2
3608

Ерозиращата българска демокрация (I)

Историческите предпоставки

През изминалата седмица отново бях (тревожно) впечатлен от социологическо изследване, този път извършено от базираната в Братислава неправителствена организация „Глобсек“ и обхващащо десет държави от Централна и Източна Европа – тоест от бившия съветски „лагер“. Според резултатите от него в четири от тези страни (България, Латвия, Литва и Словакия) по-малко от половината от тяхното население подкрепя настоящата либерална демокрация като предпочитан обществен ред. Най-тревожното обаче е, че вместо тази демокрация в България 45% биха предпочели управление на „силен и решителен лидер, който да не се съобразява с парламент и избори“.

Не съм добре осведомен за авторитета на извършилата изследването организация, но личните ми наблюдения ме карат да приема тези резултати за достатъчно правдоподобни. И тук не става дума просто за това, че самото понятие „либерална демокрация“ бе съзнателно стигматизирано през последните пет-шест години, като започна да се синонимизира с (по същество левите) „политики на идентичност“, „ЛГБТ-идеологиите“ и т. н. Както се вижда, 45% от сънародниците ни не просто не искат такава, съзнателно стилизирана като „перверзно“-властие „либерална демокрация“, но не искат демокрация въобще. Искат авто-крация (без парламент, без избори, без партии).

Във връзка с това се замислих, че ние не бива да се залъгваме – в България либералната (тоест парламентарната, многопартийната) демокрация въобще няма здрави и дълбоки традиции. И не само онези 45 години тоталитарна комунистическа власт имат принос за това. Всъщност травматизирани от десетилетията тоталитарен разгул ние – демократите и антикомунистите в страната ни – дълги години наивно бяхме склонни да идеализираме политическия живот у нас преди 1944 г. Разбира се, той решително, позитивно се отличава от абсолютната тирания на съветската „колониална администрация“, която ни управляваше до 1989 г., но съвсем не е, ако най-сетне го погледнем обективно от дистанцията на времето, безупречен. Нека си спомним например колко пъти след приемането ѝ през 1879 г. Търновската конституция е била (официално или фактически) суспендирана. Да си припомним и колко държавни преврати е преживяла страната ни през онзи „благословен период“ преди „идването на комунистите“. Колко пъти политическата система в царство България е „мутирала“ в авторитаризъм: на „оранжево“-гвардейците на Стамболийски в началото на 20-те години, на „деветоюнците“ след това, за да финишира през 1934 г. с преврата на (фашизоидния) кръг „Звено“ и съюза на висшите и на запасните офицери, който разпуска XXIII-ото Народно събрание, прекратява действието на всички политически партии, учредява т. нар. Дирекция на обществената обнова и започва да управлява страната с укази без да се съобразява с конституцията. И ние дълбоко, дълбоко ще се излъжем, ако утвърдим, че превратаджиите от 19-и май са извършили чисто и просто насилствен акт, който не е имал подготвена почва и не се е ползвал от широка „народна“ подкрепа. Ако си направим труда да се запознаем по-подробно с историята през онзи период (знам, че малцина имат охота да го направят), ние ще установим, че „народът“ още тогава е стилизирал политическите партии въобще като „пагубно разделящи общественото единство“, като „паразитни говорилни“ и масово е споделял митологиите за някакъв мистичен „национален дух“, който идеологиите и политиците по същество разлагат и не му позволяват да намери своето политическо „изражение“. Прочетете дори само мемоарите на Стефан Попов, за да се убедите, че огромна част от (по онова време образованата) младеж е споделяла подобни и сходни с вече възтържествувалите в Германия и Италия „почвенически“ възгледи.

Да, вярно е, че каузата на „безпартийността“ и без-парламентаризма по онова време бързо бива иззета от ръцете на военните и на фашизоидите-звенари, но пък бива присвоена от НВ Борис ІІІ, който в своя манифест от 21.04. 1935 г. обявява, че „в името на мира, спокойствието и реда в държавата“, както и „за нейния правилен напредък, опразва партизанския режим в България“[1]. След което Народното събрание е възстановено, но без партии, а министър-председателят и правителството на страната започват да се назначават от монарха. И това продължава именно до 09. 09. 1944 г. (когато впрочем същите звенари извършват преврата в услуга този път на комунистите-„антифашисти“). С други думи либерална многопартийна демокрация в България няма не от 1944 г. и я няма не в продължение на 45 години, а всъщност я няма цели 55 години (а ако прибавим тук и предходното десетилетие на авторитаристки „възпалявания“ от ляво и от дясно – няма я в продължение на 65-67 години). Ще трябва да доверя на своите съвременници, че безпартийният „царски режим“ между 1934 и 1944 г. ни най-малко не е останал в националната ни памет като нещо травматично. Напротив – лично аз много пъти съм слушал (включително от свои близки родственици – всички с т.нар. „буржоазно потекло“ и убедени антикомунисти), че онова време, в което „нямаше партии“ и „царят назначаваше правителствата“ бе „най-спокойното и добро време“ от близката ни история.

С две думи: искам да кажа, че либерално-демократичните традиции в България са исторически твърде, твърде „плитки“ и то далеч не просто вследствие на преживяната комунистическа тирания. Българите – както показва новата им история – изглежда много бързо „се уморяват“ от демократичния политически живот (преди 1944 г. това се случва периодично – горе-долу през 10 години), не успяват да разберат принципно смисъла на многопартийната политическа система, а състезанието на визии и идеологии е за тях не здравословно сдържане на крайностите, а „излишно разделение на народа“. Митологиите за онтологично „единния народ“ и въплъщаващия неговия „дух“ харизматичен лидер са – нека не се лъжем – с дълбоки корени у нас.

Ето защо пак казвам: въпреки че не съм запознат с авторитета на неправителствената организация, извършила социологическото изследване, с което започнах, аз съм склонен да се съглася, че резултатите от него са правдоподобни поне що се отнася до нашата страна.

Казаното обаче ме кара да формулирам следното (горчиво) признание. Ентусиазираната демократическа общност, която се заяви у нас веднага след 10-и  ноември 1989 г., окрилена от – тогава обяснимата си – многобройност, от – тогава безкомпромисното отхвърляне на всякакви тоталитарни и авторитарни „сантименти“, бе наивна, смятайки, че демокрацията (и да – либералната демокрация, защото друга не съществува) има един единствен враг у нас и това е упорстващата да отстъпи комунистическа номенклатура. Побеждавайки я (както съвсем наивно си въобразявахме през 1992 г. „с малко но завинаги“, а сетне – и окончателно, изземайки чрез приватизацията и икономическата ѝ база през 1997 г.) ние смятахме, че възцаряваме демокрацията безалтерантивно. С още по-голяма твърдост осигурявахме нейната „неотменност“ с влизането си в ЕС – с приобщаването си към „Запада“. Всъщност нито една процедурна победа – трябва да отчетем сега – не гарантираше бъдещето ѝ в страна като нашата – в страна, в която далеч не само комунизмът е антагонист на либералната демокрация. И нека припомня как започна нейната днешна ерозия след като решихме, че сме я установили „окончателно“.

Всъщност възгледите за „пагубното“ разделение на нацията, което определени политически манипулатори внушаваха още през последното десетилетие на ХХ век, избуяха с особена сила в края на управлението на ОДС и „изморилите“ населението негови реформи. И ето: именно отсъствието на дълбоки политически традиции „просмука“ в съзнанието на обществото ни дремещия ресантиман по уж погубеното „национално единодушие“, доведе до привиждането на – всъщност напълно нормалното за съвременния цивилизован политически живот – противоборство на партии и идеологии като нещо девиантно, не-добро и най-вече – като само временно допустимо. След като травматичният тоталитарен комунизъм бе очевидно (към 2001 г.) обезсилен и вече малцина истински се страхуваха от неговото завръщане, продължаващото противоборство на „леви“ и „десни“ започна да става неразбираемо за големи маси от населението и – както в епохата преди 1934 г. да се преживява като „безплодна партизанщина“ от която е добре да се отърсим. Това бе точно усетено от определени кръгове на бившите управници и даде старт на проекта „Симеон Сакскобургготски“. Ще кажа с убеденост обаче, че през 2001 г. „царят“ бе избран не от определени конспиративни „комунистически“ и „депесарски“ кръгове, както все още са склонни да се самооблащават някои, а от дълбинно сработилия в българската национална памет… „комплекс 1934 г.“ Нека си спомним, че Симеон имаше за политическа програма именно премахването на „неподходящия за страната ни двуполюсен политически модел“ (абсолютна лъжа, защото именно двуполюсният модел е най-„чистият“ за съвременната демокрация и е традиционен за най-развитите европейски държави). Колкото и да се напомняше на ентусиазираните му избиратели през 2001 г., че ние няма да гласуваме за „цар“ и за „безпартийност“, пусналите гласа си за Симеон гласуваха тогава именно за мечтата си за ликвидиране на „партийното разделение“, за край на партиите, за връщането на онова „златно време“ от 1934 до 1944 г., когато „царят назначаваше управниците“. Гласуваха, ще се одързостя дори да кажа – за цар Борис ІІІ, макар той да бе отдавна покойник. И поради това за него гласуваха всъщност „уморилите се“ от либералната демокрация, както от бившето дясно, така и от бившето ляво.

…Това бе началото на тренда към нерепубликански и единоначалнически форми, който от тогава насетне – нека не се лъжем – продължи да се задълбочава.

Ще се опитам да го проследя по-детайлно до ден днешен следващия път.

[1] Вж. Станев, Никола, История на нова България 1878-1941, ИК „Хераклит“, стр. 405.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияТози неясен (политически) обект на желанието
Следваща статияЗа хората, шараните и Златната рибка

2 КОМЕНТАРИ

  1. Да. Не стига че е жега ами сега и демокрацията е в опастност. като се огледам наоколо пък и на зад демокрацията винаги е била в опастност. може би само британците устояват на изкушението да търсят оправия във волята на силния, решения и визионера… у нас а и на повечето места проблемът е в съотношението демос към политес. Демосът както на всякъде води биологично съществуване. Той не е обременен с мисълта какво ще стане след петия ход примерно. Душевността му е битово-религиозна или битово-идеологична. решенията на проблемите – прости. Политеса е по-сложна твар. не е по простите решения, мисли напред, има памет и знае че ако някой автократства ще го превърне в демос. Та бляна по силния мъж, който ще дойде и ще ни оправи (тълпата, демоса винаги е в женски статус) се дължи на две неща: липсата на памет у поколенията на демоса не живял по времето на големите оправячи и липсата на образование (колективната памет на поколенията) което да каже на новата реколта от демоса, че оправия с оправячи нема. Другото е че демоса не зне какво е либерализъм и си мисли че е нещо меко, размито, гейско. либерализма това е завладяването на света, търговията с роби, индустралната революция равния шанс срещу кастовата предопределеност… хуманизма, правото и науката. Все яки мъжки дела изискващи смелост, воля и интелект на мнозина. а не на едного. така. Какво имаме до тук? животни… така… незнание, незнание, незнание… липса на памет. аха. демокрация с демос не се прави. Демокрация се прави от политес-и. Е може и с малко демос. До 30%. Голямата мъка на неевропейските империи в модернизацията такива като Роssия и Турция е че не достигат критични маса политес-и спрямо демоса. И се провалят неколко века. Та думата ми е, професоре, бой по главите на демоса и ликвидирането му в полза на политес-а. Иначе ще се давам в отровната лава на консерватизма – нацията (групата), религията и вождовете…

  2. Партиите представляват и са съсловията,(например селяните). Друго определения за партия няма,според мен,де. Когато обаче съсловията се размият и изчезнат,изчезват и партиите. По-точно „партиите“ се превръщат в корумпирани организации командвани от един лидер,които „се борят“ помежду си замеряйки се с абстрактни неща като „идеи“,“визии“,“идеологии“. Такова е положението не само у нас,но и навсякъде в Европа и САЩ,Канада,Австралия… Лъч светлина в тунела има само в САЩ,където двете партии – Републиканска и Демократична – някак си естествено и подсъзнателно вече почнаха да си търсят съсловия на които да се опрат… В Европа (без Британия) по стар обичай „партиите“ продължават да гонят романтични и не толкова утопии…