуриране на партийно-политическото пространство – до оформянето на нова десница и нова левица. Само че нищо подобно не се случи (отдясно единствен адекватен опит за това бе създаването на ДСБ в самия край на мандата на Симеон). Напротив – усили се – разочаровалото се от утопията за „царя“ търсене на нов „единоначалник“ и „надпартиен“ народен лидер.

Аз бих нарекъл тази, стартирала успоредно с разочарованието от „царя“ фаза на ерозията на българската демокрация – ранната генералска фаза на нейната ерозия. Дали вече мнозина си спомнят, че при своя политически „изгрев“ Бойко Борисов бе настойчиво и непрекъснато именуван „генерал Борисов“? Дали си спомнят, че до края на Симеоновото управление той бе (формално) „главен секретар на МВР“, тоест подчинен на министъра на вътрешните работи – днес отдавна забравен бивш университетски преподавател? Тоест, че Бойко Борисов бе държавен чиновник от средния ешелон на властта и не повече. Само че много бързо от такъв той се превърна в чудесно появилия се „супермен“ сред неосъществилото се ново „царство България“ и само за година-две засенчи с популярността си и „царя“ и всички останали. Разбира се, че това се дължеше както на личните популистки таланти на този човек (които аз лично не мога да отрека), така и на впечатлилата се от тях медийна среда, която разшири суперменската му „харизма“ с много голяма сила. Дължеше се в дълбочина обаче на увеличаващата се тяга на българския народ към „силен лидер, който да не се съобразява с парламент и избори“. След като изветря „аристократичната“ фаза на търсенето на такъв лидер, следователно дойде суперменската. До края на правителството на НДСВ и до средата на управлението на наследилата го „Тройна коалиция“ Б. Борисов бе именно „супермен“ – бе с къса италианска брадичка, пушеше пури, слушаше през нощните часове в кабинета си Ленард Коен и без почивка, 24 часа в денонощието „ловеше бандити“. Най-вече бе облечен в генералска униформа. Бе (неизменно) „генерал“ Борисов.

Следователно бе повече от естествено някъде в края на инерционната (последна, собствено партийна „тройна“) коалиция той да създаде „своя“ партия. Следващата след „царската“ абсолютно персоналистична партия. Днес обществото ни отдавна се е оставило да бъде убедено, че партията „на Бойко Борисов“ е „дясна“ и е „основният антагонист на комунистите от БСП“. Аз обаче ще припомня, че при своето създаване тя много старателно се разграничаваше от всякакво „ляво-дясно“ позициониране. Експлицитно не подкрепи десния кандидат за президент, имплицитно „се разбираше“ с левия Георги Първанов, показно „не се разбираше“ с „официалния“ социалист Сергей Станишев. Изобщо бе партията на „генерала“-народен закрилник срещу „нехаещите“ за народа леви и десни „политици“. С изключение на легитимираната лично от него „дясна ръка“ Цветан Цветанов, Борисов не допускаше в новата му партия да се очертае нито едно същинско „лице“. Това бе партията на надпартийния „генерал“, тоест партията, която най-сетне ще вземе властта от „политиците“ и ще осъществи делото, за което се оказа неспособен Симеон Сакскобургготски. Още повече, че за разлика от този последния, „генерал“ Борисов притежаваше и лични качества, далеч по-привлекателни от тези на „бялата кост“. Той бе „народен човек“ и тук аз не просто иронизирам. Защото, след като победоносно взе властта от омръзналите на народа „партии на прехода“, генерал Борисов бързо се преобразува в един друг, дълбоко привичен за сънародниците ни персонаж – в „старшия роднина“ в държавата. Стана „бате“ Бойко, а към днешна дата и по риторика и по държание е „бащица“, типологически сходен с „бащицата“ от преди 1989 г. – „бай“ Тошо. И започна да общува не с някакви (неразбираеми) „десни“, „леви“, „либерали“, „консерватори“ и т. н., а направо с „народа“, като най-сетне опразни „пагубната“ му разделеност на политически направления.

Ще кажа и в този текст, че от изгрева на Борисов партиите в България все повече се превръщат в чист миманс. Не може да не се забележи, че срещу мощната сянка на „бате“ Бойко дори „столетната“ БСП се превърна в „хората на Корнелия“, едновремешните „десни“ (или ако предпочитате – „либерали“) се „спихнаха“ до „разни десебета и други подземни кълбета“. Коалиционните му партньори в най-последния парламент, забележете, са не партии с отчленими имена, а „патриоти“, чиито каузи нямат почти нищо общо с политическото, нямат различими цели, ясни програми и т. н., а паразитират върху базисни национални сантименти; адресират се към някакъв обобщен „народ“, чиито политически противници са също все по-обобщените (и „перверзни“) „либерали“ и митически натоварени чужденци – „евробюрократите“ (наследници на „Великите сили“ от началото на ХХ в.), „емигрантите“ и разбира се „турците“.

Ще трябва да се признае на руския кагебистки пенсионер ген. Решетников, че е бил изключително проницателен за настоящото политическо равнище на българите, препоръчвайки на БСП да номинира срещу кандидатурата на Б. Борисов за президент на страната ни не някакъв червен „партиец“, а – алтернативен нему „генерал“. Защото настоящият ни президент дължи мястото си в държавата именно и само на това, че е „генерал“ срещу „генерала“ (Борисов). Не защото е „червен“, „син“ или какъвто и да било.

В заключение: към днешна дата българската демокрация все още се крепи единствено, защото страната ни не съумява да се концентрира върху един-единствен „генерал“. Че все още се колебае между „генерал“, „бащица“ („бате“) и – отскоро – „главен“ (над всички „главни“) прокурор. Иначе – колкото и песимистично да прозвучи – е дълбоко ерозирала. Цели слоеве едва я понасят. И бленуват „силен лидер, който да не се съобразява с парламент и избори“, нелепо привиждайки го в популисти – тоест в хора, които именно не са лидери.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕдно стъпало по-нагоре
Следваща статия„Цветният“ сезон на Софийската филхармония

1 коментар